Песни за една страна – Испанска хроника
Двама големи български творци са вдъхновени от героизма на испанския народ в защита на републиката и свободата, също от работническата солидарност и Интернационалните бригади. Те дават художествен израз на подкрепата от българския народ за испанските братя по участ. Никола Вапцаров създава през 1936-1938 година поетичната поредица „Песни за една страна“. Илия Бешков през 1936 година рисува знаменитата поредица от рисунки „Испанска хроника“.
Испания
Какво бе ти за мене? —
Нищо. —
Една загубена страна
на рицари и на плата.
Какво бе ти за мен? —
Огнище
на някаква любов жестока,
която диво се опива
от кръв
от блясък на ками;
от шлагери
и от китари
от страст,
от ревност
и псалми.
Сега за мене ти си участ.
Сега за мене си съдба.
И аз участвам неотлъчно
в борбата ти за свобода.
Сега горя, сега се радвам
на всеки боен твой успех
и вярвам в силата ти млада,
във нея свойта сила влех;
сега се бия до победа,
в картечните гнезда прикрит,
из улиците на Толедо
и пред стените на Мадрид.
Един работник с синя блуза
до мене прострелен лежи
и под каскета му нахлузен
неспирно топла кръв струи.
Това е мойта кръв, която
тревожно в жилите шуми;
и аз познавам тоз приятел
от ланкаширските котли,
където двамата с лопати
работехме на обща пещ,
и нямаше стена, която
да спре младежкия копнеж…
Спи, мой другарю, спи спокойно
под кървавите знамена. —
Ще мине твойта кръв във мойта
и после в цялата земя.
И тази кръв сега протича
в заводите от град във град,
вълнува, движи и увлича
селата в общия парад —
на упоритата надежда,
на смелостта и на труда,
на суровата неизбежност,
на кървавата свобода.
Тя днес издига барикади,
налива в жилите кураж,
крещи, безумна в свойта радост:
„Мадрид е наш!
Мадрид е наш!“
Светът е наш! Не бой се, друже!
И всяка молекулна част
е наша.
Под небето южно
ти спи
и вярвай,
вярвай в нас!
Сън
Чуваш ли, Лорй?
„По-тихо! Скрий главата си! Отвън
на педя са от нас, не говори!“
— Лорй, сънувах толкоз хубав сън!…
Почакай… как започваше?… Така…
Войната свършена… Разбираш ме, нали?
И всичко е във нашата ръка,
нали така, Лорй?
Работех пак в завода. А пък то
уж същия завод, машини същи,
но частите им блеснали — злато!
И ставите им някак по-могъщи.
В завода ти, Лорй, си надзирател
и казваш: „Днеска искам триста болта!“
„Добре, Лорй, отлично, мой приятел!“
И двамата се смееме доволни.
А вънка тъй широк е небосвода!…
Блести небето, въздухът блести!
И дишаш, дишаш толкова свободно!
И сам не вярваш, че това си ти. —
Лорй погледна другия в очите
(те бяха толкова детински днес),
усмихна се и каза, уж сърдито:
„Какъв си ти мечтател, Фернандес!“
На изток гаснеха звездите. Мрака
отстъпваше във паника,
без строй.
Сигнал за бой!
Започваше атака…
Песен на другаря
Ти не ще се върнеш, Фернандес —
днес картечен огън ви помете.
Във полето вие като пес
неуморно непокорен ветър.
Тръбен знак. И след сигнала пак
става тихо, непонятно тихо…
Във окопа дреме синкав мрак,
а в гърдите брули бесен вихър.
После някой с пръсти рий земята,
после къс и истеричен смях…
Някой грабна ръчната граната,
заотвинтва и отново спря.
След сигнала ти политна пръв.
Недалече чу се лай картечен.
Олюля се… на челото кръв…
Фернандес, не ще се върнеш вече.
Ний превзехме стръмнината днес.
Врязахме се в тяхната верига.
Колко би се радвал, Фернандес.
само тъй… да можеш да се вдигнеш...
Песен на жената
Днес тревожния покой
дебне в малката ни къща.
Стихна боя, мили мой,
ала ти се не завръщаш.
А те молих, плаках аз,
ти защо не ме послуша?
Тръгна. В стаята тогаз
стана тихо и задушно.
Само моето сърце
чувах как тревожно бие
и протегнала ръце,
исках пак да те открия…
Аз ревнувам, Фернандес,
мразя даже тази дума
„свобода“, която днес
те увлече тъй безумно.
Може би си прав, нали?
Може би си прав, любими,
ала мене ме боли
и тежи ми, и тежи ми
тая страшна пустота,
легнала във нашта стая.
Хлопна пътната врата. —
Няма да се върнеш. Зная.
Писмо
Сеньора
Франческа Лаборе
ХУЕСКА
Майко,
Фернандес убит!
Фернандес
зарит в земята!
Фернандес
го няма днес!
Фернандес
лежи в полята
пред стените
на Мадрид.
Той бе толкова добър,
те защо ми го убиха?
И след неговата смърт
боят им нима ще стихне?
Майко, само теб една
мойта скръб да кажа мога.
Знаеш как е през война,
колко са сълзите много. —
Взреш се в нечии очи
и утеха в тях подириш,
ала скръб и там горчи
и сълзи, сълзи напират…
Може би е брат умрел,
може би любим е паднал,
може би един шрапнел
е отнел прекрасна младост.
Може би сега и тя
като мен напразно чака,
ала влажната земя
го държи в прегръдка яка…
Майко, ти не го кори,
че отиде да се бие.
Фернандес бе прав, дори
мисля, че грешиме ние. —
Само той от нас прозре
истина една в живота —
по-добре е да умреш,
вместо да живееш скотски.
Хляб си имахме. Един
бе достатъчен за двама.
Но за бъдещия син
щеше ли да стигне, мамо?
После има друго. То
някак мъчно се разбира.
Тръгват. Бият се. Защо?
Само хлябът ли ги сбира?
Днес погребваха стоте,
дето ги зари блиндажа.
Аз с очите си видех,
но не мога да разкажа
колко странно бе това,
колко чудно бе за мене,
как във нова светлина
бяха хората огрени. —
Аз видях, видях за миг
през дъските на ковчега,
през ковчежните дъски
те ръцете си протегат.
Те се сливат в свойта смърт,
във един човек се сливат
и в очите им горят
пламъци на смърт щастлива…
Изведнъж разбрах, че той
все пак трябваше да иде.
Милият, загина в бой
и не ще го вече видя.
Майко, Фернандес убит!
Фернандес го няма, мамо!
Фернандес лежи зарит!
Поплачи за младостта му.
Но пред стария мълчи! —
Тази скръб ще го разнищи.
Скрито нейде поплачи
и не казвай нищо, нищо…
Ако някой разбере,
ако някак той усети,
ти кажи, че сме добре
и очакваме детето.
Ти кажи му: „Долорес
детски приказки се учи.
И те питат с Фернандес
внук ли искаш, или внучка.“
Друго да ти пиша, пак
скръб ще бъде, майко моя.
С поздрав: твоя дъщеря
Долорес Мария Гойя.
