Търтеят – Дони Колева

Капитализъм, Херлуф Бидструп

Търтеят


В своя кошер Търтеят си живееше волно и доволно. За работа и дума не можеше да става, защото беше известен със своята леност. През по- голямата част от денонощието спеше в странично положение на дясно. Щом се събудеше, обръщаше се по гръб, с ръце на тила и доволно се подсмихваше... 
До него винаги имаше табла с храна, от която си хапваше по всяко време.
А тя никога не оставаше празна.
Любимото му занимание беше да наблюдава припрените движения на стопанката си, в стремежа си за всичко да му угоди.
Работливата и вечно заета пчела беше като крепостничка в кошера, където нямаше нито миг спокойствие от вечните капризи на дъртия търтей. От постоянното му подтисничество душицата й се бе свила като изсъхнала лешникова ядка.
Невъзможността й да излезе извън кошера, поради болезнената ревност на нефелния търтей я отчайваше и разболяваше.
А тя искаше простор, небеса, свеж въздух и глътка свобода.
Малко бягство от тъжния ден . Минута спокойствие от силния му заповеднически, натъртващ гласов тембър.
Нейните крилца бяха като закърнели от неизползването им. Тя бе забравила как се лети.
Имаше само спомен за летене и настоящи мечти за бъдещо време, в нейните нощи, преди заспиване .
Пчелата- майка бе човешко същество, а Търтеят – нейният съпруг, който тровеше дните й не с пчелна, не дори със змийска, а с още по- страшна отрова – тази на думите, които погубват душата.
Търтеи е имало, има и ще има, докато има кой да ги търпи.
Но дали само в пчелния и в семейния кошер? Едва ли?!
Погледнете, колко ги има по най- висшите етажи на властта, окупирали местата около казана с мед, лапат с големите черпаци, макар и негладни, ояли се, но все недояли... Със завиден апетит!
Тежко им на работливите пчелички от народа! 
Дали на големият им хамел ще могат да насмогнат?!

Д. Колева

Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Изображение
БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон Колко дена го били — ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила, сама промълвила — Антон… Своето име им казал, но седмица после мълчал, а пък тялото — в язви, и язвите гнойни текът… — Где са твойте другари? — той виждал отряда любим и очите притварял и тръпнел, но бил несклоним. Побеснял и разгърден, край него прострелвал агент — той отвърнал му твърдо: — Убиецо, стреляй във мен! Те в раните люти посипали сол като жар — скърцал с зъби нечуто и как ли без вик издържал?… И в злоба безсилна пак били го диви и зли в страшни мъки се свивал, но дума не им промълвил… После бавно притихнал- смутени, учудени в страх, те го гледали тихо — безмълвен, но горд, величав. — Не човек, а желязо — просъскал агентът фашист. Тихо мъртвия казал: — Не, комунист! Веселин Андреев, лято 1946 г.
Прочетете още

Високи сини планини – Младен Исаев

Изображение
ВИСОКИ СИНИ ПЛАНИНИ Високи, сини планини, реки и златни равнини, небе по-нежно от коприна — това е моята родина! Обичам те, земя голяма, тъй, както си обичам мама, тук мила ми е всяка птица и всяка мъничка тревица. Обичам българските думи, що слушам по поля и друми, обичам хубавите песни и приказките ни чудесни. Когато гледам планините и слушам да шумят реките, в шума на Рила и Пирина аз чувам моята Родина. Младен Исаев ЛЮБОВ Ние тръгнахме като изгрели две слънца. Накъде? Все едно. Беше наша земята, ние - нейни деца. И когато зли облаци скриха и земя, и небе, там звезда керванджийка твойта обич ми бе. И когато сняг бялата зима върху всяка тревичка посе, мен ме сгряваше с живия огън само твойто сърце. И когато в планинските дебри ни понесе гърмяща река, бе за мене спасително клонче само твойта ръка. Благославям аз нашата среща в тоя свят - и добър, и суров, - твойта вярност и сила, моя светла любов! Младен Исаев КЪМ ПОТОМЦИТЕ Ще дойдете на грешната земя като росата призори пречистени. Щ...
Прочетете още

Горящото сърце на Данко – Максим Горки

Изображение
– Живели някога на земята едни хора, непроходими гори обграждали от три страни таборите на тия хора, а от четвъртата имало степ. Те били весели, силни и смели хора. И ето настанало веднъж тежко време; явили се отнякъде други племена и прогонили хората в дън гората. Там имало блата и мрак, защото гората била стара и така гъсто се били преплели клоните и, че през тях не се виждало небето и лъчите на слънцето едва си пробивали път до блатата през гъстия листак. Но когато неговите лъчи падали във водата на блатата, дигала се смрад и от нея хората гинели един след друг. Тогава започнали да плачат жените и децата на това пламе, а бащите се замислили и изпаднали в тревога. Трябвало да се излезе от тая гора и за това имало два пътя: единият – назад – там били силните и зли врагове, другият – напред – там стърчели великани-дървета, плътно прегърнали се едно друго с могъщите си клони, пуснали възловати корени дълбоко в лепкавата тиня на блатото. Тези безжизнени дървета стърчали мълчаливо и...
Прочетете още