Писма до Димитров - втора част

V.

Започвайки примерно от 9–11-годишна възраст, човек търси за себе си подходящ герой. Всяко време си има свой детски герой и свой герой в юношеството – образец за знание, доблест, находчивост, сила.

В миналото повечето деца намираха такива герои в романите за рицарите или в повестите за суровите и благородни индианци. Но помислете си какво би почувствал 12-годишният ученик, ако в неговия град пристигне Последният мохикан 1. или Ричард Лъвското сърце 2.? За съжаление подобни сюрпризи никога не са се случвали. Всичките детски герои в края на краищата са се оказвали или покойници или измислица на белетристите. Но ние живеем в изключително време. Нашето дете може да се срещне със своите герои лице в лице. Ако това не е полярникът капитан Хатерас 3., ще са летците, спасили челюскинци 4; ако това не е Стършел от романа на Войнич 5., ще бъде революционерът Георги Димитров.

Много месеци децата следяха великолепния двубой на Георги Димитров с фашистките съдии. И накрая техният герой победи своите врагове, него го отърваха от затвора и го прехвърлиха по въздуха направо в Москва – едва ли не в прегръдките на своите 12-годишни приятели. Сега можеш да срещнеш Димитров на московската улица, можеш да му изпратиш по пощата писмо. И ето първокласникът Георги Паниотов от Запорожието развълнувано и нетърпеливо пише: „Аз зная всичко – какъв беше съдът, какво ти говори през него и как вие долетяхте. Аз зная, че работниците на нашия град са те поканили в Днепрострой. Така че, ако ти дойдещ тук, то моля: ела у нас. Аз така ще се зарадвам, чичо Димитров, защото нося твоето име и се старая да стана такъв, какъвто си.“

VI.

С какво Георги Димитров е спечелил всички тези хлапета от Запорожието, всички подрастващи от Болшой Сундир и Гуляй-Поле? Децата сами отговарят на това: „Другарю Димитров, ние следяхме всяка ваша дума пред Лайпцигския фашистки съд, ние чувствахме, че обвиненията за пожара [на Райхстага] са лъжливи. Всяка твоя дума пред съда звучеше справедливо.“ А един 10-годишен ученик – Борис Курганов, изпраща на Димитров едва ли не почетна грамота: „Аз съм доволен от вашата реч. Как героично вие защищавахте компартията и своите другари. Вие повече защищавахте другарите си, отколкото себе си и не помогнахте на Гьоринг, заплашващ ги със смърт.“

Към Гьоринг, към фашистките съдии децата се отнасят язвително, с насмешка, със злост. „Аз четох как фашистите ви обвиняваха и как вие сам смело ги разобличавахте. Аз особено се радвах, когато вие със своите въпроси извадихте от търпение председателя [на съда].“ Това пише ученичката от 4. клас Нина Олховска – момиче на 12 години. Към председателя на Лайпцигския съд [д-р Вилхелм Бюргер], когото фашистките вестници наричаха „симпатична фигура с побеляла коса“, тя се отнася като към свой личен враг.

Но още повече децата ненавиждат подпалвача на Райхстага – Гьоринг.

Димитров и Гьоринг станаха за тях главните фигури в процеса. Единият – комунист, другият – фашист, единият – герой, другият – провокатор. „На мен много ми допадна вашето държание пред съда – пише на Димитров московски третокласник. – Особено този момент в съда, когато Гьоринг ви каза: ръката ми няма да трепне, за да ви унищожа. А вие спокойно му отговорихте – на това вие сте способни.“

Не един московски третокласник – хиляди наши деца с възторг повтаряха всяка точна дума на Димитров пред съда. Сега, спомняйки си процеса, те пишат на Димитров: Вие бяхте нашият учител по четене на вестници. Идвайки си от училище, аз най-напред се хвърлях към вестника, защото се боях, че ще ви убият или ще ви измъчват в затвора.“ Затова колко голяма бе радостта на децата, когато вестниците съобщиха, че Георги Димитров вече е в Москва.

Всяко дете бе преживяло тази радост по свой си начин. При пионера Каменев от Гуляй-Поле „сърцето ми престана да бие от радост.“ При 10-годишния Борис Курганов от град Владимир „от радост сърцето ми заби учестено.“ При кузнецките пионери „сърцата силно затупкаха, а по тялото проразиха тръпки.“

Аз си мисля, че децата пишат за своите сърца сериозно, а не фигуративно. В този момент техните сърца действително са засилили туптенето си, спрели са да бият, туптели от вълнение.

Как да не повярваш в искреността на писмата, ако в тях редом с тържествените им декларации можеш да откриеш и най-простосърдечни и наивни признания: „Чичо Димитров, когато прочетох във вестника, че вие сте пристигнали в Москва, аз се затичах с вестника към своя приягел, но него го нямаше вкъщи. И по радиото предавали, когато вие сте пристигнали, но ден преди това някой ни беше прерязал кабела.“ Виж колко нещастия са се случили в един ден! И приятелят да го няма в дома му, и кабелът да бъде скъсан! Но нима такива дреболии могат да помрачат на човека “най-хубавите дни от неговия живот“?

За тези дни най-добре разказват децата от татарско училище. Те пишат като възрастни хора от Изток, не само цветисто, но и изразително. „Ние, учениците от училището в с. Татаро-Башмаковка, вече три дни ходим в рядко срещани възторг и радост. Понякога, забравяйки за причината, сами се питаме: защо се чувствам толкова весел? Защо сърцето ми толкова радостно бие? И си отговаряме: И моето, и моето. Тогава някой от нас си припомня: „А Димитров?“ И започва танцът с подвиквания: „Дойдоха си, върнаха се, герои, юнаци.“

VII.

Нима могат да бъдат засегнати Гьоринг, Гьобелс и Бюнгер от това какво мислят за тях съветските ученици? Нима може до ги обезпокои негодуванието на Льоня Хватов, третокласник от Киев, или на Лидия Белоус от 2. клас на училището в Краматорск? А между другото и Лида Белоус, и Льоня Хватов пишат така, сякаш че внасят присъда на Гьоринг за подпалването на Райхстага. Те обвиняват и оправдават, потвърждават и отричат. Ето тяхната присъда по точки:

1. „Другарю Димитров! Вие не позволихте да обвинят Германската комунистическа партия за опожаряването, не се изплашихте от фашисткия съд и го разобличихте пред цял свят“ (пионерите от завода за съчмени лагери в Москва).

2. „Ние, пионерите, знаем, че компартията и Коминтернът не се занимават с терористични актове. Учихме това в часовете по обществозание“ (Полтава, 17. училище).

3. „Другарю Димитров, в спора с Гьоринг вие неустрашимо-мъжествено доказахне, че той подпали Райхстага, а не комунистите“ (Одеса, 49. училище).

4. „Другарю Димитров, пред съда вие се борихте за подобряване живота на работниците, също вие се борихте за революцията“ (Тася Хренова, град Дмитров).

Тази детска присъда е окончателна и не подлежи на обжалване. Всъщност това е съдът на бъдещите поколения, съдът на историята.

VIII.

За децата писмото до своя герой не е частна работа, а важно и отговорно представяне. Те се стараят да пишат колкото се може по-добре, по-тържествено и по-умно. В някои случаи стремежът ги довежда до това, че те – подобно на много неопитни оратори и публицисти – се объркват в пищната фраза. Но те избягват от словесния лабиринт, щом започват да споделят онова, което ги тревожи и занимава. Ето как започва едно от тези писма: „Многоуважавани другари Димитров, Попов и Танев, привет от учениците от 6. и 7. група [клас] на Архангелското политехническо училище. Вие сте значими за нас в историко-културния процес и с това, че бидейки в тежко положение в Германия, се борихте за освобождаването на световния пролетариат.“ А ето и краят на същото писмо: „Скъпи другари Димитров, Попов и Танев, съобщете ни къде се намира [Ернст] Телман 6., защо нищо не се чува за него. Последните дни не срещаме името му. Молим съобщете ни на адрес С. Малоросийская-Архангеловская, Каяк Михаил – ученик от 6. група.“

Очевидно съдбата на Телман истински обезпокоява децата. „Къде е Телман? Защо не чуваме името му?“ – обикновено с такива думи хората говорят за свой загубил се приятел, който отдавна не е изпращал никаква вест на себе си. А нали никой от тях дори не е виждал Телман. Трябвало една цяла година, изпълнена с тревоги и вълнения за съдбата на човек, за да може непознатото му дотогава име да прозвучи като име на приятел.

В писмата си децата разказват много за това как с нетърпение са очаквали пощальона, носещ вестниците; как притичвали у приятел, за да слушат радио и научат последната новина от съда [в Лайпциг–Берлин]. „Заедно с вас преживяхме страданията и мъченията“ – пишат на Димитров учениците от 49. училище.

IX.

Какво разказват нашите деца на Димитров за себе си? Само в писмата на най-малките понякога се споменават техните семейства, роднини, другари, домашната помощничка Люся. Те изпращат трогателни поздрави на Димитров и неговата майка и от свое име, и от името на своята майка. Учениците разказват в писмата си и за живота си в училище. И споделят това с някаква си удивителна честност, без дори да скрият своите лоши оценки. Юра Новожилов от Москва съобщава: „Аз сега имам повечето оценка „Среден“, защото пишех много дебело и всяка буква се сливаше с предишната и изглеждаше много грозно. А сега обещавам да се поправя и с най-добрите пионери и с комсомолците да строим социализма, за да се прогони фашизмът.“

Децата не се и съмняват в това, че др. Димитров разбира техния условен ученически език, приличащ на телеграфен код: Наталия Пушкина му пише: „Аз се уча на 8 д., 1 о. и 1 ср. („добър“, „отличен“ и „среден“. В СССР съществува петобална система за оценяване на успеха – бел. моя: Ж.Д.). А осемгодишният Р. Пойман от Украйна пише: „Уча се на „добре“, обещавам да се уча на „дуже добре“ [на украински – „Отличен“].

Някои от децата изпращат на Димитров нещо като служебно досие. „Чичо Димитров, ще ви разкажа какъв бях във 2. и 3. група [клас] и какъв станах в 4. група. Когато бях във 2. група, нямаше нито едно междучасие, в което да не съм бил в канцеларията заради лошото си поведение (набил съм някого, излял съм кофа с вода върху втори и други подобни постъпки). Същото правих и в 3. група. През годината ме гонеха от училище най-малко 5-6 пъти и пак ме приемаха. Обещавах друг път да не правя това, но не изпълнявах дадената дума. А когато минах в 4. група, разбрах, че повече не трябва да постъпвам така, че е нужно да се взема в ръце. Сега аз станах ударник и името ми стои на почетната дъска. Чичо Димитров, обещавам Ви да бъда първи по успех в цялото ни училище, в което учат 840 ученици, и да продължавам да работя така, както вие сте продължили.“

Всичките тези съобщения за училищните успехи и неуспехи повече приличат на военен рапорт. В него всичко трябва да е точно и честно. В рапорта не трябва да има критичност и разкрасяване. „Ние, учениците от глухия ъгъл Ойротия, Тургански Аймак, Туряновски селсъвет, Айнско училище, прочитайки във вестника, че вие, др. Димитров, сте в Москва, решихме да ви напишем писмо-поздравление. Ние, макар и със закъснение от 22 дни, ви поздравяваме за вашето пристигане. Ние в училище сме 34 души, 3 групи [класове]. Всички сме деца на колхозници и на трудови стопани. Ще ви кажем как се учим. В 1 група лошо се учат Коля Дмитриев и Маня Загороднева, във 2. група – Нюра Казанцева, в 3. група лошо се учат Валя Дянкова, Игнат Полосухин, Миша Каравамв. По някое предмети получават двойки Ваня Касминин, Ваня Загороднев и Тоня Караваев. Но ние, другари [подразбира се, че писмото не е адресирано само до Димитров, но и до Танев и Попов – бел. моя : Ж.Д.], ви обещаваме в чест на вашето пристигане да подобрим успеха си по всички предмети, да поддържаме чистота, да идваме в училище умити, с чисти облекла, с незацапани обувки, да не шумим по време на „топлата закуска“ [има се предвид раздавено на топли напитки – чай, мляко – бел. моя: Ж.Д.], да не правим бели, да не хулиганстваме.“ По-нататък следват още... 22 обещания.

Но какво отношение имат всичките тези училищни оценки, топли закуски, плиснати кофи към Лайпцигския процес, към другаря Димитров и неговите съратници? Същото каквото имат дисциплината в един отряд към боевата готовност на цялата армия.

Към първа част

Бележки:

Истинското заглавие е „Дело Геринга о поджоге“(„Делото на Гьоринг за подпалването“). Следващите бележки са на преводача.

1. По името на романа на Джеймс Фенимор Купър„Последният мохикан“, издаден през 1826 г.

2.Ричард I Лъвското сърце (1157-1199) – крал на Англия в периода 1189 - 1199.

3. По името на главния герой от романа на Жул Верн „Капитан Хатерас", издаден през 1866 г.

4 . По името на съветския параход „Челюскин“, потънал в Северния ледовит океан на 13 февреари 1934 г. От 5 март до 13 април с.г. летците Анатоли Ляпидевски, Василий Молоков, Иван Доронин, Маврикий Слехньов, Николай Каманин и Сигизмунд Леваневски спасяват челюскинци. Бет;ите са първите герои на Съветския съюз и са наградени с орден „Ленин“. „Златна Звезда“ № 1 е връчена на Ляпидевски. Гражданите на САЩ Уилям Левари и Клайд Армистет, участвали в спасяването, също са наградени - с орден „Ленин“.

5 . По псевдонима на главния герой от романа „Стършел“ на Етел Лилиан Войнич (1864 – 1960), издаден през 1897 г.

6 .Ернст Телман (1886-1944) - виден политик, комунист и профсъюзен лидер в Германия (1910-1933). Депутат е в Райхстага (1925-1933). Кандидат-президент (1932), за когото са гласували 10,2 % от участвалине избиратели. След провала на Лайпцигския процес нацистите избягват публични процеси и Телман е изпратен в концлагер. На 18 август 1944 г. е разстрелян в Бухенвалд (край Ваймар). 

Самуил Маршак - Собрание сочинений в 8 томах. Т. 6. Москва: Художественная литература, 1971. с. 244-254. 

С благодарност за идеята и превода на Живодар Душков