Ернесто Че Гевара – Син и герой на Америка

БОЛИВИЙСКА БАЛАДА ЗА ЧЕ ГЕВАРА

Тогава
убийците отнесоха главата му на ЦРУ.
Ръцете – приятели спасиха в Куба.
Предателите –
тялото осакатено
закопаха
в земята черна на Боливия...
Единствена
душата му,
освободена
от тленните окови на плътта,
с кондорите се рее и сега
във вечното небе
над Андите...

Ружа Велчева

СИН И ГЕРОЙ НА АМЕРИКА

1.

Под името “Америка” европеецът обикновено разбира Съединените американски щати - държава едва на двеста години, чието единно национално съзнание е силно угнетено от поразително социално разслоение, от разрушителни расови сблъсъци. Заварените на тази земя индиански племена бяха подложени на геноцид, който практически продължава все още чрез насилственото отделяне на червенокожите хора от универсалния прогрес, чрез изолацията им в резервати подобно на редки видове фауна. Докараните някога като роби африканци все още в безброй трагични ситуации чувстват черната си кожа като черна участ на човека през двадесети век. Милионите чиканос - жители на огромна територия, отнета от Мексико - представляват днес безправна, безмилостно експлоатирана маса в южните щатове. И ако тази Америка притежава безспорните стопански характеристики на най-развитата държава на континента, то очертанията й като отечество и родина за много нейни поданици и за много нейни поколения са трудно доловими, а в доста случаи са деформирани от икономически космополитизъм.

Америка, класическата Америка, която е древно отечество и кръвна родина, майчина люлка и бащино упование, поле на патриотични подвизи и народна слава, съдба на народности и спасителна опора на етнически групи, революционен дух и борчески класов морал, започва там, където свършват Съединените американски щати - при легендарната река Рио Браво. И продължава през тропиците и екватора чак до антарктическите предели. Това е всъщност първооткритата Америка, тя само условно може да се нарече с другото механично европейско понятие “Нов свят”, защото в историческия миг на откриването й съществуващите там аборигенни маси , макар и в различни стадии на развитие, представляват вече достатъчно стар, достатъчно наситен с обществен опит свят.

Именно там Европа се докосва до държавнотворческите идеи на ацтеки, инки и маи, до забележителната архитектура на градове, по-големи от тогавашна Венеция, до пирамидалните езически храмове, където каменната пластика подсказва изключителен художествен талант. Конкистадорите минават по пътища през високи планини или през оросителни и напоителни канали. Мисионерите откриват изумителни образци на устната поезия, а също така и митология, в която е отразена сложна човешка душевност и личи абстрактно мислене. Скулестите червенокожи народи разполагат с висши познания по медицина, математика геометрия, астрономия.

Това е “Нашата Америка”, както я нарече гениалният поет и бунтовник Хосе Марти, добавяйки, че тя трябва да се отърси от селската си сънливост.

Нравствено Америка е много различна от Съединените американски щати. Достатъчно е да си припомним, че туземният етнически елемент остана и се съхранява до наши дни почти навсякъде. Червенокожата раса на това огромно пространство не изчезна, макар в началото на конкистата да бе подлагана на жестоко унищожение - в Санто Доминго и в Куба. Африканските негри на свой ред преживяха ужасите и страданията на робството и постепенно се превърнаха в съставна част на няколко народа от Карибските острови и материка. В Хаити те първи подеха идеите на Великата френска революция. Може да се твърди, че расовите противоречия в Америка никога не са се проявявали в драстични размери, във всички случаи те са изтласкани на заден план от дълговечни класови стълкновения, чиито мащаби в наше време са наистина континентални. Ето какво се казва във Втората хаванска декларация, приета от кубински народ на 4 февруари 1962 година, след като Организацията на американските държави на конференцията в Пунта дел Есте, Уругвай, изключи Куба от своите редове:

“Сега тази безименна маса, тази Америка на цветната кожа, смрачена, мълчалива, която пее по целия континент с една и съща тъга и искреност, сега тази маса започва решително да навлиза в своята история, започва да я пише със своята кръв, започва да я изстрадва и да умира за нея. Защото сега по полетата и планините на Америка, в подножието на планинските й вериги, в самотността или динамиката на градовете, по бреговете на големите океани и реки започва да се вдига този свят, изпълнен с воля за борба, вдига се с горещи юмруци и желание да умре за своето, да завоюва своите права, почти петстотин години тъпкани от едни или други. Сега да, историята ще трябва да се съобразява с бедните от Америка, с потиснатите и унижените от Америка…И тази вълна на надигаща се ненавист, на предизвикана справедливост…която се задава от земите на Америка, тази вълна няма да спре вече…Защото това голямо човечество каза “Стига!” и започва да върви. И неговият гигантски поход няма да спре, докато не се извоюва истинската независимост, защото много пъти сме умирали безполезно. Сега, който и да умре, ще умре като в Куба, като на Плая Хирон, ще умре за своята единствена, истинска, непредотвратима революция!”

На конференцията ва Пунта дел Есте Куба бе представена от Че Гевара - аржентинец по народност, кубински революционер по съдба.

…Тридесетена години по-късно аз бях в Пунта дел Есте - аристократичен курорт на уругвайския бряг за свръхбогати аржентинци и космополити.

Богатството личеше по архитектурата на вилите, по яхтеното пристанище, по хеликоптерните площадки. По неуловимия дъх на прочутите тогава “петродолари”. И, разбира се, по високомерното внушение за недостъпност на развлекателния светски живот. Фиести, карнавали, конкурси за красиви тела - всичко това се вихреше непрестанно…и изчезваше безследно. Памет в Пунта дел Есте съществуваше само за един човек - за Ернесто Че Гевара. Шофьорът на таксито ми показа дървеното хотелче, където той бил отседнал по време на конференцията. Дали съм видял хотелчето ме питаха и други хора, от онези, които в Пунта дел есте не почиваха, а работеха. Видях го, бе възможно най-скромното, вероятно и най-евтиното. Нямаше мемориална плоча или друг подобен знак за пребиваването на най-известния му посетител. Паметта за него бе в съзнанието на хората…

Интернационалният характер на американските борби и революции е, може да се каже, традиционен. Още в началото на шестнадесети век кубинският абориген Атуей преминава на съседния остров Санто Доминго и организира съпротивата на местното население против европейските пришълци. Във войските на наричания с неизменна почит “Освободителят” Симон Боливар воюват хора от най-различни народностни групи. Антонио Масео, вожд на националноосвободителните борби на Куба против испанците през деветнадесети век, заявява, че няма да сложи меча в ножницата, докато не види Пуерто Рико свободен. Хосе Марти, кубинец, се издигна до идеолог и трибун на всеамериканската революция.

Така че приобщаването на Че Гевара към отряда на Фидел Кастро, фактът, че един аржентинец се посвещава на идеалите на друг народ, не е нещо ново за Америка. Нвото е, че феноменалната близост между Че Гевара и кубинците се осъществява на основата на единния комунистически идеал. Впрочем, в едно писмо до Мария Росарио от мароканския град Казабланка той пише: “Другарко, наистина не зная от коя част на Испания е моят род…Не вярвам да сме близки роднини, но ако вие сте в състояние да потреперите от възмущение всеки път, когато в света се извършва някаква несправедливост, то ние сме другари, което е много по-важно”.

2.

Епистоларното наследство на Че Гевара, неголямо по обем, е значително и привлекателно като израз на морала на един световноизвестен човек. Морал, искам да подчертая, изграден от добродетели, които се наричат революционни. У нас подобни характеристки обрастват със смисъла, който им придава угодническата пропаганда, но широкият свят е изпълнен със симпатии към бунтовната самоотверженост на човека. Героите на времето са хора на революционния идеал, а революцията, където и да се чувства нейния полъх, е само една - антиимпериалистическа… 

Цитираното по-горе писмо подсказва, че в основата на сближението между хората той поставя не кръвното родство и не расовото сходство, а способностите, възпитанието и нравствеността на личността. В продължение на същите критерии за човека години по-късно Фидел Кастро заяви, че Раул му е брат не защото са родени от една майка, а защото са войници на една и съща идея, и че в този смисъл негов брат е Агостиньо Нету, негов брат е Хо Ши Мин, негов брат е и Че Гевара. Очевидно подобен морал е характерен за американските революционери, при които обръщението “hermano” (”братко”) е по-популярно от “camarada” (”другарю”).

Показателно за човешката същност на Че Гевара е писмото му до в. “Револусион” от 10 март 1959 г., т. е. около два месеца след победата на кубинската революция. Той пише: “Прочетох в сп. “Картелес”…една бележка, която ме заинтересува поради инсинуациите спрямо моето революционно положение, по-специално безобидната на пръв поглед фраза - “Команданте Че Гевара установи своята резиденция в Тарара”. Няма да напомням кой е журналистът, нито ще съобщя сведения за него от архива, до който имам достъп…Задължен съм на общественото мнение и на онези, които са вярвали в мене като революционер. Съобщавам на читателите на “Револусион”, че съм болен, че се разболях не в комарджийници, не в нощни барове, а в работата за революцията, на чието напрежение моят организъм не издържа. Лекарите ми препоръчаха жилище в място, отдалечено от всекидневни посещения, и “Възвръщане на имотите” (кубинска организация за национализацията и преразпределението на недвижимата собственост, - б. Н.И.) ми предостави къща на споменатия плаж…Трябваше да се настаня в опразнения дом на приближени на предишната власт хора, защото моята заплата на офицер от Въстаническата армия в размер на 125 песос не ми позволява да наема жилище, достатъчно просторно да приюти и придружителите ми. Естествено, след като е къща на виден батистовец, тя е луксозна, макар да избрах възможно най-скромната. Но при всички случаи това излиза като оскърбление на народната чувствителност. Обещавам…на кубинския народ, че ще напусна споменатото жилище веднага след възстановяването ми…”

В писмо от 12 юни 1964 г. до Айдее Сантамария, президент на Дома на латиноамериканските народи, Че Гевара пише по повод на хонорара, определен му за книгата “Епизоди от революционната война”: “Дадох нареждане на Съюза на писателите да предостави тези пари на ваше разположение…за да не навлизаме в принципни спорове. Единственото важно е, че не мога да приема нито едно сентаво за книга, която не е нищо повече от скромен разказ за военни перипетии…”

Забележителни са последните, прощалните писма на Че Гевара, написани когато напуска Куба, но според желанието му връчени на адресатите едва след неговата смърт. Тези писма имат вече историческата стойност на завет, на послание към поколенията.

До своите родители той пише с известна доза самоирония, така характерна за него: “Драги старци, още веднъж почувствах между петите си ребрата на Росинант, и отново навлякох бойните доспехи… И преди десетина години ви писах… прощално писмо…Оплаквах се, че не съм най-добрият войник и най-добрият лекар. Второто вече не ме интересува, а като войник не съм чак толкова лош. Нищо всъщност не се е променило, освен че съм станал много по-съзнателен, и че моят марксизъм пусна корени и се пречисти. Вярвам в революционната въоръжена борба като единствен изход за народите, които се борят за освобождение…Мнозина ще ме нарекат авантюрист и съм такъв, само че малко по-различен, защото залагам кожата си, за да докажа своите истини…Спомняйте си понякога за малкия военачалник от двадесети век…Прегръдка от блудния и вироглав син Ернесто”.

Друго писмо оставя на дъщеря си Илда. “Пиша ти днес (15 февруари 1966 г. - б. Н. И.), въпреки че ще получиш писмото ми по-късно…Ще научиш, че се намирам далече и че много време ще бъда отделен от тебе, правейки каквото мога в борбата против нашите врагове. Не е нещо кой знае какво, но все пак е нещо, и вярвам, че винаги можеш да се гордееш със своя баща, така както аз съм се гордял с тебе. Помни, че все още има много години на борба, и дори когато станеш жена, твоят дял в борбата ще те очаква…”

В общо писмо до всичките си деца - Илда, Алейда, Камило, Селия и Ернесто - пише: “Ако някой път ви се наложи да прочетете настоящето писмо, това ще означава, че вече не съм между вас…Вашият баща е човек, който постъпва според идеалите си и винаги е бил верен на своите убеждения. Растете като добри революционери. Учете се добре, за да овладеете техниката, която позволява да се направлява природата. Помнете, че революцията е над всичко…”

Поредицата прощални писма завършва с послание до Фидел Кастро:.

“Фидел,

…в революцията, ако тя е истинска, или се побеждава, или се умира. Много другари паднаха по пътя към победата…Чувствам, че съм изпълнил една част от моя дълг, който ме свърза с кубинската революция на нейна територия, и се прощавам с тебе, с другарите, с твоя народ, който вече е мой. Напускам ръководството на партията, подавам оставка като министър и като команданте, отричам се от кубинско гражданство. Официално мене вече нищо не ме свързва с Куба, освен връзки от по-друго качество, които не могат да се елиминират подобно звания и титли…Вярвам че съм работил с достатъчно честност и всеотдайност за укрепването на революционната победа…До твоето рамо почувствах достойнството на нашия народ в осветените и тъжни дни на Карибската криза. Рядко някой държавник е стоял тъй високо, както ти тогава. Гордея се, че съм те следвал без колебания…Други земи на света изискват моите скромни усилия. Аз мога да направя това, което на тебе не ти е позволено заради твоята отговорност към Куба, и дойде часът да се разделим….Тук оставям най-чистото от моите надежди на строител_и най-скъпите ми хора…и оставям един народ, който ме прие като син. По новите бойни полета ще разнасям…революционния дух на моя народ…Заявявам, че освобождавам Куба от всякаква отговорност с изключение на вдъхновилия ме неин пример. И дори последният ми час да дойде под други небеса,_моята последна мисъл ще бъде за кубинския народ и за тебе… Ще изпълнявам дълга си на кубински революционер и като такъв ще действам…

Завинаги до победата! Родина или смърт!”…

Фидел Кастро огласи за първи път това писмо на траурния митинг в Хавана, когато бе обявена гибелта на Че Гевара и въобще когато бе съобщено официално за неговата мисия на континента.

Подвига на смъртта му е предшестван от подвига на живота му.

Кой беше, какъв беше Ернесто Гевара де ла Серна? 

3.

“Имах кожена чанта, пълна с медикаменти, и сандъче с патрони, които тежаха твърде много, за да ги нося заедно. Взех сандъчето с патроните, оставих чантата и тичешком пресякох светлата ивица, която ме разделяше от тръстиката…”

Това са записки на Че Гевара за началото на партизанския му живот - дебаркирането на яхтата “Гранма” на южния кубински бряг с организирания от Фидел Кастро в Мексико въстанически отряд. Описанието звучи двусмислено - в тези обстоятелства лекарят изоставя професията си, за да се превърне в професионален революционер.

Но пътя му към кубинския бряг започва по-отдалече.

Роден е на 14 октомври 1928 г. в Росарио, един от най-големите аржентински градове. Още двегодишен получава астматични спазми. Астмата му не се лекува и ще го мори както в кубинската планина Сиера Маестра, така и в боливийската джунгла. Баща му - Ернесто Гевара Линч, архитект, е от ирландски произход, майка му - Селия де ла Серна, от испански. Заради болното си дете се преселват в Буенос Айрес, но и тамошния климат не се оказва подходящ за здравето на сина им, поради което семейството отново се премества, този път в друг голяма град - Кордоба. Когато идва времето да тръгне на училище, малкият Ернесто все още не е в състояние да посещава учебните занятия и майка му го учи в къщи на четмо и писмо. Едва за трети и четвърти клас той е готов да ходи на училище като другите деца, макар че завършва пети и шести клас с дълги отсъствия все заради астмата. А вече е юноша - с пориви към независимост, внимателен към другите, потънал в книгите, решителен в постъпките си. С невероятни усилия надмогва болестта и спортува. Помнят го като футболист от втория състав на клуба “Атлетико аталая”. Завършил гимназия, решава да следва медицина. Може би заради астмата…

След като е обходил родината си - долината Кайчакиес и Андите, провинциите Тукуман и Мендоса, Хухуй и Ла Риоха, през 1951 г. предприема пътешествие, за което и на мене ми разказа в Хавана неговият спътник тогава Алберто Гранадос, един много общителен човек, който се появи в Куба след смъртта на Че Гевара. Алберто като биохимик бил назначен в лепрозорий - болница за прокажени, на около хиляда километра от Буенос Айрес. Намисля да тръгне натам с мотоциклет и предлага на Ернесто да го придружи, като преди да се установят в лепрозория решават да пропътуват тихоокеанското крайбрежие на континента. На 29 декември 1951 година те отпрашват към Чили, но малко преди да стигнат столицата Сантяго мотоциклетът се разпада и продължават пешком. Кръстосват северните области на продълговатата страна. Цанят се на всякаква работа, за да спечелят някое и друго ескудо - пренасят стоки, мият плодове, разтоварват кораби, а Ернесто дава и медицински консултации. Достигат така до Перу. Прекарват няколко дни в Мачу Пикчу, фантастичния град на инките, където и аз съм усещал привличането на камъка, но моето бе друго и в друга съдба…Ернесто и Алберто Гранадос в Перу придобиват незабравими впечатления за индианците, произлезли от “Синовете на слънцето”, а съществуващи насилствено извън съвременната цивилизация. Разговарят помежду си, че само революцията може да промени живота на тези унизени и оскърбени хора чрез аграрни и образователни реформи. Ернесто реагира с думи, които Алберто схваща още тогава като верую на приятеля си: “Революция без изстрели? Тя нищо няма да постигне!” След години му подарява книгата си за партизанската война в Куба със следния автограф: “Дано имаш късмет да не свършваш дните си, без да си усетил дъха на барута и без да си чул бойния вик на народите - нещо не по-малко интересно от пътешествието ни по Амазонка”. Преди да напуснат Перу отсядат сред заразени от проказа племена, за да ги лекуват и да изучават болестта. Вместо възнаграждение болните от проказа им изработват сал от балсово дърво (материала за “Кон-тики”), с който се спускат по един приток на Амазонка и пристигат в Колумбия. В град Икитос, подвизавайки се като треньор по футбол, Ернесто печели с отбора си районния шампионат. Запалянковците му купуват самолетен билет до Богота. Отиват в столицата, но я заварват в размирици. Арестуват ги като съмнителни, но ги пускат срещу подписана декларация, че напускат страната. На 14 юни 1952 година, точно на двадесет и четвъртия рожден ден на Ернесто, преминават във Венецуела. В Каракас Алберто започва работа в един лепрозорий, а Ернесто решава да се завърне в Буенос Айрес и дипломиран като лекар, отново да дойде в същата болница. След завършването на университета обаче нещата се променят. Доктор Гевара попада случайно в Боливия и аржентинският емигрант Рикардо Рохо му казва нещо, което като че ли променя съдбата му: “Какво ще правиш във Венецуела, там се занимават само с трупането на долари. Да отидем в Гватемала, където наистина се извършва социална революция”. Има предвид управлението на правителството на Хакобо Арбенс, което се опитва да национализира експлоататорската “Юнайтед фрут къмпани”. Но режима на Арбенс е разгромен и Ернесто се спасява в Мексико. В Мексико очевидно са написани шест от деветте негови стихотворения, които станаха достояние на света след смъртта му. Аз ги преведох на български и ги включих в антологията на латиноамериканската поезия “Време и вик под кондора”. Те стоят естествено до поезията на Хорхе Луис Борхес, на Леон де Грейф, на Октавио Пас, на Пабло Неруда, на Николас Гийен - негови съвременници. Тези стихотворения показват неизвестните пространства на живота му, те са нещо като автопортрет в тъмно. Тази метафора е повлияна от факта, че в в Мексико Ернесто работи като уличен фотограф. Там се запознава с Раул Кастро. Той го представя на по-големия си брат, зает с подготовката на въстаническия отряд и експедицията на яхтата “Гранма”. Лекар, при това с революционни убеждения, познаващ отлично социалното неравенство в Америка, е добре дошъл за грядущите сражения. Зачислен е в състава на отряда. Заниманията се водят в един чифлик в покрайнините на града. Посетих го през 1980 година и не намерих никаква следа за пребиваването нито на Фидел Кастро, нито на Че Гевара. Но в сърцевината на града, както и в сърцевината на мексиканския живот, имената на двамата са редом с имената на националните герои.

Че Гевара става кубинец, защото пролива кръв за Куба в сраженията при Алегрия де пио, Ла плата, Палма моча, Ел уверо, Ел омбрито, Пино дел агуа, Мар верде, Минас де фрио, Вегас дел Хибакоа, Лас мерседес… Възлагат му да осъществи преход до западните провинции на острова с колоната “Сиро Редондо”, която той командва. Влиза победоносно в третия по големина град на Куба Санта Клара, седалище на силен гарнизон. Превземането на Санта Клара отваря пътя на Въстаническата армия на Фидел Кастро към Хавана.

Изпълнявайки нарежданията на Фидел Кастро, действащ в източните провинции, на 4 януари 1959 г. Че Гевара настъпва към столицата и завладява крепостта Ла Кабаня. Същият ден произнася реч пред въстаниците, подчертавайки, че сега главната задача е да предотвратят безредиците и вандалщината. Лявата му ръка е в гипс, ранена в последното сражение.

“Че” е жаргонна аржентинка дума, която той вмъква в речта си. Има значението примерно на “Мой човек”. Кубинците започват да го наричат Ел Че - Чето. Отначало му е партизанският псевдоним, после се подписва така официално, дори и на банкнотите, издадени по време на дейността му като директор на Кубинската народна банка. Това е първият му пост в революционното правителство. Има един анекдот за назначаването му. Веднъж Фидел Кастро събира бойните си другари и споделя загрижено, че е нужен икономист, който да оглави банката. Кой от нас е икономист, пита? Че вдига ръка и заявява: “Аз!”. Изглеждат го учудено, но той и не трепва. Какво пък, неговите знания са толкова разностранни, че може би е учил и икономика, разсъждават. На излизане някой го пита: “Че, какъв икономист си ти?” Той искрено се изненадва и отговаря: “Нали Фидел попита кой от нас е комунист? Чудех се, защо само аз вдигнах ръка…”

Че Гевара в правителството - този факт дразни професионалните политици, които дочакаха победата в луксозния квартал “Кубанакан” и заеха места във временния министерски кабинет. Външната пропаганда не закъснява да се намеси с подхвърлянията, че е чужденец, участник в гватемалските събития, преследван от полицията във всички латиноамерикански страни, в които е бивал. Но Куба го приема като свой син, защото той е доказал принадлежността си към нея с най-висшето доказателство - пролятата кръв. (Не бе ли написано по същото време знаменитото тристишие на Далчев “Всички, паднали за свободата,\ дето и да са - са наши братя,\ пак по кръв, но само че пролята”)? 

Преди да го види как изглежда, Куба вече познаваше гласа му. Че Гевара дава идеята за създаване на радиостанция “Въстаническо радио”, която предава от връх Туркино на планината Сиера Маестра. “Radio rebelde” отделя време не само за комюникета. Голяма част от емисиите са посветени на социалните перспективи на борбата. Че Гевара търпеливо и тактично подготвя кубинците да очакват не просто смяна на политическия режима, а смяна на обществената система.

Тази дейност на Че Гевара се предхожда от интензивна теоретическа подготовка, която той продължава и след победата на революцията. Много усилия посвещава на осмислянето на опита от партизанската война и на теоретическото обосноваване на революцията. Публикува статии, често говори по телевизията, издава отделно книга за бойния път на дванадесетте останали живи участници от отряда на яхтата “Гранма”. През тези години той е най-яркото публицистично перо на Куба, но едновременно с това прави анализ на икономическото състояние и перспективи на страната, взема отношение по проблемите на финансите и търговията, разработва тезиси за участието на работническата класа и селячеството в социалистическото преустройство на републиката.

Неговите трудове съставляват около две хиляди страници, но към тях могат да се прибавят и многобройните му речи, произнесени по латиноамерикански навик без да са написани. Заедно с Фидел Кастро той се превръща в идеолог на революцията, в един от създателите на нейната обществена документация. Бистрият му ум, аналитичните му способности, артистичността и трудолюбието му, непрекъснатия стремеж към знания и високите му морални добродетели - ето неговия образ в новата му родина. Такъв го помня и аз от две срещи, които съм имал с него.

Личност като Че Гевара можеше спокойно да представлява Куба навсякъде - и той бе неин пратеник на международната икономическа конференция в Женева, той възглави делегациите, които установиха първите контакти със СССР, Чехословакия, КНДР, КНР, Египет, Алжир, Индия, Япония, Индонезия, Югославия, Мали, Конго, Гана, Гвинея, Дахомей, Танзания, Того…Пропътува целия свят с червена петолъчка на баретата си и кубински паспорт.

Той подписа първата търговска спогодба с България.

Някъде към пролетта на 1965 г. в Куба се почувства отсъствието му. За последен път го бяха видели в Париж като транзитен пътник. Изчезна задълго и тайнствено, и въпреки стотиците версии на световния печат, никой не знаеше къде точно се намира Че Гевара.

През този период той е в Африка, в Конго, начело на един отряд чернокожи кубинци, който воюва заедно с някогашните бунтовници на Патрис Лумумба срещу диктатора Чомбе. Сведенията за тази мисия се появиха едва през 1995 година, когато под заглавие “Годината, през която не бяхме на ничия страна” бе издаден африканския му дневник. След тежки и безполезни за каузата сражения Че Гевара се завръща в Куба и пише в дневника си: “Излизам засега от въоръжената борба с повече вяра в нейната справедливост, макар че не успяхме. Моята отговорност е голяма, но аз не ще забравя това поражение и ценните поуки от него”.

През април 1965 г. Фидел Кастро отговори на въпроси на чуждестранни журналисти така: “Единственото, което мога да кажа, е че команданте Ернесто Гевара е там, където е най-полезен на революцията…”

Централното разузнавателно управление на САЩ изпълняваше специална програма по откриването на Чe Гевара. Агентурни групи търсеха следите му къде ли не - във Виетнам, в Ангола, в Ливан, дори в Ирландия. Навсякъде, където имаше някакъв народен бунт, някакъв народен протест. Така ЦРУ без да иска допринесе за митологизирането му като герой. 

…Той бе слабичък млад човек, среден на ръст, маслиненозелената униформа му отиваше много. Носеше пистолет, но повече се забелязваха писалките по джобовете на ризата му. Имаше големи тъмни очи на бледо мургаво лице, обрамчено в мека черна брада. Косите му бяха прави и се разделяха над челото. Виждах го често на един от шахматните турнири в памет на Хосе Раул Капабланка. Пристигаше сам и се заковаваше пред демонстрационните табла. Обичаше шахмата и изпълваше с него малкото си свободно време. Обикновено след завършването на поредния кръг състезателите правеха анализ на току що приключилите партии. Това ставаше в пресцентъра и Че Гевара също се запътваше натам. В качеството ми на доброволен преводач на нашия гросмайстор Никола Пъдевски усещах отблизо неговото затруднено дишане. Понякога сядаше и играеше триминутни блицпартии. Веднъж ме сбърка с някого и ме покани за една игра. Още чувствам топлината на ръката му. Гласът му, въпреки астмата, бе мелодичен. Долавяше се аржентинското му произношение. “Харашо!” - каза ми след партията. Обясних му, че на български думата е “Добре”. “Добре!” - произнесе той и добави, че знае една българска песен. В ъгъла имаше роял и той, както стоеше прав, изсвири началните звуци на “Хей, поле широко”…

После го видях по телевизията. Предаваха директно от Ню Йорк речта му пред общото събрание на ООН. Той говори в_продължение на пет часа и цели пет часа кубинците слушаха своя любимец. Беше пак с партизанската униформа, речта му бе пак неписана, но ораторски построена: “Куба, господа делегати, свободна и независима, без вериги, които да я обвързват с някого, без проконсули, които да определят политиката й, може да говори с висок глас пред тази асамблея и да демонстрира справедливостта на името, с което я нарекоха - Свободна територия на Америка! Нашият пример ще бъде последван от континента… Този повик - Родина или смърт! Ще победим! - има подкрепата на всички народи в света и специално на социалистическия лагер начело със Съветския съюз!”

Овациите в далечната тържествена зала заглушиха финалните му думи и заляха от пуснатите с пълна сила телевизори цяла Куба. Той стоеше, вгледан в залата, но също така вгледан и във всички, които бяхме приковали погледи в него - красивия и мъжествен трибун на свободата и революцията.

Не знаех, че го виждам за последен път, че и милиони хора повече няма да го видят в Куба или където и да е по света. Предстоеше му пътят към боливийската джунгла.

Пребиваването на Че Гевара в Боливия стана известна от неговия дневник, публикуван на всички големи езици. Безспорно това е съкровен документ на световното революционно наследство. Притежанието на такъв манускрипт е чест и гордост за всеки народ. В Куба изписаният от Че Гевара бележник календар се съхранява като в библейски кивот.

Ето накратко историята на боливийската мисия на Че Гевара.

Той пристига в Ла Пас с фалшив паспорт и променена външност някъде през пролетта на 1967 година. По същия начин в страната се съсредоточават двадесетина кубинци, почти всички бивши бойци от възстанническата армия в Сиера Маестра, хора с опит в партизанската борба, преминали специална подготовка за действия в нови условия. Към тях се присъединяват боливийски комунисти под предводителството на братята Инти и Коко Передо. Сформираният отряд наброява 38 човека. Целта на Рамон - това е новият псевдоним на Че Гевара - е отрядът да се разраства с притока на боливийски миньори, да се разбунтуват югоизточните зони на Боливия, и към партизаните да се присъединяват нови и нови въстанически вълни. Че Гевара всъщност иска да повтори направеното два века по-рано от Симон Боливар, наричан Освободителят - да организира интернационална въстаническа войска, която да свали антинароднитге режими в Америка. Но както става по-често, предателства и интриги съпътстват отряда в суровите планински джунгли. ЦРУ надушва къде е Че Гевара и организира специална наемническа дивизия. Партизаните са локализирани в клисурата Юро, недалече от градеца Вайегранде, и попадат на засада при преминаването през един речен брод. Че Гевара е ранен в крака, а случаен изстрел улучва затвора на карабината му и я прави негодна. С невероятни усилия продължава през джунглата, но наемниците са навсякъде. В селцето Игера навлиза страшен керван - мулета, през които са провесени трупове на убити партизани, и върволица ранени пленници. За първи път в забравеното и от бога място пристига депеша от столицата. Това е заповедта Че Гевара да бъде ликвидиран незабавно. Преди да бъде разстрелян от упор той прошепва последните си думи и те са: “Сбогом, Фидел!” Правят няколко снимки на убития и отрязват ръцете до китките му като доказателство, че човекът с отворените очи наистина е бил Че Гевара. Това става на 8 октомври 1967 г. Със смъртта на Че Гевара жертвите на отряда стават общо 36. Двама кубинци - Помбо и Урбано - успяват все пак да се измъкнат от засадите и след дълго митарстване из Андите се появиха в Куба. Запознах се с тях на една пресконференция и чух от устата им разказа за последните часове на Че.

Но и десетина души от участниците в ликвидирането на Че Гевара имат гибелна по-нататъшна съдба. “Сякаш Че организира от небето разплата!” - пише испанският писател Пако Игнасио Тайбо. Първи загива при катастрофа с хеликоптер президентът на Боливия, който издава лично заповедта за разстрела. След него е застрелян един предател и дезертьор от отряда. Полковникът, заповядал откриването на стрелба срещу стотина миньори, тръгнали да се присъединят към отряда на Че Гевара, е убит от други партизани, които подритват главата му на футбол. Загива в мистериозна катастрофа лейтенантът, заловил ранения Че Гевара. Тогавашният шеф на тайните служби е застрелян в Хамбург, където става консул на Боливия. Агенти на боливийското военно разузнаване убиват подполковника, разговарял последен с Че Гевара. Началникът на щаба на боливийската армия, дал съгласие за разстрела, е екзекутиран в Аржентина от организацията “ААА”. В Париж, където е изпратен за награда като посланик, е убит полковникът, видян на снимка до мъртвия революционер. Подофицерът, който лично разстрелва Че Гевара, изчезва безследно. Генералът командир на дивизията срещу отряда е тежко ранен през 1981 година и остава с парализиран гръбначен стълб. Докторът, ампутирал ръцете на Че Гевара, полудява малко по-късно. Агент на ЦРУ, американец от кубински произход, се разболява от астма - болестта на Че Гевара. “Това е проклятието на Че!” - споделя в интимен кръг. Единственият извън подобни последствия е Антонио Архедас, министър на вътрешните работи на Боливия. Той беше човекът, който донесе ръцете на Че Гевара в Куба. От заклет противник на кубинската революция той стана неин поддръжник.

…Тридесет и пет години по-късно в околностите на Ротарианския клуб край летището на Вайегранде в масов гроб бяха намерени и идентифицирани от кубински и аржентински антрополози тленните останки на Че Гевара и тридесет и петима негови съратници от партизанския отряд. Те бяха пренесени в Куба и погребани в мавзолей в град Санта Клара. Там се издига седемметрова бронзова фигура на Че Гевара, който върви към близките планини.

Но посоката е Южна Америка.

Никола Инджов
от „Литературен свят“