Христо Ботев пред съда на „естетичните“ – втора част

Христо Ботев пред съда на „естетичните“

Г-н Х. казва, че Ботев „не вярва в еволюцията, чрез която се достигнаха чудеса в XIX век, той иска революцията“. Това е истина. Христо Ботев като утопист, каквито бяха почти всички. социалисти до 1871 год., не че не вярва, но не знае учението за еволюцията. Защото учението за еволюцията получи разпространение само в най-последно време. И интересно е, че за „еволюция“ най-много говорят студените егоисти, равнодушните към доброто и лошевото, „естетичните“, каквито са г. Х. еt consortes, защитниците на експлоатацията, на лъжата и лицемерието. Но какво разбира г. Х. под думата „еволюция“ и за коя „еволюция“ той говори? От студията му се вижда, че той под думата „еволюция“ разбира разпространението на знанията, на науката; той смята, че възтържествуванието на доброто е възможно само тогава, когато всички станат „просветени“ като него! А дордето не се извърши тая негова „еволюция“, да се иска осъществлението на идеите за социално-икономическото равенство смята го за дяволско навождение към революцията. Между това при сегашните икономически наредби да се минат още хиляда милиона години, пак няма да дочакаме, щото народите да станат просветени поне колкото г. Х., няма никога да дочакаме никаква „еволюция“. И наистина може ли да се разпространи между народите „науката“, когато децата им от 8-9 год. отиват да работят по 10-14 часа на ден във фабриките, когато милиони работници работят по 10, 14, 16 и повече часове на ден и умират от глад, студ и болести? За какво разпространение на „науката“ може да се говори тука? Очевидно е, че не „еволюцията“ на г. Х. е „могъщественият фактор“, който ще направи да възтържествуват идеите на правдата, на истината, на красотата, на разума, на свободата, равенството и братството. Лостът, който тика человечеството към тържеството на тия идеи, е икономическата еволюция. Според това, каквато е тая икономическа еволюция в дадена историческа епоха, такива са и умствените, и нравствените понятия и идеи на хората, такива са обществените и политическите наредби. Икономическата еволюция създава и материалните условия за възтържествуванието на тия или ония идеи. Но главно тя туря хората в такива материални условия, щото неусетно възприемат нравствените идеи, които тя създава. А за възтържествуванието на известни нравствени идеи спомага не високото образование, а положението, в което туря хората икономическата еволюция, икономическото развитие. Напр. идеите на Христа кои най-вече възприемаха? Некнижовните рибари, невежествените хамали и „необразованата“ сиромашия; те и работеха за осъществлението им. Защото тая „необразована“ маса по самото си икономическо положение беше способна да възприема нравствените идеи на Христа. И, обратно, богатата класа - „образованите“ фарисеи преследваха тия идеи и възтържествуванието им. В днешно време идеите на социализма най-вече се възприемат от „необразованите“ работници по същата причина. И колкото повече напредва икономическата еволюция, толкова повече се разпространяват тия идеи между народите, когато „науката“ за тях е недостъпна, когато тя е достояние само на няколко хиляди щастливци. Впрочем, когато икономическата еволюция достигне своя връх, тогава тя прави преврат и в мозъците на мнозина от тия, който по положението си и само през „науката“ никога не би го претърпели. Анархистите не признават икономическата еволюция, а признават само крайния и момент - революцията. Не признаваше я и Христо Ботев. Той наистина не проповядва, че „науката е могъществен фактор в человеческото освобождение от злото“, а казва, че „знанието е необходимо за человеците, както храната за тялото, както светлината за зрението“ (Гледай „Знаме“, Букурещ 1875 г.), – но може ли то да се смята за „могъществен фактор“ в освобождението на человеците от злото, когато народите са турени в такива условия, щото никога да не могат да се „просветят“? И Христо Ботев неизмеримо по-правилно гледа на работите, отколкото фарисействующите „естетични“. Христо Ботев е съвсем прав, като не признава „еволюцията“ на г. Х., която и във времето на Ботева я препоръчваха на нашата младеж „чорбаджиите изедници, калугери и попове и православните скотове“...

„Подкрепи и мен ръката“, Златю Бояджиев

Г-н Х. люто се сърди на Христо Ботев за неговото „безбожничество“ и „богохулство“. Той не може да намери достатъчно думи, за да похули Ботева за това. Че Христо Ботев е „безбожник“, няма никакво съмнение: той не вярва „в бога на калугери и попове“. Но кой ли пък вярва в тоя „бог“? Дали г. Х. вярва? Фауст на питанието на Маргарита – вярва ли той в бога – казва ѝ:

Кто может, Ангел мой,
Сказать „я верую“ с спокойною душой?
Ти спросишь мудрецов, с вопросом обратишься,
К священникам - и что ж? Ты: только убедишься,
Что дышет их ответ насмешкой над тобой.

(Кой може, Ангеле мой,
със спокойна душа да каже: аз вярвам?
Ще попиташ мъдреците, с въпрос ще се обърнеш
към свещениците - и какво? Ти само ще се убедиш,
че техният отговор е цяла насмешка над тебе.)

Могат ли г. Х. и съвременните ни фарисеи, които постоянно произнасят „името божие“, да кажат със спокойна душа, че вярват „в бога“? А между това смятат за „естетично“ да фарисействуват нагло. Нещо повече. Г-н Х., за да оправдае своята люта сръдня против Ботева - „безбожника“ и „богохулеца“, нагло изопачава историческите факти и „миже пред историята“. Г-н Х. люто се сърди на Ботева, че той отрича историческата роля „на православния бог“. Да видим имал ли е право Христо Ботев. Да се обърнем към нашата българска история. Тая история ни показва, че в старо време нашият български „бог“, като прие образа на византийския „православен бог“, на „бога на лицемерието и идолопоклонническия култ“, съедини се с болярите. Тоя съюз със своите грабежи доведе нашия народ дотам, щото да се откаже и от „любовта към отечеството“, и от „вярата на своите деди, бащи и майки“ и да прегърне Богомилството. А тоя факт, както се знае, яви се един от „могъществените фактори“ за паданието на българското царство под петите на азиатските орди. Такава е историческата мисия на „православния бог“ у нас в старо време. Каква е била историческата мисия на тоя „бог“ през петстотингодишното робство на българския народ? Историята пак ни показва, че историческата мисия на „православния бог“ в лицето на „светата“ гръцка патриаршия е била най-мизерна. Тоя „православен бог“ се съедини с „мохамеданския бог“, който беше много по-прост от „православния“, но много по-силен от него, та с неговата груба села се мъчеше да изтрие всички следи от българския народ. Обаче преди съюза на двата „бога“ мохамеданският успя да накара милиони българе да приемат неговата „вяра“. Така щото „православният бог“ се грижеше не за запазванието на българската „национална личност“, а за изтриванието ѝ от страниците на историята. Ако това не стана, трябва да се благодари единствено на простотията на „мохамеданския бог“ и на експлоататорските стремления на „православния бог“ - на фанариотското духовенство. Такава е историческата роля на „православния бог“ в продължение на петстотингодишното ни „египетско робство“. Но може би историческата роля на „православния бог“ да е по-важна в най-новата ни история, в политическата борба, известна под името „Черковен въпрос“? Но и тука историята е в съгласие с Христо Ботев. Кой водеше тая политическа борба? Светски дейци. А „православният бог“ – духовенството, което отсетне се яви на българската сцена, в началото не смееше дори главата си да покаже. Чак когато борбата увлече целия народ, когато „православният бог“ се убеди в победата, чак тогава той се яви. Но и тогава кой свърши тая борба? „Православния бог“ ли? Духовенството ли? Историята ни показва, че тая борба я свърши геройската смелост на една бунтовническа чета, четата на Х. Димитър и Ст. Караджата, която разклати гнилото отоманско здание, и дръзкото постоянство на дядо Славейков под плесниците на везира в Цариград. И коя беше целта на тая борба? Дали основанието на една своя Екзархия? Най-искрените дейци в тая борба гледаха на нея като на начало на политическата борба, която трябваше да се свърши с освобождението на българския народ. Между това, какво излезе? Най-голямата част от дейците в тая борба погледнаха на устройството на Екзархията като на главна цел на борбата, която цел еднаж постигната, наместиха се кой в Екзархията, кой около нея, кой в турските конаци и около турските паши и викнаха: целта е достигната, да прославим падишаха и да се просвещаваме под неговата дебела сянка, да чакаме „еволюцията“ да направи останалото! „Чорбаджиите изедници“ усетиха по-здрава почва под краката си и по-смело захванаха да експлоатират раята, по-дързостно да вършат своите предателства. Изобщо и „православният бог“, и всичките негови прислужници се заловиха всякак и систематически да снишават равнището на събудения политически дух на българина, заловиха се да го приспиват и да преследват всяко проявление на наченатата политическа борба. И кой искрен българин, кой истински патриот можеше да не се възмущава от тия проповеди на индиферентизма и студения егоизъм? Христо Ботев обичаше българския народ деятелно, с всичката си поетическа душа, а не на фрази. Той виждаше, че наченатата политическа борба наистина се сведе на замяна една власт с друга, че българския народ го люлееха в робска. люлка, че се стараеха да му вдъхнат надежда в „молитвата“, когато трябваше да дигне „мотиката“, че се стараеха политическата борба да я заместят с „еволюцията“, с просвещението под ужасите на азиатския „вандализъм“. Можеше ли искрената натура на Ботева да не се възмущава? Можеше ли Христо Ботев да се отнася другояче към историческата мисия на „православния бог“ освен. отрицателно? И Христо Ботев е съвършено прав. Историческите факти напълно го оправдават.

Но г. Х. най-вече люто се сърди на Христо Ботев за това, дето казал, че турското правителство признало нашата черковна независимост, „за да има готови оръдия, шпиони и заслепители на поданиците си“. Възмущението и „адмирацията“ на г. Х. тука достига до крайни размери. Между това, „пред нас стана историята на нашето възрождение и тя най-красноречиво говори за ролята на нашата народна черква“. За какво ни говори тя? Тя ни говори за ред шпионства и за систематическо заслепявание на раята. И откъде се явяваха тия „оръдия“? Колкото и да е голяма „адмирацията“ ни към нашата народна черква, но историята казва, че тия оръдия в голяма доза излизаха из средата на представителите на тая черква! Нека си вспомним кой предаде Василя Левски, какъв беше убития в Орхание екзархийски дякон. Нека си вспомним какво приказва „историята на нашето възраждание“ за поведението на някои владици? И за колко още други предателства и низки шпионства ни разказва историята! Тя ни разказва за ред такива низки предатели и шпиони, които сутрин отиват в черква, се молят и „свещи палят“ на „православния бог“, а по пладне, подир „божествената служба“, отиват да шпионират и предават своите ближни. Нямал ли е тогава Христо Ботев право? О, той е съвършено прав, когато в своето благородно възмущение казва:

И комуто свещи палят
Православните скотове...

Да, „православни скотове“! Даже нещо по-долно е създала нашата история на възражданието редом с високите примери на героизъм, самопожертвувание и дълбока любов към народа.

Във възстановлението на историческата правда г. Х. вижда „грубо самооплювание“. Много по-добре! Когато у един народ има скотство, било то православно, католическо, протестантско, мохамеданско или каквото и да е друго, тогава само „грубото самооплювание“, само самооплювание от челото до петите може да бъде церовито, може да го умие от скотството му. Впрочем и тука г. Х. изопачава истината. Никакво самооплювание няма; има плюение на скотството, на оскотиняванието. И какво? Нещастен е оня народ, у когото няма кой да плюе на скотството. Христо Ботев „грубо“ плю на съвременното нему скотство и това го прави незабравим, памятта му вечна, додето скотството съществува на земята. Плю на скотството и нашето младо поколение. И додето то плюеше и доколкото то плюе на скотството, дотогава и дотолкова е гарантирано моралното съвършенствувание на народа. У един народ, у когото младежта е престанала да плюе на подлостта, на експлоатацията, на лъжата и измамата, у тоя народ няма жизнени сили. Когато нашата младеж престане да пее социалните песни на Христа Ботев и да се увлича от неговото високо благородно възмущение и омраза против скотството, тогава тя престава да е младеж; тя става младеж със старчески чувства: тя е младеж развратена или тя сама е прегърнала скотството, сама се е оскотинила. Или г. Х. ще ни напомни подвизите на някои „младежи“ в Конаре, Пловдив и т.н.? Но криви ли са Ботевата памят и неговите песни в тия безобразия? Трябва човек нагло да изопачава фактите, щото безобразията и жестокостите, които се извършиха, да се приписват на Ботевата памят и неговите идеи. Сам Ботев, както това знае г. Х., не биеше, не убиваше вързани хора. Комунарите във Франция два месеца управляваха, но жестокости не вършеха. Ако някои от нашата „младеж“ прегърнаха скотството, това значи, че те по природата си бяха оскотинени. А че те пееха социалните песни на Ботева и вършеха безобразия в името уж на високи идеи, то такива примери ние виждаме много в историята. В името на високи идеш Хюговский Торквемада е горил невинните хорица, в името на високи идеш действуваше грозната инквизиция... Защо обаче да отиваме тъй далеч. Нали в името на високата идея за съединението и благоденствието на Южна България сполучиха да дойдат на власт „естетичните“ съединисти? И какво направиха? На другия ден забравиха своите обещания и станаха върли гонители на ония, които се осмеляваха да им напомнят за това! С малко думи, в името на високи идеи какви не безобразия и жестокости могат да стават! И... кривили са високите идеи? Не. Криви са хората, в които живее скотството. И на това скотство трябва да се плюе и да се плюе постоянно, винаги, „грубо“, и доколкото нашата младеж плюе на него, дотолкова тя е младеж, дотолкова е обезпечен нашият напредък, Обаче за чест на нашата младеж тя отдавна е плюнала на скотството; тя пак пее и ще пее социалните песни на Ботева и ще слави неговата памят, която ги учи да мразят низостта и лицемерието. Ако тя не тъй „грубо“, не тъй буйно плюе на последните, причината е съвсем друга, а не „критическите студии“ на г. Х. и С-ие. Триста „критически студии“ не са в състояние да изгладят памятта на Ботева и да унищожат инстинктивните, високи чувства на младежта. Да се изтрие тая памят, ще рече да изгубим надеждата за прогрес. Причините, дето нашата младеж не тъй буйно пее днес песните на Ботева и не тъй „грубо“ плюе на скотството, са съвсем други. Най-важната, според нас, е тая, че днес среди нашата младеж нахлуват нови идеи за възтържествувание на доброто, които я правят да не се задоволява само с шум и голи фрази, а да дири поддръжка на своите високи чувства в научните идеи за социално-икономическото равенство и в научните средства за достигванието на тоя идеал. И за това трябва да се благодари не на пусто-звънливите фрази за „любов“, „красота“ и т.н., които студено проповядват нашите „естетични“, а на разпространението идеите на научния социализъм. На младото поколение, ако то не е развратено и без време остаряло, е свойствено да се увлича от високи идеали. А научният социализъм дава такива положителни идеали. Тая е причината, дето у нашата младеж в сегашно време изчезва празният шум, който се заместя със сериозно отношение към социалните явления. Но памятта на Христа Ботев, като певец на „бога на разума“, на правдата, истината и светлината, на социално-икономическо равенство, като певец, който вдъхновено ни учи да мразим скотството, сир. глупостта, експлоатацията, лъжата и измамата – тая памят всякога ще живее, всякога ще се празнува. Пък и трябва да живее и да се празнува, трябва да се плюе на скотството и оскотиняванието, което царува на земята. Това е „в интереса на истината, на моралното повдигание на новото поколение и на вечните начала на доброто, правдата и красотата“...

Към първа част.

Димитър Блаоев

Сп. „Ден“, год. I, Кн. 9-10,
септември и октомври 1891 г.
„Обществено-литературни въпроси“
Том първи. Пловдив, 1901 г.
Подпис: У.