Марко Марчевски – Остров Тамбукту

— Започва се! — възкликна Смит, като си правеше с ръка сянка над очите и се взираше към гората, където избухваха снарядите. — Това е началото на края. Контраадмиралът не обича да се шегува. Той ще изпълни заканите си и ще унищожи всичко живо на острова. О, той ще бъде безпощаден! В сравнение с него японците са любители.

Сякаш в отговор на думите му в далечината се чу силно бучене и след малко над острова се появи ято самолети. Наредени като жерави във вид на триъгълник, те направиха широк кръг над мястото, където беше лагерът на племето, пуснаха бомбите си и се върнаха към самолетоносача. Но не се мина половин час, и те пак прелетяха. Този път бомбите избухваха нагъсто, из въздуха хвърчаха клони и стъбла на дървета, смесени с дим и пламъци. Като хвърлиха смъртоносния си товар, самолетите отново се отдалечиха към самолетоносача, за да се върнат пак след половин час.

Привечер моряците пристигнаха на „Линколн“ уморени и сърдити. По всичко личеше, че неочакваното сражение, колкото и леко да беше за тях, не им харесваше. Те служеха на търговски кораб и смятаха, че войната, която бе пламнала във всички кътчета на земното кълбо, няма да ги засегне. А ето че и те помирисаха дима на барута и опърлиха ръцете си в пламъците. Засега само ръцете си … Те ни разказаха как се почнало всичко. Туземците се върнали в изгорялото селище и почнали да си строят нови колиби. Първите три дена американците спазвали условието и не се приближавали към селището. Но тъй като за строежа на укрепленията били нужни много хора, контраадмиралът заповядал на моряците да обградят туземците и да ги изловят живи. Секретните постове на туземците забелязали приближаването на моряците и дигнали тревога. Завързала се кратка престрелка, след която туземците хванали пътеката през планината и изчезнали. Неуспехът озлобил контраадмирала и той заповядал оръдията да изстрелят от всяко гърло по десет снаряда, а самолетите да бомбардират острова с напалм.

И ето джунглата гореше от всички страни, вековните дървета се събаряха с трясък, пламъците бушуваха навсякъде и димът покриваше целия остров…

„Линколн“ дигна котва и бавно почна да се отдалечава от брега. На високата му мачта, както и над двата крайцера, се развяваше знамето на Съединените американски щати — „символът на свободата и демокрацията“, както го наричаше контраадмиралът, а над остров Тамбукту се издигаха гъсти облаци от чер дим и пламъците на пожара стигаха до самото небе…


Марко Марчевски, краят на приключенския роман „Остров Тамбукту“, 1956-1959 година.
Цялата книга може да бъде прочетена в „Моята библиотека – Остров Тамбукту“.

Марко Марчевски (псевдоним на Марко Маринов Марков, 1.10.1898, село Марча, сега присъединено към град Дряново - 10.04.1962, София) е български писател, преводач и общественик. Роден в семейството на трудолюбив, но беден селски стопанин. Поради липса на училище, учи в Дряново. 

Сътрудничи с хумористични стихове на сп. „Българан”, в. „К’во да е” (1918), в. „Възход”. След Първата световна война се сближава в София с Гео Милев, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Гьончо Белев. От началото на 1924 г. участва в издаването на сп. „Пламък”. След убийството на Гео Милев известно време се укрива, арестуван (1925), но по пътя за Хасково успява да избяга в Гърция, там е интерниран в град Сирос на остров Сирос - за да се препитава, работи като пристанищен работник. 

Успява да замине за СССР през септември 1925 г., където живее 8 г. като политически емигрант: работи в ленинградската реакция на в. „Вечерная красная газета”, в харковския български сектор на Държавното издателство на националните малцинства. Завършва Литературния институт „Тарас Шевченко” в Харков и аспирантура по история на българската литература. Чете лекции по българска литература в Харковския държавен журналистически институт. Пак там, в Харков, издава първите си книги на български език, някои от които се превеждат на руски и украински. 

