Христо Ботев пред съда на „естетичните“ – първа част
 |
| „В механата 1868”, худ. Никола Вълчев |
Христо Ботев пред съда на „естетичните“
(По повод критическата студия на г. Х.)
Ни меч, ни шлем, ни крепкий щит!
Гете, Фауст, ч. II
В 6,7,8 и 10 книжка на „Денница“ е поместена една критическа студия от г. Х. за Христа Ботев. Както авторът сам се признава, тая студия, както е написана, написана е „нарочно“, сир. с цел. С каква цел? От цялата студия се вижда, че г. Х. принадлежи към оная компания от „естетични“, изящни по външност, по форма, но студени егоисти по „вътрешното си кътче“, по съдържание, приснопамятни съединисти, които изгубиха топлите си местица вследствие демонстрациите в 1885 год., на 20 май, в памят на Христа Ботев. Г-н Х. не може равнодушно да си вспомни тия трагически за „естетичните“ минути. Да не бяха се случили тия демонстрации, да нямаше тоя омразен празник, може би и досега неговите „изящни“ приятели щяха да развиват от южнорумелийските директорски кресла модерните „естетични“ вкусове у нас. Но – уви! – празнуванието памятта на Христа Ботева, на най-омразната за тях памят на революционера, безбожника и социалиста анархист, направи ги да се поскитат и те „немили-недраги“, без да могат да влияят на нашето младо поколение в такава пълна мяра, както преди, със своето „изящно изкуство“. Целта на г. Х. е очевидна: той се мъчи да покаже, че оная деятелност на Христа Ботева, която най-много увлича нашето младо поколение и памятта на която тъй буйно се празнуваше – че тая именно деятелност нищо не струва, че тя е била ред от „вагабонтлуци и авантюри“, че тя е била, най-сетне, ред от заблуждения. Г-н Х., за да достигне целта си, под булото на мнимо безпристрастие, нагло (да се изразим с неговия „естетичен“ език) изопачава историческите факти и идеите на Ботева.
В охарактеризирванието на едната страна от тая деятелност на Христа Ботева, за която ни е думата, г. Х. се ползува от известния „Опит за биография“. Тоя „опит“ наистина даде богат материал на „естетичните“ за техните „изящни“ цели. Между това тоя опит е опит тенденциозен, опит пристрастен, нагласен нарочно, с цел да оправдае собственото поведение на автора му, както и поведението на някои съвременни нему деятели. (Доколко тоя „опит“ е безпристрастен, можем да съдим от тоя факт, че авторът му не се посвени да изопачи даже мислите на Христо Ботев. Така, за пример, Христо Ботев казва: „нещастието на народите е в техните правителства“, а авторът на „опита“ изопачава го така: „нещастието на народите е в самите народи“. Сравни „Знаме“ и „Съчинения на Христо Ботев“, издадени от автора на „опита“.) Ние друг път може би ще имаме случай да се повърнем върху тоя тенденциозен „опит“, за да го разгледаме. Тука забелязваме само, че тоя „опит“ даде повод на „естетичните“ у нас да говорят за някакви „вагабонтлуци и авантюри“ на Христа Ботева. Затова нека най-напред се спрем върху тоя въпрос и погледнем по-отблизо на работата.
