Моцартина – Марта Радева
Моцартина
Слушай, брат! Сега, като ми разказваш за Елхово, пред очите ми е водата това лято в Аспарухово. Никой не разбра как се случи. Най-напред заваля дъжд. Но не дъжд, какъвто си го знаем от малки. Не проливен дъжд, не. Беше вода като завеси. Посред бял ден изведнъж притъмня като вечер, компютърът угасна, токът спря и както си седях до прозореца, вече бях почти мокър. И ще повярваш ли, вместо да затворя здраво прозорците и вратата, аз хукнах веднага навън. Малките бяха на двора. Наметнах един найлон, който мярнах пред очите си, и застанах на прага. Докато ги търсех, чух онова страховито „Бу-у-у-у”. Като при земетресение. Вярвай, тоя грохот на първичната стихия е по-страшен от онова, което усещаме с тялото си или виждаме с очите си. Като че ли Природата не само ни удря през пръстите, а и ни говори… Но ние все си затваряме ушите.
Докато тичах към децата, видях реките. Нашата къща беше там, където се кръстосват две улици. И двете водят нагоре, към баира, от който се стича дерето. Но сега и двете се свличаха с грохот надолу, към нашия двор. Не помня как съм стигнал до братовчедите. Сега всичко ми е като на забавен каданс и сякаш се е случило с някого друг. Когато се осъзнах, видях, че съм до пояс във водата, притиснат до дворната чешма, където бях качил Александра и Алекси. Каменната чешмичка ни е спасила живота. Но дядото нямал тоя късмет и водата го отнесла. Намерили го затрупан с тиня и клони. Няколко дни живяхме с надежда, накрая ни се обадиха от болницата да отидем да си го приберем, не успели да го спасят…
Спомням си, като бях в седми клас, гледах един филм – „Паметта на водата”. Май че японски беше. Или руски, но за откритията на един учен от Япония. Не знам дали си попадал на него в интернет. Може да ти звучи невероятно, ама водата е жива. Тоя професор изследва молекулите ѝ, когато в нейно присъствие се псува или се изговарят обидни думи, и забелязва, че се деформират до неузнаваемост. И обратното, ако ѝ се благодари, ако се благославя или ѝ се пуска музика от Моцарт например, молекулите се подреждат много красиво… Не вярваш ли?! Наистина ли мислиш, че няма нищо скрито от очите и ума на хората?
Аз пък съм сигурен, брат, че тия наводнения, дето се случват и в България, и в други страни, не са случайни. Нито земетресенията. Земята се е наслушала на грозните ни думи и не може вече да носи погледите и помислите ни, пълни с омраза. И водата се опитва да отмие хорската злоба и лошотия. Затова не ѝ се сърдя. Вече. Но и аз като тебе доскоро бях гневен. Казваш, спипали те с хероин и правят най-лесното – затварят те. И вече няма защо да мислят нито как си стигнал дотук, нито какво можеш да работиш или учиш… И как да живееш, като си сирак… Та и аз. Останах сирак в пети клас. Баща никога не съм имал, но тогава умря и мама, беше болна от рак. Учителката ни по музика знаеше отнякъде, че мама боледува, и след зимната ваканция ме пита: „Асенчо, как е майка ти?” Погледнах я, без да мога нищо да кажа, и после не помня кой кого прегърна първи. Едва тогава можах да заплача и през хълцане ѝ казах, че мама почина точно на Нова година.
