Волфганг Борхерт - силата на човека
Бих искал да съм фар
в нощта и вятъра -
за дребни и големи риби,
за всяка лодка -
а пък самият аз
съм кораб във беда!
Димитър Статков
в нощта и вятъра -
за дребни и големи риби,
за всяка лодка -
а пък самият аз
съм кораб във беда!
Волфганг Борхерт и неговото творчество
Когато на 21 ноември 1947 година Хамбургският театър „Камершпиле“ представя за пръв път пиесата „Вън пред вратата” и тази премиера се превръща в едно от най-вълнуващите събития в театралния и литературния живот на следвоенна Германия, авторът на пиесата, двадесет и шест годишният Волфганг Борхерт, е вече покойник. Само един ден преди представлението, на 20 ноември, той умира в една болница в швейцарския град Базел.
Животът на Борхерт е кратък, но богат със събития. Той е роден на 20 май 1921 година в Хамбург. Отрано той чувствува своето призвание в изкуството - пише стихотворения, участвува в театралния живот. Но всичко това е само прелюдия, пролог към неговата истинска биография, към онази част от живота му, когато чувствителният, вдъхновен от идеалите на един романтичен хуманизъм младеж и нежен лирически поет Борхерт намира себе си, израства като писател и гражданин, откликва се с цялата дълбочина на душата си на големите въпроси на своето поколение и време.
Началото на тази част от живота на Борхерт бележи годината 1941, когато той трябва да постъпи в хитлеровия вермахт. Страховитата машина на фашистката „военщина поглъща за четири дълги години живота на Борхерт. Тези години за него са истинско „ходене по мъките“ из бездните на фашисткия ад. Борхерт е изпратен на фронта в Русия, където е ранен. Състоянието му се усложнява поради тежко заболяване от жълтеница и дифтерит. Но на младежа Борхерт не е позволено да се лекува: полицията е конфискувала негови писма с нападки против режима. Болен, Борхерт е откаран в затвора в Нюрнберг и осъден на смърт. Палачите започват жестока игра с него. Шест седмици, очаквайки всеки ден изпълнението на присъдата, той прекарва в единична килия. След това поради младостта му смъртната присъда е заменена с тъмничен затвор. Следват нови шест месеца мъчителна самота в килията. И едва тогава Борхерт е помилван „условно“ - условието е да изкупи своята „вина“ чрез участие в бойните действия, на фронта. Макар че все още е болен, той е изпратен отново в Русия, на огневата линия. Ала неговото разклатено здраве не му поз- волява да бъде вече войник. Взето е решение да бъде преместен в един фронтов театър. Но само един ден преди да постъпи на новото назначение, Борхерт става жертва на донос. Той отново е арестуван и прекарва девет месеца в затвора Моабит в Берлин, пак в единична килия. Палачите и тук проявяват своята изтънчена жестокост. По време на въздушните нападения над града Борхерт няма достъп в противобомбените скривалища - него го оставят заключен в килията му. Когато през 1945 година фронтът се приближава към Берлин, Борхерт е откаран в Югозападна Германия, където настъпващите съюзнически войски го освобождават. Измъчван от треска, борейки се с болестта, с последни сили той изминава пеш огромното разстояние до своя роден Хамбург.
В последния час на своята агония фашисткото чудовище е избълвало своята жертва. То завинаги е покосило силата на нейния млад живот. Но преживените страдания са преобразили духа на Борхерт - някогашният нежен, мечтателен поет се е превърнал в суров, гневен съдник над виновниците за страшната трагедия на човечеството.
Последните две години от живота на Борхерт преминават в отчаяна борба между болестта, която добива все по-голяма власт над изнуреното му тяло, и жаждата на младия писател да твори, да разкрие със силата на художественото слово онази истина, която е познал. През тези две години, преминали в трескава работа, проявявайки нечовешка енергия, надделявайки с върховни усилия на волята своята физическа немощ. Борхерт създава онези творби, които утвърждават името му на поет-глашатай на едно излъгано поколение, на художник със свой оригинален свят от поетически образи и блянове. И макар че животът му бързо и неумолимо върви към своя край, Борхерт получава върховна морална награда - до него достига многогласният, развълнуван отклик, който творчеството му намира сред неговите съвременници. ...
Нали нощем плъховете спят
Избитият прозорец в усамотената стена зееше синьо-червен от ранния залез. Развян прахоляк блестеше между стърчащите право нагоре останки от комини. Запустелите развалини се унасяха в дрямка.
Той беше затворил очи. Изведнъж стана още по-тъмно. Той разбра, че някой бе дошъл и бе застанал пред него - тъмен, тих. „Спипаха ме“ - помисли си той. Но като поотвори очи, забеляза само два крака, обути във възстари панталони. Краката бяха малко криви, така че той можеше да вижда между тях. Тогава се осмели да плъзне бърз, премигваш поглед нагоре по панталоните и видя един възрастен, човек. Човекът държеше в ръка нож и кошница. По върховете на пръстите му беше полепнала малко земя.
- Да не би да спиш тука, а? - попита човекът и погледна надолу към гъстия чорлав перчем.
Юрген премигна срещу слънцето между краката на човека и отвърна:
- Не, не спя. Стоя и пазя.
Човекът кимна.
- Аха, значи затова ти е тая голяма тояга?
- Да - отвърна смело Юрген и стисна тоягата.
- Какво пазиш?
- Не мога да кажа.
Той стискаше тоягата с две ръце.
- Навярно вардиш пари, а?
Човекът остави кошницата и взе да бърше ножа отзад о панталона си.
- Ами, съвсем не са пари - каза Юрген презрително. - Нещо съвсем друго е.
- Какво ли пък ще бъде?