След завръщането си в България (1934) редактира в. „Известия”, сътрудничи с разкази, репортажи и статии на сп. „Звезда”, сп. „Нова литература”, в. „РЛФ”, „Литературен преглед”, „Ехо”, „Поглед”, „Щит”, „Вик”, „Кормило”. В периода 1936-1937 г. пребивава отново в Москва. След завръщането си няколко пъти е арестуван, интерниран е в Смолян. През 1941 г , след нападението на нацистка Германия срещу СССР, е изпратен в концлагерите „Кръсто поле” („Еникьой”) и „Свети Кирик”. Освободен в края на 1943 г., минава в нелегалност през 1944 г. 

След 9.09. 1944 г. , който го заварва в Плевен, става редактор. Заедно с Камен Калчев редактира сп. „Весело другарче” (1944), с Димитър Пантелеев - в. „Лост” (1946). Редактор е в изд. „Народна младеж” (1947-1948), сп. „Септември” (1952-1954). Сътрудничи на сп. „Българо-съветска дружба”, „Пламък”, „Септември”, „Дружинка”, „Славейче”, в. „Септемврийче”, всекидневния печат. Доцент е по история на руска и съветска литература във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” (1951-1961). Ръководи издателството при националния съвет на ОФ. 

Книги: „Бунт” (разкази, 1930); „Окървавената Огоста” (разкази, 1931); „В страната на розите” (разкази, 1932); „Червеното знаме” (разкази, 1932); „Врагове” (роман, 1934); „Осем години в Съветския съюз” (в 2 книги, репортажи, 1934-1935); „Утро над полята” (репортажи, 1935); „Село” (повест, 1936); „Страх” (повест, 1936; 1945); „Любов и брак” (1937), „Заблудени овчици” (разкази, 1937); „Калофер войвода” (повест, 1938; 1948); „Руско-български речник” (1938); „Малка философско-научна енциклопедия” (1939); „Малка литературна енциклопедия” (в 2 тома, І изд. - 1939, ІІ изд. -1940); „Практично ръководство за лесно научаване на руски език” (1940); „Критика на критиците” (1941); „Руско-български разговорник” (1945); „Септемврийски дни и нощи” (разкази, 1945); „Съветски хора” (репортажен роман, 1945); „Хайдути” (пиеса, 1945); „Народни приказки” (1946); „Съветската култура” (1947); „Български народни басни и приказки” (1948); „Кой е най-силен” (български народни приказки, 1948; 1955); „Сините скали” (роман, 1948; 1949; 1955); „Партийна тайна” (повест, 1948; 1949; 1952; 1953; 1954; 1955; 1965; 1967; 1970); „Дядо за риба” (приказка за деца, 1949, 1955); „Героите на Белица” (роман, 1950; 1952; 1954; 1964; 1970); „Кирил Христов Киров” (очерк, 1951); „Митко Палаузов” (биографична повест, 1951; 1952; 1953; 1956; 1957; 1962; 1963; 1966; 1969; 1973; драматизация -1956); „Тихо пристанище” (повест, 1956); „Априлски дни 1925″ (спомени, 1956); „Остров Тамбукту” (роман, 1956-1959 г., в 3 ч.); „Тайнствените светлини” (повест, 1958); „Повести. Калофер войвода. Страх. Тихо пристанище” (1959); „Диарбекирските заточеници” (роман, 1960); „Партизански повести. Сините скали. Партийна тайна. Митко Палаузов” (1960); „Джакомо ще стане капитан” (разкази, 1961); „Добрата чучулига” (приказка, 1961); „В една тъмна нощ” (приключенски повести и разкази, 1962); „Златната пещера” (разкази за юноши, 1962); „Лоша дума” (приказка, 1964); „Партизански повести: Героите на Белица. Партийна тайна” (1974; 1975). 

Популяризира руския език и съветската литература в България. Превежда творби на Шолохов, В. Иванов, Горки, Илф и Петров, Аркадий Гайдар, Жул Верн, Хариет Бичър Стоу и др.

Биографията е взета от „Литературен свят.