Леярят на топове – Георг Веерт

„На старият уралски завод“, Борис Йохансон, 1937г.

Леярят на топове


Роса искреше, чучулига
запя над полските бразди;
тогава тя, жената бедна,
момчето, бедното, роди.

Когато стана на шестнайсет
чудесен момък, здравеняк,
постъпи той в една леярна
и вече не подгъна крак.

Бърникаше в търбуха огнен
на черната висока пещ,
а после пускаше да плисне
металния поток горещ.

Топове лееше — ревяха
те над моря и планини,
превърнаха далечна Индия
и Франция във съсипии.

Те бълваха снаряди тежки
дори над мирния Китай —
британската военна слава
занесоха чак в онзи край.

Не спря топове дългобойни
да лее нашият леяр,
но попрегърби се снагата
и той усети, че е стар.

Не слушаха ръцете вече
и бе съвсем изнемощял —
тогава с други като него
изхвърлиха го вън без жал.

Боляха го гърдите, сякаш
гърмяха вътре с рев и вой
топовете, които нявга
в леярната излял бе той.

Но той спокойно рече: „Знайте,
зли грешници, ще дойде час,
топове други ще излеем,
но с тях ще стреляме по вас!“

Георг Веерт

Георг Веерт е роден 1822 в Детмолд (Германия), а умра 1856 в Хавана (Куба). Фридрих Енгелс го нарича „първият и най-значителен поет на немския пролетариат“. Приятел и съратник е на Маркс и Енгелс. Освен стихове пише обществено-критичен хумор.

Ковашки цех на металургичния завод в Рив де Жие, гравюра от средата на 19ти век.

Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Изображение
БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон Колко дена го били — ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила, сама промълвила — Антон… Своето име им казал, но седмица после мълчал, а пък тялото — в язви, и язвите гнойни текът… — Где са твойте другари? — той виждал отряда любим и очите притварял и тръпнел, но бил несклоним. Побеснял и разгърден, край него прострелвал агент — той отвърнал му твърдо: — Убиецо, стреляй във мен! Те в раните люти посипали сол като жар — скърцал с зъби нечуто и как ли без вик издържал?… И в злоба безсилна пак били го диви и зли в страшни мъки се свивал, но дума не им промълвил… После бавно притихнал- смутени, учудени в страх, те го гледали тихо — безмълвен, но горд, величав. — Не човек, а желязо — просъскал агентът фашист. Тихо мъртвия казал: — Не, комунист! Веселин Андреев, лято 1946 г.
Прочетете още

Високи сини планини – Младен Исаев

Изображение
ВИСОКИ СИНИ ПЛАНИНИ Високи, сини планини, реки и златни равнини, небе по-нежно от коприна — това е моята родина! Обичам те, земя голяма, тъй, както си обичам мама, тук мила ми е всяка птица и всяка мъничка тревица. Обичам българските думи, що слушам по поля и друми, обичам хубавите песни и приказките ни чудесни. Когато гледам планините и слушам да шумят реките, в шума на Рила и Пирина аз чувам моята Родина. Младен Исаев ЛЮБОВ Ние тръгнахме като изгрели две слънца. Накъде? Все едно. Беше наша земята, ние - нейни деца. И когато зли облаци скриха и земя, и небе, там звезда керванджийка твойта обич ми бе. И когато сняг бялата зима върху всяка тревичка посе, мен ме сгряваше с живия огън само твойто сърце. И когато в планинските дебри ни понесе гърмяща река, бе за мене спасително клонче само твойта ръка. Благославям аз нашата среща в тоя свят - и добър, и суров, - твойта вярност и сила, моя светла любов! Младен Исаев КЪМ ПОТОМЦИТЕ Ще дойдете на грешната земя като росата призори пречистени. Щ...
Прочетете още

Горящото сърце на Данко – Максим Горки

Изображение
– Живели някога на земята едни хора, непроходими гори обграждали от три страни таборите на тия хора, а от четвъртата имало степ. Те били весели, силни и смели хора. И ето настанало веднъж тежко време; явили се отнякъде други племена и прогонили хората в дън гората. Там имало блата и мрак, защото гората била стара и така гъсто се били преплели клоните и, че през тях не се виждало небето и лъчите на слънцето едва си пробивали път до блатата през гъстия листак. Но когато неговите лъчи падали във водата на блатата, дигала се смрад и от нея хората гинели един след друг. Тогава започнали да плачат жените и децата на това пламе, а бащите се замислили и изпаднали в тревога. Трябвало да се излезе от тая гора и за това имало два пътя: единият – назад – там били силните и зли врагове, другият – напред – там стърчели великани-дървета, плътно прегърнали се едно друго с могъщите си клони, пуснали възловати корени дълбоко в лепкавата тиня на блатото. Тези безжизнени дървета стърчали мълчаливо и...
Прочетете още