Незабравими мигове – спомен на Петър Загорлиев
 |
| Митинг по случай освобождаването на политическите затворници в Пловдив – 8 септември 1944 г. |
Незабравими мигове
След продължителна безработица през април 1934 г. започнахме работа. Започнахме и подготовка за стачка. Създадохме в складовете партийни и професионални организации.
През май предявихме искания за увеличаване на надниците. Тютюнотърговците отказаха да дадат увеличение и на 5 или 6 май всички складове се вдигнаха на стачка. Избрахме стачен комитет от 30 души, В него влизаха: Стефан Абаджиев – председател, Петър Загорлиев – секретар, Иван Конарев, Цанко Христов, Димитър Зарев, Михаил Харитонов, Иван Вергов, Сандо Анархиста, Васил Анархиста, Васил Жеров - касиер и др. Първата ни грижа бе да назначим постове за охрана на складовете.
В знак на солидарност обявиха стачка цигарените, хлебарските и каменарските работници. Стачката се разрасна и обхвана 20 000 души. Всеки ден стачният комитет издаваше бюлетин. За да се събират помощи, бяха пуснати специални кочани с квитанции. Окръжният комитет на БКП организира безплатно хранене на много бедни работници в гостилницата на братя Павлови.
Нашите искания бяха: увеличение на малките надници с 15 лева, на средните – с 10 лв. и на по-високите – със 7 лв. Започнахме преговори със сдружението на тютюнотърговците. В началото те бяха категорични и не се съгласяваха на никакво увеличение. Заявяваха, че уж „нямали сметка“ и щели да затворят складовете.
Обърнахме се за парична помощ към занаятчиите и средните търговци. В знак на солидарност с нас те затвориха дюкяните си за половин ден.
На помощ се притекоха и другарите от близките села. С каруци те превозваха брашно, фасул, царевица, мазнини. Това бяха прояви на истинска солидарност на трудещите се от града и селото.
Стачният комитет получаваше помощи от цялата страна: от централното ръководство на НРПС, от организациите на Тютюноработническия съюз в София, Ямбол, Сливен и др.
Свикахме няколко публични събрания, на които дадохме отчет за хода на стачката.
Властта започна да ни заплашва със ЗЗД. Полицията взе да гони стачните постове и насила да кара работниците да стават стачкоизменници. На 19 май бе извършен преврат. Военните издадоха декрет – да се прекрати стачката и всички работници да почнат работа на 20 май; който не се подчини – да бъде съден. Извикаха стачния комитет в Инспекцията на полицията и го заставиха да подпише протокол за прекратяване на стачката. Надниците бяха увеличени с 5 лева.
След прекратяването на стачката окръжният комитет на партията свика конференция в местността към хижа „Здравец“, на която се даде оценка на преврата от 19 май. Доклад изнесе Васил Димитров. Изводът за стачката беше един: стачният комитет неправилно отиде в полицията, неправилно беше подписването на протокола за прекратяване на стачката.
След разтурянето на професионалните организации бе създаден казионният Български работнически съюз. Отначало партията реши да го бойкотираме, но впоследствие даде директива да навлизаме масово в него. БРС издаваше два вида членски карти – бели и червени. Белите се даваха на „неблагонадеждните“, а червените – на близките на властта хора.
Централният комитет на партията реши на мястото на разтурените професионални организации да се изградят комисии по браншове, които да ръководят борбите на работниците. Такива комисии се изградиха и в Пловдив. По решение на окръжния комитет в тютюноработническата комисия влязоха: Петър Загорлиев – секретар, Райна Георгиева, Лимонка Атанасова, Димитър Пишмишев, Иван Гинчев, Тодор Харамиев, Янко Киречев, а по-късно – Елена Мотова и Филип Гинчев. На комисията се постави задача да отговаря по линията на професионалните съюзи за цяла Южна България.
След преврата на 19 май 1934 г. Работническата партия бе разтурена. Дейните ѝ членове преминаха в БКП. По решение на окръжния комитет бях привлечен за член на първи район. Секретар на района беше Стоян Костадинов, а членове Петър Загорлиев, Петър Плашеев и др.
Първата тютюноработническа стачка след преврата от 19 май обявихме през юни 1936 г. Тютюноработническата комисия умело използваше законно съществуващата организация на БРС. Всеки ден изпращахме делегации там. Те се срещаха с ръководните лица, оплакваха се, че живота е много тежък, че не може да се живее с мизерните надници. Започнахме да предявяваме искания и пред тютюнотърговците. Когато обявихме стачката, БРС остана безучастен, изолиран от нея. Ние се разпореждахме и отстоявахме интересите на работниците. Складовете денонощно се охраняваха от стачни постове. Полицията също обикаляше край тях и районът наоколо приличаше на военен лагер.
На четвъртия ден тютюнотърговците и ръководството на БРС се събират в един ресторант. От БРС са били председателят Никола Влашев, Димитър поп Атанасов и Делчо Захариев. Напиват се и към 12:30 часа след полунощ се сключва договор с тютюнотърговците, които дават увеличение на малките надници от 5 и 2 лв.
Всички членове на тютюноработническата комисия бяхме на крак, защото още през деня стана ясно, че тази вечер ще се реши съдбата на стачката. На постовете поставихме предимно комунисти. Предателите минаваха с лека кола, съобщаваха, че стачката е прекратена, и нареждаха на охраняващите другари да си отидат.
По указание на окръжния комитет на партията комисията даде контранареждане – стачката да продължи, всички постове да бъдат сутринта по местата си, работниците да се явят в клуба на БРС и на общо събрание да потърсим сметка от тези, които сключиха договор без тяхното знание и съгласие.
Сутринта звънците биеха за почване на работа, всички работници бяха пред складовете, но никой не влизаше. Полицията се мъчеше насила да застави хората да започнат работа, но работническите потоци се насочиха към клуба на БРС.
Главната улица се изпълни с народ. Търговците затвориха магазините си. Конна и пеша полиция охраняваше улиците. До самия клуб имаше полицейски кордон. Въпреки това влязохме в салона. От името на тютюноработниците започнах да говоря аз. Казах, че трябва да искаме сметка от ръководството на БРС кой го е упълномощил да прекрати стачката. От ръководството нямаше никой, но и когато дойдоха, бяха още пияни и нищо не отговориха.
Същия ден окръжният комитет на партията свика съвместно заседание с комисията. Прецени се, че е настъпило колебание сред работниците и при това положение силите се разпокъсват. Затова се реши на другия ден да се почне работа.
На следващия ден всички започнаха работа. Аз бях арестуван и бит, за да кажа кой организира стачката и кой взе решение да не започнем работа, след като бе подписан протоколът. Полицията това не можа да научи. Тютюнотърговците ни дадоха увеличението и ни платиха надниците за петте дни, през които стачкувахме.
Скоро след това комисията организира нелегална конференция, за да се отчетат резултатите от стачката. Конференцията се състоя над Гълъбово. На нея присъствуваха около 50 души: Филип Гинчев, Иван Гинчев, Иван Апостолов, Янко Киречев, Стойна Калаврамова, Райна Георгиева, Димитър Пишмишев, Атанас Трайчев, Стоян Ракйтов, Райна Кайтазова и др. Това беше първата нелегална конференция, която организирахме след преврата на 19 май. Като секретар, от името на синдикалната комисия направих преглед на развоя на стачката. Отчетохме, че ръководството ѝ е било добро. Потвърди се официално, че сме постъпили правилно, като наложихме стачката да се ръководи от БРС. Това беше в духа на новия курс на партията – да навлизаме масово в БРС и чрез него да ръководим борбите на работническата класа. Решихме да започнем подготовката за нова стачка.
 |
| Стачка на пловдвивските трудещи се на 7 и 8 септември 1944 г. |
Предстояха ни още много и много битки с врага. Дойдоха и годините на партизанската борба. Много са спомените от тези години – и хубави, и тъжни. Ще ми се да разкажа за последните дни преди победата и за победата.