- Не мога да кажа. Просто нещо друго.
- Е, не казвай. Тогава, разбира се, и аз няма да ти кажа какво имам в кошницата.
Човекът побутна кошницата с крак и затвори ножа.
- Хе, мога да си представя какво има в кошницата - каза Юрген пренебрежително. - Храна за зайци.
- По дяволите, вярно - каза мъжът учуден. - Умно момче си ти. На колко си години?
- На девет.
- Охо, представи си - цели девет години, тогава сигурно знаеш колко е три по девет, а?
- Разбира се - каза Юрген и за да спечели време, добави: - Че това е съвсем лесно. - Погледна през краката на човека. - Три по девет, нали? - попита той още веднъж. - Двадесет и седем. Веднага се сетих.
- Вярно - каза човекът. - И точно толкова зайчета имам.
Юрген зяпна.
- Двадесет и седем?
- Можеш да ги видиш. Повечето са още съвсем малки. Искаш ли?
- Ама нали не мога. Нали трябва да пазя - каза колебливо Юрген.
- Непрекъснато ли? - попита човекът. - И нощем ли?
- И нощем. Непрекъснато. Винаги. - Погледът на Юрген се заизкачва по кривите кратка. - Още от събота - прошепна момчето.
- Нима не се връщаш у вас? Нали трябва да ядеш?
Юрген вдигна един камък. Под него имаше половин хляб. И тенекиена кутия.
- Ти пушиш ли? - попита човекът. - Да не би да си имаш и лула?
Юрген пак стисна тоягата и каза колебливо:
- Свивам си цигари. Не обичам лула.
- Жалко - мъжът се наведе към кошницата, - можеше някой път да видиш зайчетата. Особено малките. Можеше и да си избереш някое от тях. Но нали не бива да мърдаш оттук.
- Не бива - каза тъжно момчето. - Не бива.
Човекът вдигна кошницата и се изправи.
- Е, да, жалко че трябва Да останеш. Жалко. - И той му обърна гръб.
- Само да не ме издадеш - бързо каза тогава Юрген. - Заради плъховете съм тука.
Кривите крака се върнаха с една крачка.
- Заради плъховете ли?
- Да, нали те гризат от мъртвите. От хората. Така се изхранват.
- Кой казва това?
- Нашият учител.
- И ти сега вардиш плъховете? - попита човекът.
- Ама не тях! - После момчето добави тихо - Братчето ми лежи тук долу. Ей там. - Юрген посочи с тоягата към разрушените стени. - Върху нашата къща падна бомба. Изведнъж светлината в мазето угасна. И той изчезна. Дълго го викахме. Беше много по-малък от мене. Едва беше навършил четири. Трябва да е още тук. Много по-малък е от мене.
Човекът погледна надолу към рошавата коса. Но после каза неочаквано:
- Да, но вашият учител не ви ли каза, че нощем плъховете спят?
- Не - прошепна Юрген и изведнъж на лицето му се изписа голяма умора. - Не е казвал такова нещо.
- Е - рече човекът, - какъв учител е той, щом не знае това? Та нощем плъховете спят. През нощта можеш спокойно да се прибираш у вас. Нощем те винаги спят. Още щом се стъмни, засипват.
Юрген правеше с тоягата си трапчинки в праха от развалините. „Същински креватчета - мислеше си той. - Креватчета, креватчета.“
После човекът рече (а кривите му крака се местеха неспокойно):
- Знаеш ли какво? Сега ще нахраня набързо моите зайчета и като се стъмни, ще дойда да те взема. Може би ще ти донеса едничко. Някое мъничко. Или . . . какво ще кажеш?
Юрген правеше трапчинки в праха. Същински зайчета. Белички, сивички, бели със сивичко...
- Не зная - каза тихо момчето и погледна кривите крака. - Ако нощем наистина спят. . .
Човекът се спусна по развалините и излезе на улицата.
- Разбира се - извика той оттам. - А учителят ви има много здраве, щом не знае такова просто нещо.
Тогава Юрген се изправи и попита:
- Дали ще може да донесете едничко? Може би едно беличко?
- Ще се помъча - извика човекът, докато се отдалечаваше, - но ще трябва да ме почакащ тук. След това ще отидем у вас, чуваш ли? Трябва да покажа на баща ти как му направи къщичката. Трябва да разбирате от тези работи.
- Да - извика Юрген, - ще почакам. Нали трябва да пазя, докато се стъмни. Непременно ще чакам. - И добави: - У дома имаме дъски. От сандъци - извика той.
Но човекът вече не го чуваше. Той бързаше с кривите си крака право към слънцето. То беше почервеняло от залеза и Юрген видя как лъчите му се промъкват между краката, толкова криви бяха те. А кошницата се люшкаше неспокойно. В нея имаше трева за зайчетата. Зелена трева за зайчета - малко посивяла от праха на развалините.
Но Тим не умря от такава сладостна лятна смърт. Смъртта на Тим беше самотна и ледена, зимна смърт. Когато отидох да сменя Тим, лицето му беше твърде жълтеникаво в снега. Беше просто жълто. Не от луната, защото нямаше луна. Тим изглеждаше като глина в нощта, жълт като глината в студените влажни ями на предградието в родния град. Там играехме някога и правехме човеци от глина. Но никога не бях помислял, че и Тим може да бъде от глина.
Когато Тим отиде на пост, не искаше да вземе стоманената каска.
- Обичам да усещам нощта - каза той.
- Длъжен сте да вземете каската - каза подофицерът. - Всякога може да се случи нещо, после аз ще изляза глупак. Да, после аз ще изляза глупак.
