Христо Смирненски и немската революция

Бурята в Берлин

Под черното небе на ледна нощ
изви се буря в сънния Берлин.
И шумний град, кат гневен исполин,
възправи стан и гръмна в страшна мощ
заканата на бедните тълпи.
А вихърът студен понесе в миг
на призрачни криле зловещий вик.

Извил се над безлистните липи,
той полетя далеч, далеч в нощта,
и шеметно пред малките врати
в предградията тъмни се вести.

И ето всяка хижа на Берлин,
и ето всеки тъмен робски кът
откъсна от студената си гръд
и хвърли сред борбата своя син,
за да запали с топлата си кръв
свещения огън на бунт велик,
и паднал мъртъв, в сетния си миг,
да бъде посред братята си пръв…

Към барикадите зове Спартак
и смело нижат се борци натам.
В очите святка съдбоносен плам
и глъхнат стъпки в непрогледен мрак,
а под покъсания стар шинел
е скрита карабина или чук.
И с твърди крачки, с крепко свит юмрук,
те в сумрака вървят към подвиг смел.

Смирените деца на шумний град
стълпили се на огнени кълба
сред вихъра на шеметна борба,
велики в своя подвиг непознат —
посрещат с гръм настръхналата сган.
И обгорели с пламъци и дим,
изправят своя щит непобедим…

И не затихва кървавата бран.
Прелитат с вой снаряд подир снаряд,
раздират черните завеси на нощта
и бликват огнени цветя
по сградите на тръпнещия град.
А робите стоят като скали,
скала е мисълта за свобода
и сградите са пламнали гнезда,
където синьоблузите орли
развяват пурпурните знамена
и в смъртен миг зоват към нов живот,
към въздух, свобода и светлина
безчисления пролетарски свят.

Но в гръм и плам орловите гнезда
едно след друго рухват и димят.
Над тях се вие гневно хищна Смърт
и с гладните насища си глада.
А с тежки стъпки си пробиват път
хусарите сред трупове безчет
и трескаво се хвърлят те напред
с позорен знак на черната си гръд.

А през дима на мрачния Берлин
понася се от дом на дом вестта,
че през нощта сразила е Смъртта
на робите най-верний вожд и син,
че там безумно смелата жена —
копняла за лъчи и свобода —
угаснала е в кобната тъма
с усмивката на падаща звезда.

…И стихна бурята. Отпразнува
победата си кървавият враг,
развял позорния си черен стяг
през присмеха на свойте тържества…
Но в светли вечери, щом из Берлин
Прозвънват празнични шейни
и кискат се разблудните жени —
сред синкав дим, кат огнен исполин,
устремил взор през янтарни звезди,
възраства гневен призракът червен
и гръм се носи над града смутен:
„Все пак, Спартак над теб ще победи!“

Барикада в Берлин, януари 1919 година.

Йохан

Над мъртвата градинка вечерта
разпускаше коси от черен мрак.
Йохан открехна малките врата,
огледа уличната пустота
и в миг прекрачи дървения праг.

След него припна плачуща жена,
протегнала в ръцете си дете.
Но, озарен от бледата луна,
безшумно в тягостната тишина,
отмина той и всичко опусте.

По него дълго, дълго гледа тя,
далече впила поглед замечтан;
наоколо бе сънна пустота
и само прибледнелите уста
нашепваха едвам: „Йохан, Йохан!“

А над Берлин, потънал в ситен скреж
и лунни сребросинкави петна,
внезапно екна първия гърмеж
и ехото в безумний си летеж
раздра задрямалата тишина.

След него втори, трети… ето в миг
изтръпна в ужас снежния Берлин.
Нощта изпълни се с гърмеж и вик
и пламъкът изви червен език,
блестящ над покривите кат рубин…

* * *

На барикадата бе непознат
Йохан. И непознат остана той.
Прислонил се до старец белобрад,
излеко побледнял от остър хлад,
гърмеше с вихъра на кървав бой…

И труп до труп в мъртвешка хладнина
простират се, а бурята гърми;
по сини блузи алени петна,
в очите смръзнал вик и не в една
десница още пушката дими.

А недалеч, зад срещните стени,
картечниците блясват с огнен лик,
хусарите на шеметни вълни
промъкват се и залп след залп гърми
и вие се Смъртта в размах велик…

* * *

На барикадата Йохан е сам.
В предсмъртен стон старикът белобрад,
оплискан с кръв, повдига се едвам.
Съзрял хусарите през дим и плам,
крещи, издъхвайки: „Назад! Назад!“

А стиснал карабината в ръце,
Йохан ги среща с гръм и ги зове:
„Елате вий, аз с каменно лице
ще срещна щика в своето сърце!
Елате вий, престъпни синове!