Изоставеният гръцки партизански лагер, в който ние – част от бригада „Георги Димитров“, отидохме за оръжие, беше на много подходящо място в балкана Боздаг, между гара Бук и Драма. Намираше се в котловина, обрасла с висока папрат – за пръв път виждах такава папрат, – и не можеше да се забележи и от най-високия връх. Този лагер бе снабдявал с оръжие гръцките партизани. Английската мисия тук е имала и мощна радиопредавателна и приемателна станция, чрез която се е свързвала с Кайро. Самолети са спускали с парашути оръжие и снаряжение.
На обратния път към България носехме 60 пушки, 2 леки картечници, 28 шмайзера, 25 хил. патрона, платнища и друго имущество. Имаше много оръжие, но нямаше как да го носим.
Изтощени от глад и път, вървяхме трудно с по 40-50 кг. багаж. Над с. Мугла спряхме трима българомохамедани. Помолихме ги да натоварят оръжието на катърите си и да ни изведат под селото. Дадохме им един парашут от коприна, армаган за жените им, и те се съгласиха. Вървяхме цяла нощ и на сутринта спряхме да починем. Вечерта натоварихме оръжието и тръгнахме по посока на Беденските бани, с. Брези и „Персенк“. Преди да стигнем баните, близо до Кантраджик нападнахме горския пункт. Сутринта към 6 часа обкръжихме Беденските бани, разбихме телефонната централа и заловихме цяла каруца с оръжие, предназначена за с. Широка лъка. Унищожихме го, защото нямаше как да го носим. Цялата ни акция продължи около 3 часа. Към 9 часа потеглихме за с. Брези. Преди да влезем, обкръжихме селото от няколко страни. После завзехме общината. Измъкнахме архивата и я подпалихме. При мен дойде възрастен българомохамеданин и ме попита искаме ли храна. Отговорих му:
– Ако имате, донесете.
След половин час мъжете започнаха да носят качамаци, пържени яйца, кускус, хляб, сирене и много други неща. Поканиха ни в джамията. Ние възразихме. Нали джамията за тях е свято място.
Отговориха ни:
– От вас по-святи няма. Вие сте борци на народа.
Към 2 часа след обед тръгнахме. Хората ни изпратиха с пожелание по-скоро да ги освободим.
Жандармерията знаела, че сме в Гърция за оръжие, и през цялото време на похода след нас вървяла потеря, но се страхувала да ни нападне, защото сме били силно въоръжени.
След продължителния поход най-после стигнахме на „Персенк“. Дойде свръзка от бригадата. Още на първата среща ни казаха, че дните на фашистите са броени и че скоро ще влезем в Пловдив. Червената армия е в Румъния и скоро ще мине Дунава.
Радостта на другарите ни, че се завръщаме живи и здрави и с много оръжие беше голяма. Оръжието разпределихме по чети. Вече разполагахме с 3 картечници и 29 автомата. Всеки партизанин имаше добра пушка с много патрони (общо за бригадата около 30 000). Това ни окуражи и щабът изработи план за смели акции.
Аз заминах за Пловдив да докладвам пред щаба на зоната за успешното ни завръщане от Гърция. Беше 1 или 2 септември 1944 г. Срещнах се с Б. Българанов, комендант на зоната, и му разказах подробно всичко. Бригада „Георги Димитров“ достойно замести отряд „Антон Иванов“.
Докато бях в Пловдив, бригадата потегля от „Персенк“ за „Лещенско“. Когато партизаните минават през Модъртепе, една жандармерийска дружина ги забелязва и започва да ги обгражда. В този критичен момент Рачо го няма – бил на разузнаване. Командуването се поема от члена на щаба Величко Георгиев. Сражението започва към 8 часа на 4 септември 1944 г. Партизаните се изтеглят едва към 9 часа вечерта, защото силите на врага са били значително по-големи и имало опасност нашите да бъдат обградени и унищожени. В този последен бой загинаха двама партизани - Антон и Аспарух.
Вечерта на 5 септември получих последни инструкции от щаба на зоната: бригадата да слезе близо до с. Свети Спас (Храбрино) и щом получим заповед, да тръгнем и заемем Пловдив.
Крачим отново с куриера Христо по партизанските пътеки, а сърцата ни бият от радост. Бързаме час по-скоро да кажем на другарите новината. Като я казахме, всички партизани завикаха „ура“ и почнаха да пеят бойните ни партизански песни.
На 8 септември вечерта нагласихме радиоапаратите, за да чуем новините. Никога няма да забравя момента, когато говорителят каза, че Червената армия е минала нашата граница. Точно по това време пристигна и куриерът Христо със заповед от щаба на зоната: „На 9 септември бригадата да слезе и превземе града. Трима членове от щаба да тръгнат по-рано. В 10 часа да бъдат в Пловдив, за да подготвят посрещането на партизаните.“
Ние се намирахме в „Лещенско“, близо до с. Свети Спас. През цялата нощ на 8 срещу 9 септември никой не мигна. Партизанските песни огласяха планинските върхари.
Към 6 часа сутринта командирът строи бригадата: първа чета с командир Атанас Шопов, втора чета с командир Руен, картечното отделение и щаба на бригадата. Той направи преглед на строените партизани, поздрави ги с победата и даде команда:
– Към Пловдив, ходом марш!
Партизаните запяха и тръгнаха с бодра стъпка.
Далеч извън селото бяха дошли да ни посрещнат светиспасовци. Всички бяха накичени с червени ленти. На високи прътове се вееха свободно червени знамена. Влязохме в селото. Пред общината народът се струпа на митинг. Аз, Величко Георгиев, Георги Серкеджиев и куриерите Христо, Новака и Бакалов тръгнахме за Пловдив с лека кола.
Срещнахме войници и жандармеристи, които слизаха от Родопите. Пушките им бяха обърнати с цевите надолу. В 10 часа бяхме в Пловдив.
Улица „Иван Вазов“ пред Първа градска болница беше изпълнена с народ, дошъл да ни посрещне. Всички бяха с червени ленти и викаха нестихващо: „Да живеят партизаните! Тук се видях с Гаврил Матиков, Никола Георгиев – Даскала и много други другари. Мъжете ни вдигнаха на ръце.
Площад „Джумаята“ беше изпълнен с хора, които скандираха: „Да живеят партизаните! Да живее новото правителство на Отечествения фронт! Да живее БКП! Да живее славната и непобедима Червена армия!“
Пръв говори Никола Георгиев, а след това ние – тримата партизани. Като завърши митингът, тръгнахме по главната улица. Хората ликуваха. Тези мигове ще помня цял живот, защото народът ни посрещна като свои верни синове – борци за свободата му.
Следобед целият състав на бригада „Георги Димитров“ влезе с песни в града.
Настанихме се в училище „Яким Груев“ (Маразлията). На другия ден сутринта пристигнаха и останалите партизански бригади от нашата зона. Училището се превърна в истински партизански лагер. Оттук се изпращаха партизани за изпълнение на задачите, които ни поставяха партията и щабът на зоната. Това продължи близо седмица. След това бяхме разпределени: една част в милицията, а друга – в армията, за да вземем участие в Отечествената война.
Петър Загорлиев
„За идните поколения“, 1970 г.
1927-1940 – многократно е арестуван и интерниран за синдикална дейност, разследван е за войнишка конспирация и по ЗЗД.
1941-1943 – затворник в лагерите за антифашисти Гонда вода и Иникьой (Кръсто поле);
1944 – партизанин, представител на НОВА в 1-ва родопска партизанска бригада. Партизанско име Чавдар;
1944-1945 – помощник командир (комисар) на конен полк. Сражавал се е за свободата на Македония, Сърбия и Албания;
Герой на Народна Република България;
1952 – на възраст повече от 40 години завършва военна академия за гражданска защита в Петербург (Ленинград).
1944 – партизанин, представител на НОВА в 1-ва родопска партизанска бригада. Партизанско име Чавдар;
1944-1945 – помощник командир (комисар) на конен полк. Сражавал се е за свободата на Македония, Сърбия и Албания;
Герой на Народна Република България;
1952 – на възраст повече от 40 години завършва военна академия за гражданска защита в Петербург (Ленинград).
Още публикации по темата:
