С Че в сърцето
 |
| Алберто Гранадо и Ернесто Гевара по време на мотоциклетната обиколка на Южна Америка през 1952. |
Поизправя се някакъв спомен попътен,
уморен да ме следва безимен и смътен
и да бъде забравян в крайпътни дървета.
Тъй далече отивам, че брънка по брънка
моят спомен се къса и умира в несрета.
Аз съм същият скитник по други полета -
спепелен съм отвътре и усмихнат отвънка.
Този поглед железен, зареян високо,
от омайния плащ бикоборски помамен,
отклони към покруса стремежа ми пламен
и превърна ме в нова отправна посока.
Не поисках да видя как с моята орис
разпорежда се розов един бикоборец
и подлъгва ме с груба десница жестока.
Ернесто Че Гевара, Мексико 1954-57 г.
превод Н. Инджов
Здравей и сбогом в Ла Игера
Роса протегна ръка и пусна душа. Нежните пръсти на водата пробягаха по цялото й тяло и тя облекчено въздъхна. Имаше нужда от пречистване. Искаше водата да изличи присъствието му. Да изтрие ласките и устните, докосвали нейното още живо тяло, тяло, което скоро щеше да бъде само пръст и спомени…
Връзката им от години беше изчерпана от съдържание и тя приемаше ласките му само, за да се чувства още жива… Жива? Колко дълго тя не знаеше, но присъдата, събрана в един лист, изпълнена с медицински термини и ефемизми, беше повече от категорична. Роса я прие като даденост, карма, която няма как да я отмине и тя я скри дълбоко в душата си. Не се чувстваше обречена, а по-скоро предадена от това някога толкова жизнено и любящо тяло…
А душата? Душата й беше светла, все така търсеща и жива!…Душата търсеше опора в приятелите, в книгите и идеалите, които беше събирала през всичките тези години…
Не сподели с никого присъдата на лекарите, дори с децата си…Не искаше да ги натъжава предварително. Щяха да имат достатъчно време след това да я оплакват.
Роса спря душа, загърна се добре в меката хавлия и първо запали цигара. Вдъхна дълбоко дима и се усмихна. Като ще е край, поне да е както трябва. Наля си от каната кафе и се изтегна на диванчето в хола. Следваше най-приятната част. Разгърна книгата, оставена на множеството пъстри, весели възгланички и бавно се потопи в писмата…
Писмата на любимия й Ърнест Хемингуей. Обичаше го като писател, смяташе го за свой учител, но това, което я занимаваше сега беше защо посяга към пушката в Кечъм през 1961г.
Особено я впечатли едно писмо до Езра Паунд, писано в Ла Финка Виния на 19 юли 1956 г.:
Драги Е.,
Утре е моят петдесет и седми рожден ден и се надям, че ще приемеш медала ми за Нобеловата награда, който следва по други канали. Изпращам ти го по стария китайски принцип, познаваш го добре, според който никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму.
Изпращам ти го още, защото ти си нашият най-голям жив поет: малко отличие, но затова пък твое….
Ако спечелиш шведската награда, която заслужаваш, запази моя медал и се освободи от твоя както намериш за добре.
Винаги твой
Хем
Роса разбираше, че този жест и тези думи могат да бъдат изречени само от истински свободен човек. Свободен да избира как да живее, за какво да се бори, кого да обича и как да си тръгне от този свят. Тя усещаше по-скоро с душата си, отколкото с разума, че самоубийството му не е акт на слабост, а проява на свобода в избора. И това я връщаше към нейното право на избор.
Преди дни пак беше звънял лекарят. Обикновените тиради за ползата от химеотерапиите и лъченията. Не, не й даваше никакви гаранции, но поне така ще си откупи малка отсрочка. Не говореше за цената, а тя знаеше, че е непоносима.
Съвсем случайно в интернет попадна на разказ на едно младо и талантливо момче на 23 години, Никола Рачев. С него беше спечелил награда за приказка на седмицата в някакъв е-сайт. Никола беше писал не с ръка, с кървящо сърце за жестоката одисея на химеотерапиите:
„Оказа се, че терапията не действа и туморът е пораснал в сравнение с началото, но ще я сменят с някаква друга, която би трябвало да подейства. Спокойно, викат, всичко ще бъде наред. Тук все още бяхме в самото начало - индивидуална стая, спокойствие, глезотийки, внимание, абе шик, лукс, болен Гошко за кокошка… Малко по малко обаче нещата започнаха да си ебават майката генерално.
Появиха се страничните ефекти от химиотерапията. Вкусът в устата ти се променя от “свежа утрин” на “разкопан гроб”. Гаденето е ясно, то не е чак такъв проблем, особено за бохем със закалка. Но най-най-скапаното нещо са миризмите - ставаш по-чувствителен от ловджийска хрътка.
От пет метра усещаш нетърпима смрад от кожата, косата и дрехите на хората, а дъхът на всички, които ти говорят от по-малко от 7 метра ти лъха на нещо умряло и забравено една седмица на слънце. Дъвките превръщат човешкия дъх в ароматна плитка от мърша с мента. Единствено хладилникът мирише по-зле от кенефа, честно, отваряш вратата и 40 различни варианта на остатъчна смрад ти забиват тупаница в носа.
Тези удоволствия, комбинирани в приятен летен коктейл от перманентното гадене, вкус на мухъл в устата, инжекциите с химиотерапия в гръбначния стълб и вземането на костен мозък за изследване превръщат рака в едно от 100-те неща, които задължително трябва да преживееш преди да навършиш 30. Така започваш да оценяваш малките неща - например, много е яко отново да можеш да дишаш. Да дишаш помага и на сексуалния ти живот. ОХ!
Споменах за миризмите. Юли месец, навънка - 40 градуса, в болничната стая - 55, ама минимум. Въздухът не мърда, защото сме трима, а единственото прозорче е тясно като гъза на мравояд. Предстои ми в следващите 80 часа да бъда вързан към системата с химиотерапията. На съседното легло лежи дядо Киро от Самоков, който е с катетър, а урината му се събира в пластмасова торба….”
Каква ирония на съдбата. Разказът бе озаглавен „Всичко ще бъде наред”, а Роса го прочете година след като това прекрасно, талантливо момче беше се преселило вече в един по-добър и човечен свят, може би… Неговата съкровена изповед й помогна да направи своя избор.
Телефонът звънна и Роса затвори книгата с неудоволствие. Беше приятелката й Дарина, известен психотерапевт в малкото им градче. С нея я свързваше дружба от детските години, както и общия интерес към модерната в последните години регресивна хипноза.
Роса беше гледала няколко предавания по телевизията на тази тема и идеята й за свой избор дойде именно пред телевизора. А всъщност идеята зрееше в нея, първо плаха и неоформена, но постепенно дала насоки на търсенията й в интернет.
Уговориха се с Дарина за следващия ден и Роса започна да се приготвя. Беше обмислила всичко. До най-малката подробност.
Включи компютъра и потърси филма, който беше гледала стотици пъти и винаги откриваше нещо ново. Великолепното изпълнение на Бенисио Дел Торо й помагаше да се потопи в атмосферата преди толкова много години.
Личността на Че беше повече от съдба за нея. Беше изчела за него хиляди страници, беше видяла хиляди снимки от живота му, а филмът обединяваше всичко това в едно невероятно пътуване по стъпките на една нейна неосъществена мечта за далечните земи на Латинска Америка.
Че беше свободен човек, осъществил мечтата си за един по-справедлив свят. Беше достигнал тавана на народното признание приживе. Можеше спокойно да доживее дълбоки старини като Фидел и Раул. Но това никак не приляга на неговия характер. На неговото верую.
Тук Роса си спомни думите на неговия съименник Ърнест Хемингуей от писмото му до Езра Паунд. „ никой нищо не притежава, докато не го е дал другиму…” Ернесто Че Гевара не би се чувствал свободен човек, ако не е дал свобода и на другите…” Роса за първи път установи, че и двете личности, които бележеха нейния живот, носеха едни и същи имена… Това си е знак на съдбата. И тя се усмихна, щастлива, че има още нещо, което е открила за тях.
Пусна онази част от филма, в която са дадени последните часове от живота на Че. Огледа всички подробности. После изключи компютъра.
На другия ден стана рано. Както винаги. Направи си силно кафе. Запали цигара и дълго чете последните новини в интернет.
После се изкъпа и облече любимата си червена рокля.
Звънна да чуе децата. Знаеше, че ще им липсва много, но така беше по-добре - да я запомнят силна и усмихната.
Обади се и на човека, който беше белязал живота й с най-красивото приятелство, за което човек може само да мечтае. Беше си забранила през годините да го нарича любов.
След като се сбогува тайно с най-скъпите си хора, Роса за последен път огледа скромния си дом, съхранил толкова надежди, любов и терзания, заключи и пусна ключа в пощенската кутия.
Откъсна една червена роза от градината. По пътя за Дарина се отби в кварталното магазинче за цигари и купи ароматна хаванска пура. Беше готова.
Дарина я очакваше с нарастващо нетърпение. Беше обяснимо. Тя за първи път щеше да изпробва пътуване във времето назад чрез регресивна хипноза. Беше благодарна на Роса, че тя й даде тази идея да пробват за първи път. И двете бяха се ровили доста из интернет и изчели много страници, прегледали всички форуми по темата…
- Много си красива днес!…- каза Дарина.
- Нали се връщам назад близо 50 години. Като младо момиче се чувствам. - усмихна се Роса и се облегна бавно на възглавниците зад нея.
Пътуването започна. Роса почувства как вихърът я понесе през времето и пространствата. Гласът на Дарина оставаше все по-далече и по-далече…
В сумрака на старото селско училище на Ла Игера се чуваше само учестеното дишане на Че. Роса коленичи до него и нежно погали ръката му. От него, от образа, който години носеше в сърцето си бяха останали само очите… Тези огнени очи, които пронизват душата ти и не можеш да ги забравиш. Извади пурата, която беше скрила в джоба си от Дарина и му я подаде. Че отрони едва: „Que eres tu”, трескаво затърси кибрит и запалил пурата, попита пак: „Коя си ти?…”
- Свободен човек като теб, Команданте!…
- Бягай, те скоро ще дойдат за мен!…
- Няма от какво да се страхувам!… Щастлива съм, че се докоснах до теб! Това е моят избор. Изборът на свободен човек!…
После в сумракът настъпи тишина.
Роса се прислони до Че, вдъхвайки лютивия мирис на пурата, после бавно се присегна и отдели сребърната нишка, която свързваше астралното й тяло с физическото.
Когато сержантът от боливийската армия Марио Теран, влязъл в историята като палач на Ернесто Че Гевара, заедно с няколко войника извличаха трупът на Че от училището, видя, че на пода гори една червена роза. „Сигурно е останала от учителката Хулия Кортес, която днес беше тук, при него…”- си помисли той и с отвращение я стъпка с тежкия си войнишки чепик.
Беше привечер на 9-ти октомври 1967 година в боливийското селце Ла Игера.
Дарина дълго се опитва да събуди Роса. Тя беше заспала завинаги, оставайки там, далече, при своята мечта. На лицето й грееше тиха усмивка, сякаш искаше да каже на света около нея: „Щастлива съм, защото съм свободен човек!…”
В суматохата Дарина не забеляза, че липсваше червената роза…
Ружа Велчева
Салют, Гевара!
Приветства те Америка в безкрайността,
очаквай ни, ще се отправим с теб отвъд,
за да умрем достойно, както ти избра смъртта,
за да живеем, както ти живееш между нас,
и дните ни да бъдат твоя дух и твоята плът,
другарю Команданте.
Твоя Път!
Николас Гилен
превод П.Иванов
