За Георги Кирков – Мярка по „червения кантар“ на Майстора
Мярка по „червения кантар“ на Майстора
„Смях и пламък, сарказъм и любов, желязна мисъл и огнен ентусиазъм, цветист език, мощен тръбен глас…”
„Негов основен принцип беше: никакви, нито най-малки отстъпки на враговете на пролетарското освободително дело…”
„Сам Кирков напомня силно на апостола Левски: трезв реалист, дълбок познавач на хората, непреодолима сила на убеждението, непреклонна воля за осъществяването на поставената цел…”
„Никога един социалист не е давал на буржоазията внушения за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше Кирков…”
Колкото и дълбока, вярна и проникновена да е всяка словесна мяра за живота, делото и творчеството на Георги Кирков, тя винаги ще стои неудобно, непривично, но и неуязвимо върху прецизния от скромност „червен кантар” на Майстора.
Думите, колкото и дълбоки, верни и проникновени да са те, никога не биха достигнали кладенеца на човешкото обаяние, на комунистическата непреклонност и вярност, на сложната и многомерна творческа същност.
Човекът, „събирателната личност” Георги Кирков, „много нервен по природа”, който „като всеки смъртен имаше своите слабости и недостатъци, но те се губеха и изчезваха пред съвършенствата на неговия ум и прелестите на неговото сърце”, съединява в себе си „скромност и неподкупна честност” с „гордото самоуважение и честолюбие”.
Човекът Георги Кирков, който „понякога избухваше сърдито”, но иначе „жизнерадостен, весел и остроумен”, владее „до съвършенство секрета, ключа, с който се отварят душите на масите”.
Социалистът Георги Кирков влиза не като ученик в движението, а като убеден привърженик на социализма. Блестящо подготвен марксист, с определен „материалистически начин на мислене”, той събира в себе си „като един фокус всички добродетели на един пролетарски водач”. Секретар-касиер на Централния комитет на партията, ръководител на Общия работнически синдикален съюз, създател на работническия печат в България, редактор на „Работнически вестник” - цялата негова „дейност беше пропита от неговите строги и непоколебими марксически убеждения”.
Скалпелните му думи „остава само едно радикално средство - ампутацията” („ампутацията” на общоделството), изречени в името на идейното единство и чистота на партията, завинаги ще запазят своята сила и острота срещу всяка проява на опортюнизъм.
Заедно с цялата партия Георги Кирков посреща Великата октомврийска социалистическа революция с огромен ентусиазъм и без колебание застава на страната на руските работници и селяни.
Георги Кирков няма да може да присъства на оня исторически Двадесет и втори конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия, но неговото поздравително писмо до конгреса ще бъде Кирковото символ-верую:
„Дълбоко скърбя, че …съм възпрепятствуван да се явя на поста си и да изпълня дълга си към партията в тоя важен исторически момент. Но аз събирам сили, за да ги дам с радостна готовност в пълна услуга на нашето велико дело…”
Народният трибун Георги Кирков - все едно къде звучи неговата реч: в работнически клуб, на улицата или на мегдан, на митинг или в Народното събрание - е реч, „един вид ироническо извинение от популярна острота, литературни цитати, басни, притчи - нещо шарено, живописно…”.
„Прогресивно-либералната и демократическа коалиция пометна….”
„Има една руска поговорка, която казва: „Любишь кататься, люби и саночки возить”, т.е. обичаш ли да имаш княз, обичай да му теглиш и масрафа…”
„Това е то патриотизмът на буржоазията! Нейният патриотизъм не отива по-далеч от нейния интерес!…”
Творецът, за когото един негов съвременник казва: „Ако великото освободително дело на пролетариата не беше го увлякло, той щеше да бъде художник и поет”, успя да достигне онова, което се е отдавало на малцина в националната ни история - да вгради във великото освободително дело своето творчество.
Майстора, у когото „всичко беше чисто, светло и затова неговите слова звучаха като слова на апостол”, у когото думите бяха скалпел или оръжие, пръв мобилизира всички оръжия на хумора и сатирата под червеното знаме на научния комунизъм.
Писателят ще остави една незавършена повест, за да завърши изцяло живота си в преданост към партията; поетът, чиито първи стихове са посветени „Человеку”, ще остане като песен с химните си „Дружна песен” и „Работнически марш”, с които израснаха и се бориха поколения революционни дейци.
Публицистът, партийният журналист Георги Кирков, чиито умения, знания и талант са подчинени на една цел - перото да служи на партията; който диктува направо на словослагателите своите статии - „образец на борба, на класова борба”, като редактор и автор на „Работнически вестник” най-много допринася за осъществяването на онези особено важни задачи, които вестникът поставя в първия си брой: „духовното свестяване на българските работници”, тяхното „подтикване към просвета и самоосъзнаване”.
*
В тази борба, в живота на Димитър Благоев, в живота на Георги Кирков, има един знаменателен факт - „един от най-знаменателните факти в историята на партията” - сътрудничеството между Дядото и Майстора. Сътрудничество, което по думите на съвременниците им напомня сътрудничеството на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. „В тая историческа дружба… Димитър Благоев беше умът, Георги Кирков - сърцето, духът на партията…”
Този „дух” успя да направи онова, което не успя да направи „смъртният” като всички Георги Кирков:
„Ще предприема една предизборна обиколка, та да дам едно сражение на нашите противници, че да помнят майстора си.”
…Това сражение се състоя!
Иван Ангелов, 1987 г. (от „Литературен свят“)
Биография на Георги Кирков
Георги Йорданов Кирков - Майстора (15.08. 1867, Плевен - 25.08. 1919, София) е български публицист, политик, профсъюзен деец, оратор.
Учи в Плевен (1879), после в Русия - Александровската гимназия в град Николаев (1879-1886), където издава първите си две книги с поезия. След завръщането си в България живее в Габрово (ученик в Априловската гимназия), Търново (помага на Цани Гинчев в издаването на сп. „Труд”), Русе (участва в редактирането на сп. „Развитие”), учител е в село Мъртвица (Подем) и Плевен, сътрудничи на редица списания.
Завършва Школата за запасни офицери в Плевен (1890). Участва в Балканската война. учи картография в Австрия (Виена) - 1892-1895, където се включва в работническото профсъюзно движение.
Член на БРСДП от 1895 г. като подкрепя Димитър Благоев; от 1898 - член на Централния й комитет . От 1897 г. започва издаването на в. „Работнически вестник” (издава се в Казанлък 1897-1899; от 1899-1900 - в Стара Загора, от 1900 - в София), в който активно публикува своя публицистика и сатира, част от която издава по-късно в книгата си „Дремиградски смешила” (1900). Противник на идеята за класово сътрудничество, след 1903 г. - в БРСДП (т.с.) Обявява се активно срещу участието на България в Първата световна война. Бил е народен представител от 1901 г.
Основоположник и секретар на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС). Участва в Щутгартския (1907) и Копенхагенския (1910) конгрес на ІІ Интернационал; в ІІІ Цимервалдска конференция в Стокхолм (1917).
Посреща с ентусиазъм Октомврийската революция.
Умира на 52 г.
Посмъртно са издадени „Избрани произведения” (т. І-ІІ. 1950-1951), „Избрани фейлетони и хумористични разкази” (1965; 1967), „Дремиградски смешила” (ІІ изд. 1973), „Разкази, фейлетони, статии” (1975) и др.