После тази учителка ми стана много близка. Като се замисля, май тя беше последният човек, който ми е показал, че за него съм специален. И другите в онова училище се държаха добре с мене, защото тогава бях кротък, четях и много се стараех. И все пак усещах снизхождението им към мен – циганчето от село. Селското училище го бяха затворили още преди да се родя и всяка сутрин ставах преди шест, за да пътувам с жълтия автобус до града. Докарваха ни преди седем, петдесетина деца от селата, и цял час чакахме като изгонени на първия етаж да дойдат градските деца, за да започнат часовете в осем. Следобед ни откарваха към четири. Цял ден по чиновете и над тетрадките, та се е случвало понякога и аз да издивея. И тогава ми показваха много строго къде ми е мястото. Не обаче и музикантката. Моцартина. Това не беше истинското ѝ име, ама нали ги знаеш децата, не оставят даскал без прякор… То и моето не е истинското… Ако можеше да не те делят от другите, щом името ти наподобява тяхното! Ама не: и да се казваш Асен, Тодор или Васил, лицето ти си остава тъмно, очите ти светят маслинено, устните ти са обърнати навън, на дланите си имаш синьо… По-скоро ще се откажете вие, българите, да слагате на децата си имената, дето ние сме ги окупирали, отколкото да ни приемете като едни от вас. Не е ли така, брат?
Само в погледа на Моцартина никога не видях нито досада, нито съжаление. Тя ме накара да повярвам, че наистина мога да пея. Когато имаше концерти в града, с мъжа си ме вземаха да спя у тях и никога не съм забелязал да заключват стаите или да крият нещо от мене. Направи ме солист на училищната вокална група, помогна ми да спечеля награди на няколко конкурса за млади певци… Извинявай… Понякога се разкисвам като момиче. Ето и сега почнах пак да се самосъжалявам: дали някога ще бъда пак толкова щастлив?!
Няма смисъл, братче! Нито от сълзи, нито от гняв. И това от Моцартина съм го запомнил. Рецитираше ни едно стихотворение. Запомнил съм и автора, защото ми е земляк – Андрей Германов: „Когато много силно те боли, / недей посяга да мъстиш. Омразата изпепелява онзи, който мрази./ Когато много силно те боли,/ отдалечавай се…” Да, не е лесно, и аз не го можех. Докато Моцартина беше наблизо, не знам как успяваше само с една дума да ме успокои. Тя беше странна за учителка, да не говорим за музикантка: винаги усмихната, спортна, на училище идваше с едно колело, с него дойде няколко пъти и на село, да види имаме ли проблеми с баба. Някои я намираха за особнячка, други за луда. Но ние от нашия клас бяхме луди по нея. Спомням си как в седми клас тя измисли да сложим тайно на жълтите, сините и зелените контейнери бележки, на които с големи букви пишеше: „Тук хвърляй битови отпадъци само ако си идиот”. Сама написа табелите и в тъмното ходили с градските момчета да ги лепят по пълните с какви ли не боклуци (вместо с пластмаса и картон) цветни контейнери. На другите учители и на родителите си не казахме, нямаше да я разберат. А ние бяхме свикнали с нейните странности още от пети клас, когато за пръв път ни заговори, че Земята е жива и че убивайки животните, всъщност унищожаваме своите по-малки братя. Тя ни показа и филма за паметта на водата. Беше вегетарианка, пацифистка и последователка на Беинса Дуно. Виждал съм я да играе сутрин паневритмия в парка… После ще ти обясня какво е това… Слушай сега края на историята… Макар че края и аз не го знам, брат… Говоря за Тина в минало време, защото след седми клас нещо се случи в семейството ѝ и тя замина в чужбина. Класът ни се разпадна: повечето ги приеха да учат в други училища във Варна. За мене не можеше и дума да става да тръгна – с моята сирашка пенсия и пенсията на баба… Нищо, че имах много добър успех.
