Радост голяма – Стоян Вълев


Майка и дете на морския бряг, Пабло Пикасо, 1903 година.

Радост голяма


Майка му брои стотинките, а той, с наведена виновно руса главица чака.
Този път бяха много, имаше и една беличка, значи трябва да стигнат за хляб. 
Ако не за цял, поне за половинка хляб.
Не умееше да брои и да пресмята стотинки. 
Не му провървя в училище – децата бяха зли, надменни и го обиждаха, като говореха лоши работи за майка му. Не се сдържаше и винаги отнасяше боя – противниците му бяха силни, охранени и подли...
Поне още няколко месеца да бе издържал щеше да се научи да смята и да познава поне парите, тъй казваше майка му. И все се канеше да почне да го учи да брои, но нали беше болнава, все не успяваше. Ама щеше да го научи, беше се зарекла поне да го научи да брои парите. 
Парите, защото, оказа се, те бяха най-важното нещо на света.
Майка му хич не се съгласяваше, че е така, но той си знаеше – парите са това, което дава сила на хората.
Ето, ако имаше пари – щеше да плати на лекаря и той пак щеше да почне да идва и да лекува майка му. 
Щеше да купи нови тапети и щеше да ги залепи сам, колко му е, беше гледал, но затова бяха нужни пак пари.
И иди сетне говори, че парите не били най-важното нещо на света. Мамо – мамичко! 
Толкоз те обичам, ама си глупава!
Майка му броеше стотинките, а сълзите й капеха по треперещите й от слабост и вълнение, изтънели пръсти.
Преброи стотинките и не повярва на очите си!
Явно беше сбъркала, но при следващото броене отново бяха два и трийсет. 
Много! 
За първи път, откакто детето тръгна на просия, то се връщаше с толкова много пари.
- За хляб има! – изрече усмихната, но и изплашена, тя. 
Момчето въздъхна шумно, с облекчение и даже въодушевление.
Отброи стотинки, само жълтички, точно за един хляб и му ги изсипа в шепичката.
Момчето стисна стотинките и изтърча навън.
И тази вечер ще ядат!
Радост голяма, има ли по-голяма?

Стоян Вълев

Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Изображение
БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон Колко дена го били — ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила, сама промълвила — Антон… Своето име им казал, но седмица после мълчал, а пък тялото — в язви, и язвите гнойни текът… — Где са твойте другари? — той виждал отряда любим и очите притварял и тръпнел, но бил несклоним. Побеснял и разгърден, край него прострелвал агент — той отвърнал му твърдо: — Убиецо, стреляй във мен! Те в раните люти посипали сол като жар — скърцал с зъби нечуто и как ли без вик издържал?… И в злоба безсилна пак били го диви и зли в страшни мъки се свивал, но дума не им промълвил… После бавно притихнал- смутени, учудени в страх, те го гледали тихо — безмълвен, но горд, величав. — Не човек, а желязо — просъскал агентът фашист. Тихо мъртвия казал: — Не, комунист! Веселин Андреев, лято 1946 г.
Прочетете още

Българи воювали в редовете на съветската армия – втора част

Изображение
„Българският народ заради мен няма да се черви.“ – майор Карло Шабански Орден „Александър Невски“, какъвто е получил генерал-майор от Червената армия – Петър Панчевски Голяма част от българите, участвали във войната, извървяват фронтовите пътища до победата над хитлерофашизма и японския милитаризъм. Те са много и не може да се напише за всички. Ще посоча само част от тях, опитвайки се да ги систематизирам като работещи в щабовете, командири, политработници, участвали в подготовката на офицерски кадри за Червената армия, работили във военната промишленост на СССР, партизани действали дълбоко в тила на противника. Михаил Антонов - полковник, дългогодишен секретар на Народния комисар на отбраната на СССР маршал Ворошилов. В годините на Великата отечествена война е назначен за заместник-началник на Главното автомобилно управление на Червената армия и умело съдейства за високата боеспособност на мотомеханизираните части на Червената армия на фронта. Автомобилният транспорт е о
Прочетете още

Горящото сърце на Данко – Максим Горки

Изображение
– Живели някога на земята едни хора, непроходими гори обграждали от три страни таборите на тия хора, а от четвъртата имало степ. Те били весели, силни и смели хора. И ето настанало веднъж тежко време; явили се отнякъде други племена и прогонили хората в дън гората. Там имало блата и мрак, защото гората била стара и така гъсто се били преплели клоните и, че през тях не се виждало небето и лъчите на слънцето едва си пробивали път до блатата през гъстия листак. Но когато неговите лъчи падали във водата на блатата, дигала се смрад и от нея хората гинели един след друг. Тогава започнали да плачат жените и децата на това пламе, а бащите се замислили и изпаднали в тревога. Трябвало да се излезе от тая гора и за това имало два пътя: единият – назад – там били силните и зли врагове, другият – напред – там стърчели великани-дървета, плътно прегърнали се едно друго с могъщите си клони, пуснали възловати корени дълбоко в лепкавата тиня на блатото. Тези безжизнени дървета стърчали мълчаливо и
Прочетете още