Няма го моя син – Ангел Каралийчев



Няма го моя син


Земята е нахлупила калпак от жълти листа. Те се люшкат като обеци по ушите на дърветата и тихо окапват. С разрошена прашна коса ходи есента като луда, ходи по стърнищата и сбира затъпкания клас. Краката ѝ са наранени и тук-таме по сламките след нея блясват малки червени капчици. Тя минава край синорите, спира под високите осени и дълго се вслушва. Плаче някой. Някой нарежда с мътен глас.
Тръгва.
Жълтите ѝ коси греят. И когато завие в гората, по изсъхналия лист се чуват ясни стъпки:
„Чуп! Чуп!“
Дядо Пейо си иде от града – прегърбен и сръбнал. Върви старецът, клати глава заканително,  а пред него тича белоглавото му куче Московеца. Тояжката, на която виси шарена торба, рисува преплетени рисунки във въздуха. Върви дядо Пейо и мисли: тежко.
Няма го Пеньо. Тръгнеш, изходиш целия свят, никъде не можеш да го намериш. Тежи като куршум на сърцето. В земята сякаш потъна Пеньо. Ееех!
– Ставам една сутрин рано – зорницата току беше изскочила над кавака, – влизам в собичката, думам:
– Пеньо, ставай. Иди да преореш нивата на Белия камък!
Мълчи.
– Пеньо, умрял ли си, защо не се обаждаш?
Мълчи.
Повдигам юргана – празно. Гледам, на стената шапката му закачена. Няма го Пеньо, само шапката му останала. Ех, Москов, ходиме ние и търсим нашия син, а то ни вест, ни кост от него.
Насреща в дълбокия път се зададе сгърбена женурка. Спря се, сложи ръка над очите си да види той ли е и като го позна, затрепера от мъчително очакване.
– Излязох да те срещна. Чаках, чаках – не си идваш, Душата ми ще изскочи. Какво чу?
Старецът я погледна с нажалените си мътни очи и се наклони към нея.
Тя разбра всичко и седна насред пътя. Погледът ѝ – изсъхнал и пуст – се плъзна по зачернелите стърнища.
– Чувай. недей се кахъри. Той – Пеньо – го няма. Питах, онагьоре, нашия Пеня не сте ли го виждали! Излезе без шапка. Не е ли минавал един момък без шапка. Той ми е син. Изгуби се през бунтовното време. А те: „Ех, дядо, какви големи хора погубиха – и дявола не може да ги намери, – че твоя син ли . . .“
Преглъщам си сълзите:
- Ние си го знаем!
Намерихме се с дядо Сгурьо, сръбнахме. Старо. не ми вържи кусур! Мътно ми е пред очите. Идеше ми да се изстъпя насред мегданя и да извикам, що глас ми държи: 
- Хей, сина ми! Тук го искам!
Вятър. Хайде да си вървим. Какво ме гледаш такава, да не мислиш, че съм пиян. Вятър.
Слисаната бабичка отпусна отчаяно ръце и затри с края на басмата си сълзите, които внезапно рукнаха.
Московеца наведе глава и тръгна подир старите си стопани.
Есента спря насред пътя и дълго гледа подир двамата погубени. Наведе глава и тръгна. Тя ходи като луда по кърищата. Святка се нагоре-надолу. Излезе пак на Черната могила. Седни на един камък и впи някъде загадъчен поглед. В ушите ѝ зазвуча песен – бурна и страшна, изхвръкнала от измъчени човешки гърди. После писнаха куршуми.
Кои сте вие. братя или врагове, не ви познавам. О, Каиново племе!
По ушите на дърветата се полюшват жълти обеци.

Ангел Каралийчев, 1924



Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Изображение
БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон Колко дена го били — ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила, сама промълвила — Антон… Своето име им казал, но седмица после мълчал, а пък тялото — в язви, и язвите гнойни текът… — Где са твойте другари? — той виждал отряда любим и очите притварял и тръпнел, но бил несклоним. Побеснял и разгърден, край него прострелвал агент — той отвърнал му твърдо: — Убиецо, стреляй във мен! Те в раните люти посипали сол като жар — скърцал с зъби нечуто и как ли без вик издържал?… И в злоба безсилна пак били го диви и зли в страшни мъки се свивал, но дума не им промълвил… После бавно притихнал- смутени, учудени в страх, те го гледали тихо — безмълвен, но горд, величав. — Не човек, а желязо — просъскал агентът фашист. Тихо мъртвия казал: — Не, комунист! Веселин Андреев, лято 1946 г.
Прочетете още

Високи сини планини – Младен Исаев

Изображение
ВИСОКИ СИНИ ПЛАНИНИ Високи, сини планини, реки и златни равнини, небе по-нежно от коприна — това е моята родина! Обичам те, земя голяма, тъй, както си обичам мама, тук мила ми е всяка птица и всяка мъничка тревица. Обичам българските думи, що слушам по поля и друми, обичам хубавите песни и приказките ни чудесни. Когато гледам планините и слушам да шумят реките, в шума на Рила и Пирина аз чувам моята Родина. Младен Исаев ЛЮБОВ Ние тръгнахме като изгрели две слънца. Накъде? Все едно. Беше наша земята, ние - нейни деца. И когато зли облаци скриха и земя, и небе, там звезда керванджийка твойта обич ми бе. И когато сняг бялата зима върху всяка тревичка посе, мен ме сгряваше с живия огън само твойто сърце. И когато в планинските дебри ни понесе гърмяща река, бе за мене спасително клонче само твойта ръка. Благославям аз нашата среща в тоя свят - и добър, и суров, - твойта вярност и сила, моя светла любов! Младен Исаев КЪМ ПОТОМЦИТЕ Ще дойдете на грешната земя като росата призори пречистени. Щ...
Прочетете още

Горящото сърце на Данко – Максим Горки

Изображение
– Живели някога на земята едни хора, непроходими гори обграждали от три страни таборите на тия хора, а от четвъртата имало степ. Те били весели, силни и смели хора. И ето настанало веднъж тежко време; явили се отнякъде други племена и прогонили хората в дън гората. Там имало блата и мрак, защото гората била стара и така гъсто се били преплели клоните и, че през тях не се виждало небето и лъчите на слънцето едва си пробивали път до блатата през гъстия листак. Но когато неговите лъчи падали във водата на блатата, дигала се смрад и от нея хората гинели един след друг. Тогава започнали да плачат жените и децата на това пламе, а бащите се замислили и изпаднали в тревога. Трябвало да се излезе от тая гора и за това имало два пътя: единият – назад – там били силните и зли врагове, другият – напред – там стърчели великани-дървета, плътно прегърнали се едно друго с могъщите си клони, пуснали възловати корени дълбоко в лепкавата тиня на блатото. Тези безжизнени дървета стърчали мълчаливо и...
Прочетете още