Безумци! Всяка капка кръв пред вас
ще бликне нови хиляди борци!
Веч бий дванайсетият кобен час
и ще сразим престъпната ви власт!
Елате вий! Елате, подлеци!“

А от веригите хусар един
тогаз просъска гневно с глас пиян:
„Млъкни! Ръцете горе, рабски син!“
Но, величав кат някой исполин,
„Челата горе!“ — викна му Йохан.

Задружен гръм изпрати му ответ.
Той грохна до старика белобрад.
Хусарите се втурнаха напред.
Един от тях се взря в лика му блед
и пръсна черепа му с приклад.

* * *

А тънеше Берлин в мъгла и скреж
и бликаше предутрен синкав здрач.
И в бедна хижа, в ужас и копнеж
една жена при всеки глух гърмеж
избухваше в несдържан горък плач.

И стиснала детенцето си, тя
все чакаше със поглед замечтан.
Навън цареше смъртна пустота
и глухо прибледнелите уста
през плач нашепваха: „Йохан! Йохан!“

Кете Колвиц, „Погребението на Карл Либкнехт“

Карл Либкнехт

Берлин го помни и навеки ще го помни
в онези дни на свойте бури главоломни,
когато в боен ред
вървяха полк след полк из улиците шумни
и речи, музики и тържества безумни
отекваха навред.

Тогава огнедишащият демон на войната
по цялата земя развял бе знамената
на свойта страшна мощ.
Слепци, поведени от хищници-хиени,
звънтяха сабли и летяха настървени
из кървавата нощ.

Като чудовище огромно и свирепо,
Берлин настръхна в своето безумство слепо
и надалеч простре
железните си лапи. Накъдето свърна,
села, градища и полета с гняв обърна
на огнено море.

Но в страшната тъма на таз стихия бесна,
като звезда червена, ярък факел блесна
и трепнаха навред
измъчени сърца. Надеждата възкресе
и над града разбунен зов разле се:
„Младежите напред!“

И ето, сепна се в почуда булеварда:
над него се понесе пурпурна плакарда
и шепа храбреци
развяха знамето на свойта кръв гореща
и екна смело: „Долу таз война зловеща
и нейните жреци!“

И питаше се целий град смутен и смаян:
„Каква е тая дързост? Кой е тоз незнаен
безумец и герой,
тъй властно който вдига смелите младежи
и сам присъда смъртна днеска си бележи?“ —
Карл Либкнехт беше той!

* * *

Берлин го помни и навеки ще го помни,
когато на тълпите гладни и бездомни
подаде огнен знак
и ехото прозвъни сред сърцата млади,
и в улиците запламтяха барикади
под пурпурния флаг.

Тогава стенеха вихрушки януарски,
но техний леден дъх в сърцата пролетарски
разпали гняв и стръв.
И ето, робското море се в миг наежи
и неговия вик бе буря от гърмежи
и дъжд от топла кръв.

И бяха дни и нощи на борби сурови.
А робите, разкъсали студените окови
до сетния си миг
не спускаха ръце. Берлин замря в тревога,
обагрен от усмивката злокобно строга
на този бунт велик.

Ала Смъртта там черна книга пак разлисти,
за да обсеби доблестните спартакисти.
И в зимний студ и вой
една душа, кат слънчева усмивка ясна,
из мрачната алея трепна и угасна —
Карл Либкнехт беше той!…

Ала Берлин го помни, вечно ще го помни
и вижда начело на тез тълпи огромни,
които днес навред
растат, гърмят, разкъсват своите окови
и властно разлюляват тежките основи
на този робски свет.

Берлин се вслушва в своя трясък всекидневен:
Спартак стои над него мощен, смел и гневен
и тътне огнен вик:
„Берлин, Берлин, всуе са тез надежди празни!
Всуе ликуваш в своя мимолетен празник —
аз тук съм всеки миг!

Напразно ме погреба ти в зловещата алея,
на твойте улици и днеска пак живея,
надмогнал свойта смърт!
А пак ще вдигна аз тълпите в щурм последен,
за да забият знамето със вик победен
над твойта черна твърд!

И ако слънцето угасне в боевете —
то моето сърце кат слънце ще им свети
през бурната тъма,
а пламъкът на младите души им стига,
за да разбият и последната верига
на майката-земя!“

Роза Люксембург и Карл Либкнехт

Роза Люксембург

Не ще отпуснем мускули железни,
не ще сведеме пак чело,
че времето върти над тъмни бездни
великото си колело.

И върху него точи меч разискрен
гиганта огненочервен,
а в погледа му чист и детски искрен
усмихва се победен ден.

Ала в душите като черен камък
стои изправен спомен скъп —
стои обгърнат в синкав пламък
на вечна, негасима скръб…

Смъртта понякога е твърде жалка,
живота — непосилно груб,
а в черната прощална катафалка
лежи звезда наместо труп.

Пред погледа вулканен стълб се вдига —
вулкан от подвиг и копнеж,
и виждаш: цялата земя не стига
едно сърце да погребеш.