Тим погледна подофицера. А погледът му премина през него и стигна до края на света. След това Тим произнесе една от своите световни речи:
- Ние бездруго сме глупаци - каза Тим на вратата. - Ние бездруго всички сме глупаци. Имаме ракия и джаз, и каски, и момичета, и къщи, и китайска стена, и лампи - всичко имаме. Но го имаме, защото ни е страх. Имаме го, за да надвиваме страха. Но всякога си оставаме глупаци. От страх се оставяме да ни фотографират, от страх правим деца, от страх и пак от страх заравяме ръце в момичетата, все в момичетата, и от страх потапяме фитилите в масло и ги запалваме. И пак си оставаме глупаци. Всичко това правим от страх и за да надвиваме страха. И каските имаме само защото ни е страх. Но всичко това не ни помага. Тъкмо когато забравим всичко пред някоя копринена фуста или пред стенанието на някой славей, страхът ни спипва. Тъкмо тогава се поизкашлюва отнякъде. И тогава никаква каска не ни помага - когато страхът ни спипа. Тогава не ни помагат ни къщата, ни момичетата, ни ракията, ни каската.
Това беше една от дългите речи, една от световните речи на Тим. Той ги произнасяше пред целия свят, а в бункера бяхме само седем души. И повечето спяха, когато Тим държеше световните си речи. След това той, световният оратор Тим, отиде на пост. А другите хъркаха. Каската му остана на мястото си. Подофицерът заяви още веднъж:
- Аз ще изляза глупак, ако се случи нещо. Да, после аз ще изляза глупак.
И след това заспа.
Когато отидох да сменя Тим, лицето му беше жълто в снега. Тъй жълто като глината в ямите на предградието. А снегът беше противно бял.
- Никога не съм помислял, че можеш да бъдеш от глина, Тим - рекох аз. - Твоите големи очи са кротки, но те достигат до края на света. Думите ти карат човека съвсем да забрави глината. Твоите речи са всякога фамозни, Тим. Истински световни речи.
Но Тим не каза нищо. Неговото жълто лице изглеждаше добре в белия сняг на нощта. Снегът бе противно бял. „Тим спи - помислих, аз. - който умее да говори така направо за страха, той може да спи и тук, макар че в гората са русите“ Тим седеше в снежния трап и бе облегнал жълтото си лице върху автомата.
- Стани, Тим - казах аз.
Тим не стана и жълтото му лице изглеждаше чуждо в снега. Тогава побутнах бузата на Тим с ботуш. По ботуша имаше сняг. Снегът остана на бузата. Ботушът направи трапчинка в бузата.
И трапчинката остана. Тогава забелязах, че ръката на Тим държи автомата. Дори показалецът бе още закривен.
Стоях цял час в снега. Стоях цял час при Тим. След това казах на мъртвия Тим:
- Имаш право, Тим. Нищо не може да ни помогне. Ни момиче, ни кръст, ни славей, Тим, дори люлякът, който се сипе, не може, Тим.
Защото и господин Хинш, който чува славен и все още подушва люляка, трябва да умре. А славеят пее. Пее само за себе си. И господин Хинш ще умре сам за себе си. На славея му е безразлично. Славеят пее. Дали и славеят е само от глина? Като тебе, Тим?
Това е много повече от купчина камъни, покриви, прозорци, тапети, кревати, улици, мостове и лампи. Повече от фабрични комини и автомобилни клаксони, повече от смеха на чайките, от звъна на трамваите и грохота на влаковете, повече от параходните сирени, скърцащите кранове, проклятията и танцовата музика - о, то с безкрайно, безкрайно повече!
Това е нашата воля да бъдем. Да бъдем не къде да е и какви да е, а тук, само тук, да бъдем между Алстер и Елба, да бъдем само такива, каквито сме си ние, ние - в Хамбург.
Признаваме, без да се срамуваме, че морските ветрове и речната мъгла са ни замаяли и омагьосали да останем - да останем тук, да останем тук. Че водите на Алстер са ни прелъстили да построим къщите си пищно край тях... и че реката - широката сива река - ни е помамила да плаваме след нашия копнеж по моретата, да пътуваме, да скитаме, да се носим с ветровете, да плаваме, да се върнем отново, да се върнем болни и смалени от носталгия, да се върнем при нашето малко синьо езеро сред кулите със зелени каски и ръждивочервените покриви.
Г р а д Х а м у р г: каменна гора от кули, улични лампи и шестетажни сгради; каменна гора, чиято каменна настилка се превръща вълшебно в горска пръст с пеещ ритъм, по която понякога все още чуваш стъпките на умрелите, понякога нощем.
Г р а д: пухтящо и сумтящо прастаро животно, прастаро животно от дворове, стъкло и въздишки, от сълзи, паркове и сладострастни стонове - прастаро животно с мигащи на слънцето очи; сребърни, мазни канали! Чудовище с блеснали на лунната светлина очи: трептящи, мъждеещи лампи.
Г р а д: родина, небе, завръщане. . . любима между небе и ад, между море и море. Майка между ливади и крайморски плитчини, между езера и реки: добър дух между бдение и сън, между мъгла и вятър: Хамбург!
И затова ние сме сродни с хората, които са в Харлем, Марсилия, Фриско и Бомбай, в Ливърпул и Капщадт и които обичат Харлем, Марсилия, Фриско и Капщадт така, както ние обичаме нашите улици, нашата река и пристанището, нашите чайки, мъглата, нощите и нашите жени.
Ах, нашите жени - крилата на чайките разбъркват къдриците им или може би вятърът? Вятърът, разбира се, той не оставя на мира жените нито роклите, нито къдриците им. Този вятър дебне приключенията на моряците в морето и пристанището и прелъстява жените ни със своята песен за далечни страни, за носталгия, за отпътуване и сълзи, за завръщане и нежни, сладки, бурни прегръдки.
