Народната епопея 1923 – Асен Разцветников, „Удавници“
 |
| Рисунка: Илия Бешков, "1923" |
1
Зад тъмните върби умира златен ден,
приижда вечерта на милващи вълни.
Гърмеж подир гърмеж заглъхва уморен
и звездния звънар за мирен сън звъни.
Закотвения шлеп пак тук ли ще седи —
покрит със воден мъх и черен лепкав клей?
О, сякаш чер ковчег над тъмните води
за сетен упокой приспивно ни люлей!
Със вързани ръце и тая вечер пак
ний гледаме в копнеж към светналия град.
И чакаме, дали от стихналия бряг
невидими уста не ще ни позоват…
А тихата река разтваря цветна длан
и приказно блестят подводни широти —
о, кой ли тая нощ ранен и изтерзан
кат падаща звезда натам ще полети?
2
Своя нежнорозов цвят
утрото разтваря
и над мокрий бряг димят
бели, бели пари.
Спрете, майки, своя бяг
в тая утрин плаха:
в син под воден полумрак
кротко те заспаха.
А русалките, отвред
с таен знак събрани,
угасиха с бистър лед
жежките им рани.
Наредиха ги с треви,
със свещици плахи
и ранените глави
с воден крем венчаха.
И покриха ги навек
и ридаха тихо —
и огромния ковчег
вдън земя зариха.
Спрете, майки, спрете вий
в свойта бол безкрайна:
тая светла бездна крий
безутешни тайни.
3
Ний носим венци от върба и подводни бодили,
в потънали кораби тайно се готвим дене —
а вечер издигаме копия стари и гнили
и яхваме своите призрачни бели коне.
И мълком по речното дъно във дълги редици
ний гоним миража на някаква светла страна.
И в нашите ледни и мътнозелени зеници
гори безнадеждния пламък на жълта луна.
Ний помним люлякова утрин и песни и смелост
и битка сред розови пламъци в стария Лом,
ний помним последната схватка зад някакво село
и вълчите зъби на кървав и страшен разгром.
И както ранените миди грижливо и нежно
лелеят съкровища в пълната с мъх дълбина,
тъй носим и ние в сърцата си своите копнежи,
смразени в кристали и бисерни бели зърна.
А речните риби, напуснали своите подмоли,
на хищни ята ни преследват по нашия път:
и с дива жестокост разнищват и хапят на воля
и ръфат от нашата мека, подпухнала плът.
И нявга през пролетна вечер, когато възлезе
над сини баири засмяна и чиста луна,
незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза
със глъчка и радост безценните странни зърна.
И мигом ще звъннат в душите им нашите песни
и нашите жажди за слънце, простор, свобода —
и ярко въз техните смугли чела ще проблесне
през мрежа от бръчки червена и ясна звезда.
Асен Разцветников, Жертвени клади, 1924г.