Но след осми клас, когато и баба умря, нямаше как, заминах и аз. Заживях при леля, сестрата на мама, в Аспарухово. Тя беше в чужбина десетина години, късно се ожени и затова остана само с две деца – Алекс и Алекси, на седем и на пет годинки. Аз никога не съм имал брат или сестра и сега за пръв път разбирах какво значи да обичаш някого даже повече от себе си. Някой, който е толкова безпомощен, боготвори те и ти подражава… Не знам какво щеше да се случи с мене, ако не бях могъл да ги спася през юни миналото лято! Когато леля и мъжът ѝ дотичаха на двора (те бяха намерили работа тоя ден), нямаше по-щастлив човек от мене! И даже тревогата им за бащата на свако сякаш не стигаше до съзнанието ми… После започнаха проблемите. Старецът беше зле, а ние се опитвахме да приемаме като бели кахъри това, че вече нямахме нито компютър, нито телевизор, нито пералня и готварска печка… Какъв ти телевизор! Онова, което някога бяха нашите три стаи, сега се беше сляло в едно, със съборени стени, със запратени в тях големи клони от изкоренените от баира дървета. И само тук-таме от тинята се подаваше краче на кукла, вагонче, тенджера, парчета от разбито огледало… Останките от един преобърнат живот… И все пак, като слушах страхотиите, които другите разказваха – за запокитените като детски играчки коли в канала, отвеждащ към морето, и за затрупаните с тиня две деца, които дълго не успяха да открият, не спирах да благодаря на Небето, че ни запази…
Кога се поддадох на гнева ли? Той ме застигна като плесница, която ти удрят, докато се усмихваш. Още на втория ден дойдоха доброволци да ни помогнат да изгребем калта заедно с вещите си, за да може къщата ни отново да бъде построена. Аз нещо лесно се възторгвам… И толкова бързо после се сривам: за това и Тина ме предупреждаваше… Целия този ден сякаш ми бяха пораснали крила. Аз и свако с лопатите. А заедно с нас – Делфините. Момичета и момчета от елитните гимназии във Варна са си създали група, за да помагат. Аз за първа година не бях ходил на училище и когато ги видях – такива умни, весели, добри, в мен се събуди отново мъката от принудителното ми откъсване от ученичеството. И в същото време не спирах да им се възхищавам. И да мечтая един ден и аз да бъда сред тях. Но не знаех дали мечтата ми можеше да се сбъдне, защото се чувствах подивял. Не смеех да ги заговоря за нищо друго освен за калта, която товарехме в кофите и изхвърляхме на улицата. Мислех си: утре ако дойдат пак, вече ще посмея.
Като си тръгваха, погледнах към вече ясното небе, в което грамадните бели облаци бяха образували главата на благороден старец с дълга вълниста коса, достолепна брада и благ поглед. Изтичах до крайбрежната улица и оттам половин час съзерцавах вече спокойното, отразяващо бездънното небе море. Да, има надежда, казвах си! Всичко ще се оправи. Утре ще бъде още един щастлив ден, който ще ме срещне с красиви и добри хора… И ще намеря и своето място… Утрешният ден обаче ми беше приготвил други неща…
Беше събота, но ние тримата рано се измъкнахме от роднините, които ни бяха приютили – спяхме всички в една стая: и възрастните, и децата. Леля беше болнава последните години и можеше да върши само лека работа: да пренася клоните, да отделя от калта похабената покъщнина, с надеждата нещо да се спаси. Гледах я: такава слабичка, мъничка, с рано състарено лице, с кашлица, която не спираше да я мъчи и лете. Но и гласът ѝ, и дебелата ѝ, естественочерна плитка, и изтерзаната ѝ топла усмивка ми напомняха мама. И още веднъж благодарих на Небето, че имам поне нея… Момичетата ли, брат? Момичета… Имаше едно… Айлин. Означава лунна светлина. Туркиня е. На втория месец баща ѝ разбра за мене… Повече няма какво да ти разказвам.
Оня ден на „Горна Студена” 59, където доскоро живеехме, бяха дошли студенти от Медицинския университет: индийка, ливанец от Англия, украинка и турчин от Измир. Малко разбирах английски и отново – както предишния ден – се отдадох на възхищение и на бленуване. Да стана лекар, беше детската ми мечта. И пак ми се стори топло на „Горна Студена”. Скоро обаче към нас се присъедини малка група от по-възрастни хора. Забелязах, че някак без ентусиазъм работят и все поглеждат изпод вежди ту мене, ту свако. Само една петдесетинагодишна женица ринеше калта наравно с нас и студентите. По едно време дойдоха да я викат. „Хайде да отидем да помагаме в някоя българска къща!” – чух да казват и сърцето ми се преобърна. В този момент не забелязвах мъдростта на тази жена, която не ги послуша; не исках да си спомня за Делфините… Сякаш не виждах и студентите, които през смях и шеги продължаваха да изгребват тинята заедно с вещите ни от нашия някогашен дом. Не казах нищо, но вече трупах калта не на улицата, а в себе си.
От този ден започнах с подозрение да гледам всички ония, които се докосваха до нашия живот. Скотския живот на цигани, изгубили крехкото си благополучие, крепящо се на робския труд на леля ми в Германия. Тинята вече беше изгребана, зидовете съборени, но за да построим отново къщата си, ни трябваха пари, които нямаше откъде да вземем. Помощите, отпуснати от общината, едва стигаха за най-належащото. Те служеха не толкова на нас, колкото на ония, чиито съвести трябваше да успокоят. При това и нашата къща, заедно с още десетина, беше обявена за незаконно построена. Продължавахме да живеем наблъскани у сваковите роднини, които – не знам дали заради нас – всеки ден си крещяха, а децата плачеха на висок глас и се биеха помежду си… Нашите Алекс и Алекси започнаха да им подражават, леля и свако много се изнервиха. Аз се простих с училището и тази година, но въпреки това изглеждах най-спокоен от всички. Едва после си дадох сметка какъв пъкъл е кипял в мене през всичките тези месеци. Спомняш ли си го този урок от физиката: когато парата не се изпуска периодично, може да взриви стените, които я задържат.
И този взрив се случи един ден в началото на декември и ме изстреля право тук, на тоя нар… Да има кой да ти разказва живота си. Не е ли така, брат?… От всичките тези грижи ли, от това, че се беше върнала с разклатено здраве от чужбина ли, но леля започна все повече да отпада. Една нощ се почувства много зле, не можеше да стане, не ѝ стигаше въздухът, лявата й ръка се схвана. Линейката дойде призори, когато вече береше душа, и първият въпрос на лекаря беше: „Има ли здравна осигуровка?” Пръв свако скочи срещу него, не разбрах как посегнах и аз… Сега децата са сами при роднините на баща си. На него присъдата няма да му се размине. Аз може би ще сбъдна мечтата си да уча… В училище за „непълнолетни нарушители на закона”.
Да, и аз това си повтарях непрекъснато, брат: не е справедливо! И мразех. Имах чувството, че ще се удавя в гнева си. Но оня ден, точно преди да дойдеш ти, ми казаха, че имам свиждане. И през ум не ми минаваше кой ли може да бъде, вече никого си нямах. Когато влязох в стаята с полицая, краката ми се подкосиха. Беше Моцартина. Същата, само с малко повече ситни бръчици покрай вечно засмените ѝ очи. И пръстите й на пианистка похабени и загрубели. Прегърна ме. И както някога, когато мама си отиде, една прегръдка беше достатъчна, за да слепи стъкълцата на разбития ми свят. Помислих си: как можах да я забравя. Как забравих, че Земята, Водата, Огънят, Планетите – всички те са живи и говорят на нас. И говорят чрез нас. И аз увеличавах тинята. И аз виках дъждовете, които сега давят Елхово и другите градове и села… Викаше ги и оня лекар, който не помогна на леля… Викат ги всички, дето мразят…
Смееш се, брат… Разбирам те… На когото и да го кажа, ще ме вземе за откачен. Но аз знам, аз съм сигурен, че стихиите ги предизвикваме ние, хората. И какво ли мога да направя аз – едно мургаво, свито циганче с мутиращ глас, оставено съвсем само срещу омразата и погнусата, с които светът го посреща?!
Моцартина, няма никога вече да забравя, че те има!