Нашите жени в Хамбург, в Харлем, Марсилия, Фриско и Бомбай, в Ливерпул и Капщадт... и в Хамбург, в Хамбург. Ние така ги познаваме и така ги обичаме, когато вятърът с дръзко подсвирване ни открие за миг или два, коленете им, когато ни дари с някоя неочаквана ласка и развее мека къдрица пред носа ни: свиден, прекрасен хамбургски вятър!
Х а м б у р г!
Това е много повече от купчина камъни, неизказано повече. Това са отрупаните с ягоди, потъналите в ябълков цвят ливади по бреговете на Елба, това са препълнените с цветя, разцъфналите като девойки градини на вилите по бреговете на Алстер.
Това са бели, жълти, пясъчножълти и светлозелени ниски къщички на лоцмани и капитани по склоновете на Бланкенезе. Но това са и замърсените, разкаляните и шумните квартали край фабриките и доковете е вонята на смазочно масло, с мириса на катран, със смрадта на риба и пот. О, това е нощната сладост на парковете край Алстер и в предградията, където в блажените, изпълнени с копнеж нощи се зачеват хамбургците, истинските хамбургци, които никога не пропадат и всякога са на прав път. А най-щастливите биват залюлени в този безсмъртен живот по облените от лунна светлина води на Алстер, в лодка с дъхави възглавници, край която крякат жабите.
Х а м б у р г!
Това са безумните тропични дървета, храсти и цветя в Мамутовите гробища, тази огласяна от радостен птичи хор и най-добре поддържана в света девствена гора, където мъртвите прекарват смъртта си в бленуване и през всичкото време си фантазират за чайки, момичета, мачти и кейове, за майски нощи и морски ветрове. Това не е бедно селско военно гробище, където, подредени в стройни редици под птичи дрян, окичени с иглика и розови храсти като с ордени, мъртвите са заставени да наблюдават живите и да вземат участие в потенето и стоновете на работниците и родилките - уви, те не могат да се насладят на смъртта си. Но в Олсдорф - там мъртвите си приказват, там безсмъртните мъртъвци бъбрят за безсмъртния живот. Защото мъртвите не забравят живота и не могат да забравят града, своя град.
Х а м б у р г!
Това е посивялата, необходимата, неизбежната, безкрайност на безутешните улици, където сме се родили всички ние и където един ден всички ще трябва да умрем - и това е все пак невероятно повече от купчина камъни!
Мини през града и раздуй ноздри като кон. Ето мириса на живота! Пелени, зеле, плюшени кушетки, лук, бензин, момински блянове, туткал, кафе, котки, мушкато, ракия, автомобилни гуми, червило за устни - кръв и пот, мириса на града, диханието на живота; повече, много повече от купчина камъни! Това е смърт и живот, работа, сън, вятър и любов, сълзи и мъгла.
Това е волята ни да бъдем: Х а м б у р г!
Тогава си загубен. Защото гласът на мрака е ужасен. Не ще можеш да му убегнеш, тутакси ще те покори. Ще те връхлети с някакъв спомен – за убийство, което си извършил вчера. Ще те връхлети с някакво предчувствие – за убийство, което ще извършиш утре. И в теб ще се надигне вик, нечуван рибешки вик на самотна твар, победена от морето, което обитава. И викът ще разкъса лицето ти и ще издълбае по него ями, изпълнени със страх и застинал ужас, та другите ще се плашат, когато те срещат. Толкова беззвучен е страхотният тъмен вик на самотната твар в нейното собствено море. Той нараства като прилив и шуми с черни крила – заканителен като прибой. И съска гибелно като разпенени води.
Той стоеше на края на света. Студените, бели, дъгообразни лампи бяха безпощадни, правеха всичко да изглежда голо и жалко. Но зад тях се сгъстяваше страшен мрак. Няма по черен мрак от мрака около белите лампи на безлюдните нощни перони.
- Видях, че имаш цигари – каза момичето с прекалено червени устни върху бледото лице.
- Да – отвърна той. - Имам няколко.
- Тогава защо не дойдеш с мене? - прошепна тя отблизо.
- Не искам – рече той. - Какъв смисъл има?
- Ама ти изобщо не знаеш каква съм – започна тя да души около него.
- Знам – отвърна той. - Като всички.
- Ти си жираф. Ей, ти, дангалак, глупав жираф. Ама знаеш ли как изглеждам, а?
- Гладна – каза той, - гола и гримирана. Като всички.
- Ти си дълъг и глупав, ей, Жираф – закиска се тя съвсем близо до него, - но изглеждаш мил. Пък имаш и цигари. Ела, момчето ми. Сега е нощ.
Тогава той я погледна. И се засмя:
- Добре. Ти ще получиш цигарите, а пък аз ще те целувам. Но ако докосна роклята ти, тогава какво ще стане?
- Тогава ще се изчервя – каза тя и хиленето и му се стори противно.
А през залата изсвири товарен влак. И внезапно тръгна. В тъмнината уплашено се отдалечаваше оскъдната мъждива светлина на последния вагон. Като трещеше, скърцаше, пищеше и трополеше, влакът отмина. Тогава той тръгна с нея.
След това се докоснаха ръцете, лицата, устните. „Но от всички лица тече кръв – помисли той. - Кръв тече от устата, а ръцете стискат ръчни гранати.“ После долови вкуса на червилото и, а ръката и обхвана слабата му мишца. След това се зачу стон, падна някаква каска и едно око угасна.
- Ти умираш – изкрещя той.
- Да умираш – възкликна тя радостно, - е, това е вече нещо!
И тя отново пусна стоманената каска над челото си. Тъмната и коса блестеше матово.
- О, това е косата ти – прошепна той.
