Иван Хаджийски - Парвенюто

Паметник на Иван Хаджийски пред родната му къща в Троян.

Парвенюто (внезапно успелият, новобогаташев) е вид личност от време на цивилизацията (на собствеността).

Душевността на човека се определя от обществения му бит. Но съществува различие в подвижността (скоростта) на бита и душевността. В обществения живот най-напред (като основни) се установяват стопанските отношения, след тях – политическите и дълго време след това съответната им душевност измества старата. Човек може да направи успешен скок в общественото си положение (стопанство, власт, наука изкуство). Съобразно с това той променя и поведението си. Но превръщането на това външно необходимо поведение в личен нрав, в плът и кръв, поради относителна самостойност на мозъка, не става със същата бързина-минава известно време в подражание, в имитиране. В тази разлика в скоростите се корени онази душевност, която ние наричаме ”парвенюшка” и която, съчетана в известно съотношение, дава на носителите си прозвището „парвеню”. Парвенюто е личност, направила успешен скок в общественото си положение, но неможеща да усвои едновременно и съответния му нрав.

Парвенютата никнат (като гъби) в мътни времена, във времена на стопанска и политическа контрабанда, когато общественият живот дава възможност за бързо успяване. Новите нагли и дръзки възможности обикновено позапират хората от старото спокойно време с неговите установени похвати. Те се боят да свържат името си с открит аферизъм и нескриваеми скандали. Боят се от морални и законни отговорности.

Парвенюто се хвърля без всякакъв морален риск в борбата за своето преуспяване. То не рискува загубването на име, престиж, минало, защото ги няма. За него не съществуват нравствени спирачки, нито съображения за престиж. Той се бои само от физическата санкция на закона, която обаче в такива времена не е много деловита.

Създавайки се обикновено при такива условия, парвенюто е оголена от всякаква нравственост (аморална) личност. Колкото едни пътища за преуспяване са по-преки, по-бързи и по-лесни, толкова повече се доближават до най-откритите и безусловни видове на пиратството: стопанско и духовно (демагогията).

Създавайки се обикновено като стопански мошеник; създавайки си връзки и влияние чрез единствената притежавана от него сила-парите (чрез подкуп или честно заплащане), - парвенюто взема за мярка на човека себе си и става един от най-мнителните хора. За него всички са лъжци и мошеници. Тежко и горко да си повереник на парвенюто.

Правейки такъв шеметен скок, преварвайки мнозина, парвенюто почва да обожествява себе си, да се смята за нещо изключително и да се отнася към другите като към стадо некадърници. Първата жертва на неговото презрение е собствената му жена, с която се е свързал, когато е бил нищо.

Гледайки от достигнатия връх низините, от които е почнал, парвенюто изпитва не само естественото в случая замайване. У него се получава замайване от собствените му сили и възможности. Той почва да губи граници между възможното и невъзможното. За него да успееш значи да желаеш и да вярваш. Поради това животът често пъти превива врата на парвенюто и то се сгромолясва със същата бързина и шум, с каквито се е създало.

Събуждайки се всяка сутрин с чувство, че влиза в приказния сън на неочаквания си успех, в душата на парвенюто клокочи неудържима радост и гордост от собствената му личност. Тази радост го разпъва. Тя е буйна, защото е първична. Тя трябва да бъде споделена, отреагирана. Тук започва отвратителното самохвалство на парвенюто. Всеки разговор се почва, повива и свършва с новата ос на земята: „Аз”, „Аз” и „Аз”.

Времето на цивилизацията създаде цял арсенал от средства за показ, за изтъкване силата на личността: предмети на лукса. Нищо по-полезно и нищо по-необходимо от това не е създавано за нуждите на парвенюто. То се хвърля върху тези средства за показ със същата стръв, с каквато се хвърля в битката за своето създаване. Но за използване на тези средства за показ не са потребни само пари. Трябва и известен вкус. И понеже магазини за вкус няма, парвенюто тръгва да купува само с кесията си и купува само скъпи неща, и то само защото са скъпи.

Но в света, в който влиза парвенюто, се занимават освен със сделки още и с наука и с изкуство: слуша се музика, посещават се изложби, ходи се на театър, четат се стихове и романи. Мебели може да ни купи и друг. Те имат сами мълчаливо красноречие. Вещите не се нуждаят от обяснения. Но по въпросите за изкуството трябва да се говори. Мълчанието е гражданска смърт. Пък и парвенюто обикновено не е човек, който се примирява да мине за неразбиращ и от по-тънки работи. Но тъкмо тук, където първенюто трябва да получи най-силния блясък на своя успех в живота, аз го напускам... от съжаление за така прахосаната му за личен, а не обществен изход жизнена енергия... защото тук той е най-жалък.

„Парвенюто”, Иван Хаджийски, т. I, Оптимистична теория за нашия народ.

Цялата книга е достъпна в „Моята библиотека – Оптимистична теория на нашия народ“