Павлина Петкова - Духовният свят в новото време

Духовният свят в новото време

Какво ни донесе, демокрацийо?

След падането на тоталитарния строй вместо радост от очите на нашите родители потекоха сълзи. Опиянението и объркването бързо отмина, след като стартира раздаването на държавата на опредени три буквени групировки. Започна поголовно събаряне на голяма част от това, което бе построено с много пот от целия български народ.

Наред с обезкостените фабрики и заводи се събориха исторически и културни паметници. Къщи – музеи останаха без поддръжка или на милостта на времето. Започна преразпределение на капитала, последващи деноминации на лева. Обвързване на лева с марката, после с еврото. 

Туризмът, тоя печеливш отрасъл премина в ръцете на частни собственици. 

България е държава с четири годишни сезона, с планини, реки, море, с условия за селски туризъм и т.н., която при една добра реклама може да се издържа само от туризъм. Погледнете държавите, които са само от камък, но съумяват да привлекат туристи за своята икономика. Всичко това при нас вече е само мит. Не остана нищо свято. Изтъргува се милата ни родина! 

Съкрати се много работна ръка. Цели семейства останаха на улицата. Народът обедня. Разви се сивата икономика. Хазната се изпразни. Като скачени съдове от това данъците се повишиха, тока, водата, горивото и поетапно всички продукти от първа необходимост. Покачването в стълбицата е с възходяща градация. 

Следствие от всичко това започнаха кражбите, зачестиха издевателствата, убийствата и самоубийствата. Банките, които се нароиха под формата на пирамиди. Покварата заля ежедневието, медиите и пресата.

Дългоочакваната радост да се отворят границите се осъществи. И потокът от хора през нея потече към миражно бленуваната свобода.

Интелигенцията напуска страната, която стана за нея мащеха. Поеха по четирите посоки на света да търсят препитание и по – добър живот за себе си и своите деца. 

Трудно е да се говори за реализация на умствения потенциал в България. Това е възможно само в по – големите градове. Рядко се търсят висококвалифицирани работници. Не са дооценени хората с висше образование.

Малките селища обезлюдяват. В селата остават почти само старци, социално слаби семейства и малък процент работоспособни. 

Закриха се училища, детски градини, читалища... Все повече замира културния живот, който определя духовния облик на българина. 

Има селища без здравен пункт, а за аптека дори не споменавам. Един личен лекар на няколко села, най – близката болница е на километри разстояние, спешната помощ – също.

Появиха се по улиците просяци и бездомни. За тях само бяхме чели в книгите като продукт на капиталистическия строй. Колко са ни заблуждавали! Уви! В годините на „демокрация“ хора и животни ровят в кофите за смет в търсене на храна, за да оцелеят. Възмутително е! И нечовешко! Не всеки нуждаещ има достъп до социалните програми. Налага се по дарителски начин да търсим пари за лечение.

Стачки сковават страната, самозапалвания, несигурността в живота – безработицата, кражбите, набезите, рецидивизма всяват страх и паника сред населението. Нервната система на хората става все по – лабилна, впоследствие на всичко това. 

В такова време какъв духовен живот може да кипи в страната? Само на отделни места мъждука искрата.

Няма средства за даровитите деца да развиват своя талант или да се отзоват на покани от чужбина. Ръкописи на писатели лежат в чекмеджетата в очакване на по – добри времена. 

В литературните издания публикуват почти едни и същи автори. Почти няма литературна критика.. Налага се творците сами да търсят средства за издаване, което е много трудно дадено произведение да се нареди на книжната лавица, за да достигне до по – голям брой читатели. В същото време писателят трябва в повечето случаи сам да се погрижи за своята реклама, а дори и да пласира своето произведение.

Струва ми се, че издателствата предпочитат повече преводна литература, отколкото да се доверят на българските творци.

В малък брой литературни вестници и списания може да се прочетат добри и качествени произведения на писатели.

Някои седмичници публикуват читателски произведения, но хонорар почти не се изплаща.

Нужно е отново да има издания, където да се дава компетентна консултация на всеки автор, да се търсят нови дарования. Ярък пример за това беше сп.“Родна реч“.

В реда на моите съждения можа да бъда апострофирана – има интернет. Да! Така е! Виртуалният свят е толкова многозначен и опасен. Има форуми за литература, блогове, сайтове от всякакъв род. Има фейсбук...

От всякъде поезия и псевдопоезия, проза и псевдопроза и т.н. С copy peis може и роман да скалъпиш. Тъжна и грозна действителност. И бездарието става на висота щом умееш да накараш 200 – 300, да не кажа по – голяма цифра да те лайкнат.

Все пак не съм толкова черногледа. Надежда има. По европейски програми читалища и издателства започват да печелят средства за подновяване на читателския фонд от литература и в същото време за издаване.

Светъл лъч, който ни дава упование и ни е крепял по време на робство и войни, че българинът пази своя духовен облик и не ще позволи да загасне тази светлина. Вярвам! Неимоверно вярвам в това!

Павлина Петкова