- Ще останеш ли? - попита тихо тя.
- Да.
- За дълго ли?
- Да.
- За винаги ли?
- Косата ти мирише на мокри клони – рече той.
- Завинаги ли? - попита тя отново.
Тогава от далечината се приближи плътен, пронизителен вик. Вик на риба, вик на прилеп, вик на бръмбар над бунище. Нечуван животински вик на локомотив. Не се ли олюля влакът върху релсите, изтръпнал от този вик? Нечуван, нов, жълтозелен вик под бледнеещите звезди. Не се ли олюляха звездите от този вик?
Той разтвори прозореца и нощта посегна със студени ръце към оголените му гърди. Той рече:
- Трябва да продължа пътя си.
- Остани, Жираф! - устните и блеснаха болезнено червени върху бялото и лице.
Но Жирафът продължи с вдървени крака и кухо отекващи стъпки по асфалта. А зад него, огряна от луната, сивата улица отново онемя в каменната си самотност. Прозорците изглеждаха мъртви, напомняха очи на влечуги, премрежени от млечна мъгла. Пердетата натежали за сън, дишащи скритом клепачи, леко потрепваха. Полюшваха се. Полюшваха се – бели и меки, махаха тъжно след него. Крилото на един прозорец изстена. Нейната гръд потръпна от студ. Когато той се обърна, зад стъклото на прозореца се виждаше една много червена уста.
- Жираф! - плачеше тя.
Мина една.
- Бива си го балкона и. Кафето си може да пиеш на него - каза Тим.
- Ама ако ходи твърде дълго на слънце, ще се вкисне млякото - хили се другият.
Мина още една.
- Каменна ера - отсече този до Тим.
- Цялата в .паяжини - каза Тим.
После се зададоха мъже. Тях оставиха да минат без коментар. Чираци шлосери, бледи чиновници, учители -от началните училища с гениални лица и протрити панталони, шишковци с дебели крака, астматици и трамвайни служители с фелдфебелска походка.
И след това се зададе тя. Беше съвсем друга. Човек имаше чувството, че мирише на праскова. Или .на съвсем чиста кожа. Навярно и името и беше необикновено. Евелина или нещо подобно. После отмина. Двамата я проследиха с поглед.
- Може би си има розова нощница - каза тогава Тим.
- Защо? - попита другият.
- Все .пак - отвърна Тим - такива като нея обикновено си имат розова нощница.
- Глупости - каза другият, - може пък да си има синя.
- Не може - разбираш ли, - не може.
Такива като нея имат розови. Съвсем сигурно зная, драги мой.
Тим каза това с много висок глас. Тогава този до него попита:
- Ти да не би да познаваш някоя?
Тим не отговори. Седяха и усещаха през тънките панталони ледените перила на моста. По едно време Тим каза:
- Не, не аз. Но по-рано познавах едного, който си имаше една с розова нощница. Когато бях във войската, в Русия. В портфейла си държеше винаги някакво парченце плат. Никога не го показваше. Но един ден парченцето падна на земята. Всички го видяха. Но той не каза нищо. Само поруменя като него. Стана тъмнорозов. После, вечерта, ми разказа, че му го дала годеницата му. Нещо като талисман, разбираш ли? Имала само розови нощници, казваше той. Било от нощница...
Тим млъкна.
- Е, и? - попита другият.
Тогава Тим -каза съвсем тихо:
- Взех му го. И го вдигнах високо. И всички се смяхме. Смяхме се най-малко половин час. А какво подмятаха, можеш да си представиш.
- И- после? - попита другият.
Тим погледна коленете си.
- Хвърли го - каза Тим. И погледна другия. - Да - добави той, - хвърли го .и след това го убиха. Още на другия ден го убиха.
Двамата млъкнаха. Седяха и мълчаха. Но след това другият каза:
- Глупости! - И каза още веднаж: - Глупости!
- Да, зная - отвърна Тим. - Глупости, разбира се. Та това е съвсем ясно. И аз го зная. - И после додаде: - Но е смешно, знаеш ли, смешно е все пак.
И Тим се засмя. И двамата се засмяха. И Тим сви юмрук в джоба на панталона си. И смачка нещо. Парченце розов плат. То вече не беше много розово, защото Тим го носеше отдавна в джоба си. Но беше все пак розово.
Той го беше донесъл от Русия.
Текстовете са от "Нали нощем плъховете спят", София 1965, превод - Мария Стайнова, художник - Тончо Тончев.
Славеят пее
Нощем стоим боси, стоим по риза, а той пее. Господин Хинш е болен, господин Хинш кашля. Дробовете му заболяха през зимата, защото прозорецът не се затваряше плътно. Господин Хинш навярно ще умре. А от време на време превалява. Това е люлякът. Сипе се виолетов от клоните и мирише като момичетата. Само господин Хинш не долавя вече този аромат. Господин Хинш кашля. Славеят пее. А господин Хинш навярно ще умре. Стоим боси, стоим по риза, и го слушаме. Кашлицата изпълва цялата къща. Но песента на славея изпълва целия свят. И господин Хинш не може да изкашля зимата от гърдите си. Виолетов люляк се сипе от клоните. Славеят пее. Господин Хинш ще умре от сладостна като лятото смърт, изпълнена с нощ и славен и виолетов люляков дъжд.Но Тим не умря от такава сладостна лятна смърт. Смъртта на Тим беше самотна и ледена, зимна смърт. Когато отидох да сменя Тим, лицето му беше твърде жълтеникаво в снега. Беше просто жълто. Не от луната, защото нямаше луна. Тим изглеждаше като глина в нощта, жълт като глината в студените влажни ями на предградието в родния град. Там играехме някога и правехме човеци от глина. Но никога не бях помислял, че и Тим може да бъде от глина.
Когато Тим отиде на пост, не искаше да вземе стоманената каска.
- Обичам да усещам нощта - каза той.
- Длъжен сте да вземете каската - каза подофицерът. - Всякога може да се случи нещо, после аз ще изляза глупак. Да, после аз ще изляза глупак.
Тим погледна подофицера. А погледът му премина през него и стигна до края на света. След това Тим произнесе една от своите световни речи:
- Ние бездруго сме глупаци - каза Тим на вратата. - Ние бездруго всички сме глупаци. Имаме ракия и джаз, и каски, и момичета, и къщи, и китайска стена, и лампи - всичко имаме. Но го имаме, защото ни е страх. Имаме го, за да надвиваме страха. Но всякога си оставаме глупаци. От страх се оставяме да ни фотографират, от страх правим деца, от страх и пак от страх заравяме ръце в момичетата, все в момичетата, и от страх потапяме фитилите в масло и ги запалваме. И пак си оставаме глупаци. Всичко това правим от страх и за да надвиваме страха. И каските имаме само защото ни е страх. Но всичко това не ни помага. Тъкмо когато забравим всичко пред някоя копринена фуста или пред стенанието на някой славей, страхът ни спипва. Тъкмо тогава се поизкашлюва отнякъде. И тогава никаква каска не ни помага - когато страхът ни спипа. Тогава не ни помагат ни къщата, ни момичетата, ни ракията, ни каската.
Това беше една от дългите речи, една от световните речи на Тим. Той ги произнасяше пред целия свят, а в бункера бяхме само седем души. И повечето спяха, когато Тим държеше световните си речи. След това той, световният оратор Тим, отиде на пост. А другите хъркаха. Каската му остана на мястото си. Подофицерът заяви още веднъж:
- Аз ще изляза глупак, ако се случи нещо. Да, после аз ще изляза глупак.
И след това заспа.
Когато отидох да сменя Тим, лицето му беше жълто в снега. Тъй жълто като глината в ямите на предградието. А снегът беше противно бял.
- Никога не съм помислял, че можеш да бъдеш от глина, Тим - рекох аз. - Твоите големи очи са кротки, но те достигат до края на света. Думите ти карат човека съвсем да забрави глината. Твоите речи са всякога фамозни, Тим. Истински световни речи.
Но Тим не каза нищо. Неговото жълто лице изглеждаше добре в белия сняг на нощта. Снегът бе противно бял. „Тим спи - помислих, аз. - който умее да говори така направо за страха, той може да спи и тук, макар че в гората са русите“ Тим седеше в снежния трап и бе облегнал жълтото си лице върху автомата.
- Стани, Тим - казах аз.
Тим не стана и жълтото му лице изглеждаше чуждо в снега. Тогава побутнах бузата на Тим с ботуш. По ботуша имаше сняг. Снегът остана на бузата. Ботушът направи трапчинка в бузата.
И трапчинката остана. Тогава забелязах, че ръката на Тим държи автомата. Дори показалецът бе още закривен.
Стоях цял час в снега. Стоях цял час при Тим. След това казах на мъртвия Тим:
- Имаш право, Тим. Нищо не може да ни помогне. Ни момиче, ни кръст, ни славей, Тим, дори люлякът, който се сипе, не може, Тим.
Защото и господин Хинш, който чува славен и все още подушва люляка, трябва да умре. А славеят пее. Пее само за себе си. И господин Хинш ще умре сам за себе си. На славея му е безразлично. Славеят пее. Дали и славеят е само от глина? Като тебе, Тим?
Хамбург
Хамбург!Това е много повече от купчина камъни, покриви, прозорци, тапети, кревати, улици, мостове и лампи. Повече от фабрични комини и автомобилни клаксони, повече от смеха на чайките, от звъна на трамваите и грохота на влаковете, повече от параходните сирени, скърцащите кранове, проклятията и танцовата музика - о, то с безкрайно, безкрайно повече!
Това е нашата воля да бъдем. Да бъдем не къде да е и какви да е, а тук, само тук, да бъдем между Алстер и Елба, да бъдем само такива, каквито сме си ние, ние - в Хамбург.
Признаваме, без да се срамуваме, че морските ветрове и речната мъгла са ни замаяли и омагьосали да останем - да останем тук, да останем тук. Че водите на Алстер са ни прелъстили да построим къщите си пищно край тях... и че реката - широката сива река - ни е помамила да плаваме след нашия копнеж по моретата, да пътуваме, да скитаме, да се носим с ветровете, да плаваме, да се върнем отново, да се върнем болни и смалени от носталгия, да се върнем при нашето малко синьо езеро сред кулите със зелени каски и ръждивочервените покриви.
Г р а д Х а м у р г: каменна гора от кули, улични лампи и шестетажни сгради; каменна гора, чиято каменна настилка се превръща вълшебно в горска пръст с пеещ ритъм, по която понякога все още чуваш стъпките на умрелите, понякога нощем.
Г р а д: пухтящо и сумтящо прастаро животно, прастаро животно от дворове, стъкло и въздишки, от сълзи, паркове и сладострастни стонове - прастаро животно с мигащи на слънцето очи; сребърни, мазни канали! Чудовище с блеснали на лунната светлина очи: трептящи, мъждеещи лампи.
Г р а д: родина, небе, завръщане. . . любима между небе и ад, между море и море. Майка между ливади и крайморски плитчини, между езера и реки: добър дух между бдение и сън, между мъгла и вятър: Хамбург!
И затова ние сме сродни с хората, които са в Харлем, Марсилия, Фриско и Бомбай, в Ливърпул и Капщадт и които обичат Харлем, Марсилия, Фриско и Капщадт така, както ние обичаме нашите улици, нашата река и пристанището, нашите чайки, мъглата, нощите и нашите жени.
Ах, нашите жени - крилата на чайките разбъркват къдриците им или може би вятърът? Вятърът, разбира се, той не оставя на мира жените нито роклите, нито къдриците им. Този вятър дебне приключенията на моряците в морето и пристанището и прелъстява жените ни със своята песен за далечни страни, за носталгия, за отпътуване и сълзи, за завръщане и нежни, сладки, бурни прегръдки.
Нашите жени в Хамбург, в Харлем, Марсилия, Фриско и Бомбай, в Ливерпул и Капщадт... и в Хамбург, в Хамбург. Ние така ги познаваме и така ги обичаме, когато вятърът с дръзко подсвирване ни открие за миг или два, коленете им, когато ни дари с някоя неочаквана ласка и развее мека къдрица пред носа ни: свиден, прекрасен хамбургски вятър!
Х а м б у р г!
Това е много повече от купчина камъни, неизказано повече. Това са отрупаните с ягоди, потъналите в ябълков цвят ливади по бреговете на Елба, това са препълнените с цветя, разцъфналите като девойки градини на вилите по бреговете на Алстер.
Това са бели, жълти, пясъчножълти и светлозелени ниски къщички на лоцмани и капитани по склоновете на Бланкенезе. Но това са и замърсените, разкаляните и шумните квартали край фабриките и доковете е вонята на смазочно масло, с мириса на катран, със смрадта на риба и пот. О, това е нощната сладост на парковете край Алстер и в предградията, където в блажените, изпълнени с копнеж нощи се зачеват хамбургците, истинските хамбургци, които никога не пропадат и всякога са на прав път. А най-щастливите биват залюлени в този безсмъртен живот по облените от лунна светлина води на Алстер, в лодка с дъхави възглавници, край която крякат жабите.
Х а м б у р г!
Това са безумните тропични дървета, храсти и цветя в Мамутовите гробища, тази огласяна от радостен птичи хор и най-добре поддържана в света девствена гора, където мъртвите прекарват смъртта си в бленуване и през всичкото време си фантазират за чайки, момичета, мачти и кейове, за майски нощи и морски ветрове. Това не е бедно селско военно гробище, където, подредени в стройни редици под птичи дрян, окичени с иглика и розови храсти като с ордени, мъртвите са заставени да наблюдават живите и да вземат участие в потенето и стоновете на работниците и родилките - уви, те не могат да се насладят на смъртта си. Но в Олсдорф - там мъртвите си приказват, там безсмъртните мъртъвци бъбрят за безсмъртния живот. Защото мъртвите не забравят живота и не могат да забравят града, своя град.
Х а м б у р г!
Това е посивялата, необходимата, неизбежната, безкрайност на безутешните улици, където сме се родили всички ние и където един ден всички ще трябва да умрем - и това е все пак невероятно повече от купчина камъни!
Мини през града и раздуй ноздри като кон. Ето мириса на живота! Пелени, зеле, плюшени кушетки, лук, бензин, момински блянове, туткал, кафе, котки, мушкато, ракия, автомобилни гуми, червило за устни - кръв и пот, мириса на града, диханието на живота; повече, много повече от купчина камъни! Това е смърт и живот, работа, сън, вятър и любов, сълзи и мъгла.
Това е волята ни да бъдем: Х а м б у р г!
Остани, Жираф
Той стоеше на кънтящия от ветрове, безлюден нощен перон, в огромната, посивяла от сажди, самотна като луната зала. Нощем безлюдните гари са краят на света. Мъртви и безсмислени. И пусти. Пусти, пусти, пусти. Но ако продължиш да вървиш, си загубен.Тогава си загубен. Защото гласът на мрака е ужасен. Не ще можеш да му убегнеш, тутакси ще те покори. Ще те връхлети с някакъв спомен – за убийство, което си извършил вчера. Ще те връхлети с някакво предчувствие – за убийство, което ще извършиш утре. И в теб ще се надигне вик, нечуван рибешки вик на самотна твар, победена от морето, което обитава. И викът ще разкъса лицето ти и ще издълбае по него ями, изпълнени със страх и застинал ужас, та другите ще се плашат, когато те срещат. Толкова беззвучен е страхотният тъмен вик на самотната твар в нейното собствено море. Той нараства като прилив и шуми с черни крила – заканителен като прибой. И съска гибелно като разпенени води.
Той стоеше на края на света. Студените, бели, дъгообразни лампи бяха безпощадни, правеха всичко да изглежда голо и жалко. Но зад тях се сгъстяваше страшен мрак. Няма по черен мрак от мрака около белите лампи на безлюдните нощни перони.
- Видях, че имаш цигари – каза момичето с прекалено червени устни върху бледото лице.
- Да – отвърна той. - Имам няколко.
- Тогава защо не дойдеш с мене? - прошепна тя отблизо.
- Не искам – рече той. - Какъв смисъл има?
- Ама ти изобщо не знаеш каква съм – започна тя да души около него.
- Знам – отвърна той. - Като всички.
- Ти си жираф. Ей, ти, дангалак, глупав жираф. Ама знаеш ли как изглеждам, а?
- Гладна – каза той, - гола и гримирана. Като всички.
- Ти си дълъг и глупав, ей, Жираф – закиска се тя съвсем близо до него, - но изглеждаш мил. Пък имаш и цигари. Ела, момчето ми. Сега е нощ.
Тогава той я погледна. И се засмя:
- Добре. Ти ще получиш цигарите, а пък аз ще те целувам. Но ако докосна роклята ти, тогава какво ще стане?
- Тогава ще се изчервя – каза тя и хиленето и му се стори противно.
А през залата изсвири товарен влак. И внезапно тръгна. В тъмнината уплашено се отдалечаваше оскъдната мъждива светлина на последния вагон. Като трещеше, скърцаше, пищеше и трополеше, влакът отмина. Тогава той тръгна с нея.
След това се докоснаха ръцете, лицата, устните. „Но от всички лица тече кръв – помисли той. - Кръв тече от устата, а ръцете стискат ръчни гранати.“ После долови вкуса на червилото и, а ръката и обхвана слабата му мишца. След това се зачу стон, падна някаква каска и едно око угасна.
- Ти умираш – изкрещя той.
- Да умираш – възкликна тя радостно, - е, това е вече нещо!
И тя отново пусна стоманената каска над челото си. Тъмната и коса блестеше матово.
- О, това е косата ти – прошепна той.
- Ще останеш ли? - попита тихо тя.
- Да.
- За дълго ли?
- Да.
- За винаги ли?
- Косата ти мирише на мокри клони – рече той.
- Завинаги ли? - попита тя отново.
Тогава от далечината се приближи плътен, пронизителен вик. Вик на риба, вик на прилеп, вик на бръмбар над бунище. Нечуван животински вик на локомотив. Не се ли олюля влакът върху релсите, изтръпнал от този вик? Нечуван, нов, жълтозелен вик под бледнеещите звезди. Не се ли олюляха звездите от този вик?
Той разтвори прозореца и нощта посегна със студени ръце към оголените му гърди. Той рече:
- Трябва да продължа пътя си.
- Остани, Жираф! - устните и блеснаха болезнено червени върху бялото и лице.
Но Жирафът продължи с вдървени крака и кухо отекващи стъпки по асфалта. А зад него, огряна от луната, сивата улица отново онемя в каменната си самотност. Прозорците изглеждаха мъртви, напомняха очи на влечуги, премрежени от млечна мъгла. Пердетата натежали за сън, дишащи скритом клепачи, леко потрепваха. Полюшваха се. Полюшваха се – бели и меки, махаха тъжно след него. Крилото на един прозорец изстена. Нейната гръд потръпна от студ. Когато той се обърна, зад стъклото на прозореца се виждаше една много червена уста.
- Жираф! - плачеше тя.
Може би си има розова нощница
Двамата седяха на :перилата на моста. Панталоните им бяха тънки, а перилата - ледени, Но човек свиква със студа. Също и с това, че му убива. Човек свиква. И те си седяха там. Валеше дъжд, преставаше, заваляваше пак. Те седяха и приемаха парад. И понеже през цялата война бяха гледали само мъже, сега гледаха само момичетата.Мина една.
- Бива си го балкона и. Кафето си може да пиеш на него - каза Тим.
- Ама ако ходи твърде дълго на слънце, ще се вкисне млякото - хили се другият.
Мина още една.
- Каменна ера - отсече този до Тим.
- Цялата в .паяжини - каза Тим.
После се зададоха мъже. Тях оставиха да минат без коментар. Чираци шлосери, бледи чиновници, учители -от началните училища с гениални лица и протрити панталони, шишковци с дебели крака, астматици и трамвайни служители с фелдфебелска походка.
И след това се зададе тя. Беше съвсем друга. Човек имаше чувството, че мирише на праскова. Или .на съвсем чиста кожа. Навярно и името и беше необикновено. Евелина или нещо подобно. После отмина. Двамата я проследиха с поглед.
- Може би си има розова нощница - каза тогава Тим.
- Защо? - попита другият.
- Все .пак - отвърна Тим - такива като нея обикновено си имат розова нощница.
- Глупости - каза другият, - може пък да си има синя.
- Не може - разбираш ли, - не може.
Такива като нея имат розови. Съвсем сигурно зная, драги мой.
Тим каза това с много висок глас. Тогава този до него попита:
- Ти да не би да познаваш някоя?
Тим не отговори. Седяха и усещаха през тънките панталони ледените перила на моста. По едно време Тим каза:
- Не, не аз. Но по-рано познавах едного, който си имаше една с розова нощница. Когато бях във войската, в Русия. В портфейла си държеше винаги някакво парченце плат. Никога не го показваше. Но един ден парченцето падна на земята. Всички го видяха. Но той не каза нищо. Само поруменя като него. Стана тъмнорозов. После, вечерта, ми разказа, че му го дала годеницата му. Нещо като талисман, разбираш ли? Имала само розови нощници, казваше той. Било от нощница...
Тим млъкна.
- Е, и? - попита другият.
Тогава Тим -каза съвсем тихо:
- Взех му го. И го вдигнах високо. И всички се смяхме. Смяхме се най-малко половин час. А какво подмятаха, можеш да си представиш.
- И- после? - попита другият.
Тим погледна коленете си.
- Хвърли го - каза Тим. И погледна другия. - Да - добави той, - хвърли го .и след това го убиха. Още на другия ден го убиха.
Двамата млъкнаха. Седяха и мълчаха. Но след това другият каза:
- Глупости! - И каза още веднаж: - Глупости!
- Да, зная - отвърна Тим. - Глупости, разбира се. Та това е съвсем ясно. И аз го зная. - И после додаде: - Но е смешно, знаеш ли, смешно е все пак.
И Тим се засмя. И двамата се засмяха. И Тим сви юмрук в джоба на панталона си. И смачка нещо. Парченце розов плат. То вече не беше много розово, защото Тим го носеше отдавна в джоба си. Но беше все пак розово.
Той го беше донесъл от Русия.
Текстовете са от "Нали нощем плъховете спят", София 1965, превод - Мария Стайнова, художник - Тончо Тончев.
Още произведения от автора в „Червеният ездач“:
