Крум Кюлявков - Ние, Никодим и Разстрел
 |
| Стоян Венев, "Септемврийски нощи", 1962г. |
Ние
Бе краят на септември.
На нашата страна
развиха се пламтящи
червени знамена.
В ливади,
ниви,
друми,
като порой отприщен
гневът
коси разплете
от мъка стогодишна.
О, светъл и безспирен
подем
на цял народ!
Горите даже нощем
размахваха секири.
Със пяна на устата
боботеха реки
и пазвите си мощни
разгръщаше
гората.
Величествен и славен
на партията път!
Мъст,
патос,
ярост свята
в стохилядната гръд
на мойте
родни братя!
Летяха ескадрени!
Летяха ескадрени!
И сам,
с тръба в уста,
Септември ни зовеше
на подвиг
и на смърт!
Безименни герои
и пламнали села! ...
В полето
гарван грачи
над кървави тела.
А спуска се
небето
във алени лъчи
и слага по звездичка
над техните чела.
По върхове и друми
се спуска
черна рат.
Гърмят,
пищят куршуми
и пада с вой
снаряд.
А долу –
ад и ужас!
Палачите са там.
Пиян до смърт полковник
и капитан джелат
пред жива още
майка
детето с нож
секат.
А старец белобрад,
А старец белобрад,
надупчен на решето,
лежи покрай
плета.
И ужас е
безкраен!
И няма край
скръбта!
Увн!...
Жестоко, братя –
жестоко неудачен
бе ударът задружен.
Разбити са,
разбити
орлите вдъхновени...
Едните с кръв заляха
водите на Марица,
а другите – пленени.
И над страната
висна
стрък н кървав нож
и спуска се ехидно
въжето на палача.
И над страната
висна
злокобна,
черна
нощ.
Нощи, черни нощи,
удавени във кърви!
Над нашата родина
изви се
облак чер...
Изви се градоносен,
Изви се градоносен,
изви се
подъл,
мрачен –
над нашите балкани
разкрачен
като звяр,
та сянката му тъмна
и нашите сенки вплете,
и паднаха в борбата,
които бяха първи.
Нощи. черни нощи,
зловещи, смъртоносни.
Ний няма да забравим
предателската маска
на социалфашиста
и ротата копой –
отбор кариеристи,
сган тъпа и продажна,
която в Лом изби
пленени комунисти
и със главите техни
там шегите устрои.
Нощи. черни нощи,
удавени във кърви!
Не ще забравим ние
сподавения стон
на хилядите жертви.
Не ще забравим ножа
на озверен професор
и тихата усмивка
на главния палач,
възседнал царски трон.
Изтегляме се ние
далеч от роден край.
Преваляме разбити
села,
гори,
поля.
След нас горят нивята,
житото повалено,
горят,
горят тъй скъпи
и хора, и къщя,
и лаят ни по къра
изплашените псета.
А и тъмните усои
в балкана
и на село
с нож,
огън
и куршуми
опитват се палачи
да погребат
набързо
на цял народ
сърцето.
Хиени малоумни!
Осъдени слепци!
Де гроб се би
намерил
на побере небето?
В зората стръвно дебне
проклета черна сган,
запазила на трона
един подлец пиян.
Сеитбата ще почне.
Започва се! На крак!
Започва се! На крак!
Ний своя път нагоре
ще да подемем пак.
Без паника, без отдих,
без плач и без сълзи –
безспирно вее нагоре
към снежни върхове.
По пътищата чакат
жестоки врагове,
но те ще си дочакат
смъртта във боя нов...
А там – простора слънчев
и братство, и любов.
Зора зори – огрява
прекрасен, хубав път,
по който крачи слава
и армии вървят...
И ален флаг се вее
над пламнали сърца –
таз армия сме НИЕ
и нашите деца.
Крум Кюлявков, 1929
Следсептемврийска балада
Никодим си няма стряха,
Никодим си няма дом –
всичко в пепел преобърна
септемврийският погром.
В пепел – майка, първо либе
и невръстни три деца,
в пепел – все отбор другари,
в пепел – родните места.
Безсърдечен вятър шиба
разпокъсано сърце.
Безсърдечен враг погреба
родно, хубаво селце.
Край селото – черна угар –
спят безсмъртни мъртъвци;
там, след бой жесток в горите,
паднаха безчет момци.
Но над пустите полета,
още пълни с топъл дим,
често чуват се копита
на невидим ескадрон;
нощем тук прелита
септемвриец Никодим –
яхнал силен, непокорен,
непокорен черен кон.
Бягат птици, бягат сенки,
мерне се запустен дом,
искри скачат изпод коня,
изпод коня вихрогон;
гриви веят се широко
и в очите грее плам –
като вятър септемврийски
Никодим е тук и там.
Недогонват го куршуми,
недоглежда вража сган.
Пее вятър, пеят друми,
Никодим е тук и там.
Пее вятър, пеят друми,
пее скръбен майчин стон –
по села, поля и ниви
вихром скача черен кон.
Път овчарите му дават,
хляб – орачи и слуги,
стават с меч в ръка и тръгват
пак разбитите тълпи.
Стават с меч в ръка и тръгват
пак безчетни синове –
сякаш плискат се морета,
сякаш пеят лесове.
И в селата – страх и ужас.
И в селата радост грей.
Едни – гузните, се крият,
друг в Балкана знаме вей.
И над къщите разкошни
на предател и на враг
се извиха дни тревожни,
дни на ужас и на страх.
Рано порти се затварят,
рано пада нощен мрак.
Над полята светлосини
трепва огнелик байрак,
трепва сянка край реката,
сепва се сънлив покой,
лай разцепва тишината
и се вдигне страшен вой…
После всичко пак замира,
стихват стреснати села.
Ропот-тропот на копита
глъхне в пустите поля.
Ропот-тропот на копита
глъхне някъде далеч
и разлива звънка песен,
звънка песен – кървав меч.
И над угарите черни
пак се носи боен вик,
и препускат в мрачината
кон до коня, щик до щик…
И над угарите черни,
още пълни с топъл дим,
литнал, вее свойта чета
септемвриец Никодим.
Крум Кюлявков, 1929
Никодим
Следсептемврийска балада
Никодим си няма стряха,
Никодим си няма дом –
всичко в пепел преобърна
септемврийският погром.
В пепел – майка, първо либе
и невръстни три деца,
в пепел – все отбор другари,
в пепел – родните места.
Безсърдечен вятър шиба
разпокъсано сърце.
Безсърдечен враг погреба
родно, хубаво селце.
Край селото – черна угар –
спят безсмъртни мъртъвци;
там, след бой жесток в горите,
паднаха безчет момци.
Но над пустите полета,
още пълни с топъл дим,
често чуват се копита
на невидим ескадрон;
нощем тук прелита
септемвриец Никодим –
яхнал силен, непокорен,
непокорен черен кон.
Бягат птици, бягат сенки,
мерне се запустен дом,
искри скачат изпод коня,
изпод коня вихрогон;
гриви веят се широко
и в очите грее плам –
като вятър септемврийски
Никодим е тук и там.
Недогонват го куршуми,
недоглежда вража сган.
Пее вятър, пеят друми,
Никодим е тук и там.
Пее вятър, пеят друми,
пее скръбен майчин стон –
по села, поля и ниви
вихром скача черен кон.
Път овчарите му дават,
хляб – орачи и слуги,
стават с меч в ръка и тръгват
пак разбитите тълпи.
Стават с меч в ръка и тръгват
пак безчетни синове –
сякаш плискат се морета,
сякаш пеят лесове.
И в селата – страх и ужас.
И в селата радост грей.
Едни – гузните, се крият,
друг в Балкана знаме вей.
И над къщите разкошни
на предател и на враг
се извиха дни тревожни,
дни на ужас и на страх.
Рано порти се затварят,
рано пада нощен мрак.
Над полята светлосини
трепва огнелик байрак,
трепва сянка край реката,
сепва се сънлив покой,
лай разцепва тишината
и се вдигне страшен вой…
После всичко пак замира,
стихват стреснати села.
Ропот-тропот на копита
глъхне в пустите поля.
Ропот-тропот на копита
глъхне някъде далеч
и разлива звънка песен,
звънка песен – кървав меч.
И над угарите черни
пак се носи боен вик,
и препускат в мрачината
кон до коня, щик до щик…
И над угарите черни,
още пълни с топъл дим,
литнал, вее свойта чета
септемвриец Никодим.
Крум Кюлявков, 1929
Разстрел
Било хладно и сребристо
утро над гористи хълм.
Под леда поточе чисто
плакало като насън.
Пред изровената яма
двама смъртника стоят.
Те – преди да ги разстрелят
впили взор един във друг.
Всеки поглед бил кристален.
като слънчев лъч сиял.
Що очите си казали,
сам палачът не разбрал.
Но преди да екне залпът
над приготвения ров,
те извикали задружно:
– Да живее Димитров!...
Гръм! Политнали във рова
две пронизани тела.
На войниците в очите
тежка легнала мъгла.
На войниците в душите
плахо трепнала любов
и повтаряло сърцето
тихо, тихо: „Димитров“!...
Било хладно и сребриста
утро над гористи хълм.
Под леда поточе чисто
плакало като насън.
Крум Кюлявков, 1935
Крум Павлов Кюлявков, български писател, е роден на 24. 02. 1893 г. в град Кюстендил. Завършва Рисувалното училище в София. Участва в Балканските войни и в Първата световна война. Сътрудничи и редактира редица леви издания. Член на БРСДП (т.с.). от 1918 г. 2 г. учи във Виена (1920-1921). Участва в III конгрес на Коминтерна (1921). Работи в Копривщица като учител, за революционната си дейност през Септемврийското въстание се укрива в София. Става известен с баладата „Никодим”. В нелегалност от 1925 г., емигрант в Австрия и СССР - до 1940 г. Активен участник в антифашистката борба (1941-1944) и в лявата периодика. След 09.09. 1944 г. е главен редактор на вестник „Работническо дело”, заема редица отговорни постове. Автор на пиеси („Борбата продължава”, 1945, „Борсанови”, 1948, „Първият удар”, 1952), критик, публицист, преводач от руски и украински, пише и за деца, художник. Умира на 18.12. 1955 г. в София. Негови избрани творби в 2 т. се появяват през 1964 г.