Всекиму е известно, пък и най-върлите врагове на Ботева признават, че Христо Ботев нищо не е вършил с користни цели. Христо Ботев живееше с идеята за освобождението на българския народ и нарежданието му „според принципите на най-новата наука“: за тая идея той работеше и страдаше. За освобождението на българския народ изискваше се да се пропагандира идеята за въстание, организиранието му и помощ от чети, образувани от българската емиграция в Румъния. Но за всичко това трябваха средства и големи средства. Ето, в дирението на тия средства Христо Ботев често пъти е идвал в сблъсквание с румънската полиция и даже е изпадал в румънските тъмници. Но какво от това? Историята на нашето революционно движение ни показва, че и животът на други горещи патриоти преди Ботева е пълен с такива „авантюри и вагабонтлуци“. Например животът на Сава Раковски какъв е? И той е лежал по тъмниците, и него са гонили от място на място, и той се е скитал „немил-недраг“ от държава в държава. Но ще ни кажат нашите „естетични“, Христо Ботев се е възхищавал от „касотрошението“. Какво от това? Ние се възхищаваме от „Разбойниците“ на Шилера и ръкоплещим на Карла Моора и неговата дружина, на италианските карбонарии и т.н. Между това, когато Христо Ботев само се е възхищавал от касотрошението, преди него такива също горещи патриоти, може би, фактически са го вършили. Засега това е скрито под покривалото на историята. Интересно е напр. да се знае откъде е намирал пари Сава Раковски, за да въоръжава хайдушки чети и сам да ходи в Балкана. Ботев в 1875 година във в. „Знаме“ пише: „Няма Сава Раковски от камен пари да направи и да въоръжи четите...“ Интересно е да се знае откъде са зимали толкова пари другите войводи, за да организуват своте чети? Най-сетне, откъде и как са намирали пари нашите революционери за организуванието на въстанията и за водение на агитациите си? Дали не с фактическо „касотрошение“? Дали не с насилствено измъквание парите на имотните от кесиите и касите им? И какво? В това време, когато в Гърция и Сърбия например имотните жертвуваха всичко за свобода, жертвуваха и живота, и имота, какво правеха нашите имотни в България и Румъния? Те наистина се явиха само „чорбаджии изедници“; те наистина се занимаваха само с предателства и преследвания мъчениците на нашата свобода. То беше подло време. Какво оставаше на нашите мъченици патриоти да правят при условията, при които се бореха? Да принудят имотните с револвер в ръка да отвържат кесиите си и да отварят касите си. И вършеха това всички. Защо тогава г. Х. не ни разкаже за тия фактически „Вагабонтлуци и авантюри“ на другите патриоти? Защо тогава „естетичните“ говорят за някакво „одобрение на касотрошението“ от Ботева, като за признак на „бога“ на Ботева и комунарите? Не, не това е „вагабонтлук и авантюризъм“. Вагабонтлук и авантюризъм ще бъде, когато живееш при нормални условия, когато пред тебе ти са отворени широки пътища да работиш, когато имаш пред себе си хиляди други начини да бъдеш полезен и отиваш да се занимаваш с касотрошението, с насилие и пр. Вагабонтлук е, когато в името на една популярна идея излъжеш народа, дойдеш на власт, уж да осъществиш тая идея, и крадеш по един „благороден начин“ хазната, па забравиш „думи и клетви“, както направиха напр. „естетичните“. Вагабонтлук е, когато някой под булото на някоя идея експлоатира доверчивите хора. Вагабонтлук е, най-сетне, когато в името на „народно дело“ крадеш хазните на милиони хора или „хазната“ на някого и пълниш своите джобове...
 |
| Христо Ботев |
Г-н Х. казва, че Козлодуйският подвиг се явил като „гръмоотвод“, който отвлякъл Христа Ботева от плъзгавата почва на „вагабонтлуците и аввантюрите“. Това съвсем не е истина и г. Х. просто пристрастано осветлява фактите. Че той пристрастно говори, можем да се уверим от същия „опит“. В последния четем, че Христо Ботев отдавна преди Козлодуйския поход е водил съвсем друга тактика. Това същото виждаме и от „Знаме“: той вече е редактор на органа на революционната партия, превежда романа „Что делат?“ от Чернишевски и даже се задоми. Така щото Христо Ботев много преди Козлодуй е водил един по-спокоен живот и както се вижда, отказал се бил вече от предишната си тактика, и почвата, на която той е стоял, съвсем не е била вече така плъзгава, както говори г. Х. Тогава защо Козлодуйският поход да се е явил като „гръмоотвод“ за Ботева?!...
Христо Ботев по идеи, по убеждения беше социалист утопист. Това е истина. Но в седемдесетите години кой социалист не беше утопист? Като изключим няколко души, които се групираха около Карла Маркса и Фридриха Енгелса и които се придържаха о идеите на научния социализъм или марксизма, над умовете на всички други социалисти царствуваха идеите на Прудона и Бланки, развити от Михаила Бакунина, тоя „апостол на разрушението“, както го нарича Емил де Лавеле, достъпен на анархическо учение. Прудон каза: „La propriete c'est le vol“ – собствеността е кражба; Бланки проповядва революция чрез грабванието на властта; Михаил Бакунин проповядва разрушение на обществото, основано на кражбата, разрушение на „държавата и религията“ чрез револти, чрез бунтове. А за това трябва остра критика на съществующите наредби, трябваше остро възбуждение и възмущение на чувствата на народите против експлоататорите, против „изедниците чорбаджии“, без разлика на вяра и народност, против собствениците – тия „крадци“, както ги наричаше Прудон. Това анархическо Прудоно-Бакунинско учение увличаше почти всички социалисти и масите по онова време. Христо Ботев, не ще и дума, като истинска поетическа натура, беше във висока степен и възприемчив към общечеловеческите високи стремления. А анархическо-бунтовническото учение на Бакунина тъкмо отговаряше на положението му. Като бунтовник, който имаше за задача на живота си освобождението на българския народ. Ако человечеството мислеха да освободят чрез револти, чрез бунтове, чрез грабвание на властта, чрез разрушения с един мах на всички стари наредби, основани на експлоатацията, на грабежа, на измамата, лицемерието и лъжата – съвсем естествено е, че един български бунтовник не можеше инак да си представи освобождението на българския народ от неговите „изедници“ освен чрез бунта, чрез пълно разрушение на старите наредби, които крепяха робския дух на българина. Оттука произтича страстното и високото поетизиране на хайдутството и хайдутите, сиреч на бунтовничеството и бунтовниците, оттука и острата проповед против „изедниците чорбаджии“, против лъжата и лицемерието. Тия идеи направиха Ботева бунтовник, революционер, който страда, скита се „немил-недраг“ и се бори за свободата на народа си, без която борба едва ли тъй скоро щеше да настъпи нашето освобождение. Без тия идеи Христо Ботев, може би, щеше да си седи в България и да пише, както „естетичните“, романси за „черните очи“ на българските девойки, „за бялото кокиче“ и за „горещите прегръдки“. Но тия идеи създадоха у Ботева онова му особено „вътрешно кътче“, в което живееше „мисъл, висока до небето“, както казва един от нашите поети за Ботева, „кътче“, което се отличава от „изящното“, но мизерно, студено егоистично „вътрешно кътче“ на „естетичните“, както се отличава небето от земята.
Парижката комуна, провъзгласена на 18 март 1871 г., беше историческа и обществена необходимост. Тя се яви като пробен камък за ученията на Прудона и на Бланки, както и за произлезлия от тях анархизъм. На практика комунарите бланкисти и прудонисти – които съставляваха душата на комуната – вършеха тъкмо обратното на ония идеи, от които се въодушевяваха. Прудониститее бяха противни на асоциациите, а комуната декретираше (обявяваше с приказ) дружествената организация на индустрията и манифактурата. Бланкистите проповядваха строга диктаторска централизация на властта в ръцете на революционното правителство, а комуната провъзгласяваше свободната федерация на общината (комуна) Париж с всички французки общини. Така щото самият вървеж на работите обори ученията на Прудона и Бланки и показа на дело верността на научния социализъм – учението на Маркса. Оттогава анархизмът систематически почна да губи почва и идеите на Маркса и Енгелса взеха все повече и повече да се разпространяват. В сегашно време анархистите представляват в разните страни отделни единици, които нямат никакво влияние върху вървежа на социалистическото движение. Обаче паданието на комуната се ознаменува с такива жестокости от страна на буржоазията, щото, додето съществува человечеството, те ще възмущават чувството на правдата и хуманността. Христо Ботев изля своето справедливо възмущение против тия жестокости на френската буржоазия в ред пламенни статии. И имаше от какво да се възмущава човек: френската буржоазия само в една вечер изби по един хайдушки начин 35 000 парижки работници! Както прилича на всякой „естетичен“ человек, г. Х. не е нито анархист, нито социалист. Той не може да си представи „бога“ на Ботева и на Комунарите освен във вид, на един кръвожаден „бог-Ваал“. И откъде се вижда това? - Г-н Х. вижда това във факта, че комунарите изгорили палата Тюйлери и парижката библиотека! Между това комунарите владеяха Париж тъкмо два месеца. Ако наистина „богът“ на комунарите беше толкова кръвожаден, колкото се мъчи да ни го представи г. Х., тогава в разстояние на два месеца той можеше да задоволи своята жажда. Но какво виждаме? Историята ни казва, че във време на властвуванието на комунарите нито един буржоа не се лиши от своята глава, нито от своите палати и богатства. А за работниците щеше да има повече оправдание, ако бяха направили това, що е направила с тях буржоазията. Защото тая последнята ето вече цял век откак явно граби работниците и когато те протестират против грабежа, тя ги бие със „свинец“ и щикове. Или ще кажите, че работниците трябва с „християнско смирение“ да търпят експлоатацията, да страдат в сиромашия, болести и невежество и да обичаш своите „ближни“ – експлоататорите? Лесно е да фарисействуваш в топла стая и на сит стомах и да препоръчваш: обичай ближния си, както самаго себе си. Но историята върви не по готови, изработени от человека правила, а по свои неизменни закони...
 |
| „Ботев и Левски“, худ. Александър Поплил |
Но да дойдем до „бога“, който Ботев подиграва и го нарича „бог на калугери и попове, на царе и глупци и пр.“, и до бога – „защитник на робите, комуто ще празнуват деня скоро народите“, до „бога на разума“. Г-н Х. казва, че богът, който подиграва Ботев, е бил същият тоя бог, който бил разпят на кръста. Дали е така? Не трябва да бъде человек толкова „осветлен от критическите знания“, колкото г. Х., за да види, че има една твърде голяма разлика между тия два бога. Богът, който подиграва Ботев, е истина „бог на калугери и попове, на царе и на разни глупци“; той е богът на просветените експлоататори и на силните „мiра сего“. Богочеловекът, който е разпят на кръста, е съвсем друг „бог“; той е „бог“ на малките и слабите, на сиромасите и експлоатираните. Тоя „бог“ е говорил революционни проповеди: Горе /горко/ на богатите! По-лесно ще мине гемиджийско въже през иглени уши, отколкото богатият в рая; ако искаш да бъдеш блажен, раздай своите богатства, вземи кръста и върви подире ми. От тия думи на Христа е ясно, че той смята като необходимо условие, за да [се] обичаме един други, за да обичаме ближните си, за да
има мир помежду ни, да се унищожи разделението на хората на богати и бедни, всички еднакво да носят кръста, сиреч необходимо условие за това е – социално-икономическото равенство между хората. Какво казват комунарите, анархистите, социалистите и пр.? - Същото. Те казват, че за да престанат хората да се ядат като вълци, за да се обичат, за да има мир помежду им, за да няма подлости и лицемерия, за да бъдат блажени, сиреч честити, необходимо е да се унищожи разделението им на експлоататори и експлоатирани, на богати и сиромаси; сиреч необходимо е, щото человеческите общества да се основат на социално-икономическото равенство. От историята знаем, че народите често пъти са искали да се уредят съгласно социално-икономическото равенство, но силните на деня винаги са ги посрещали с такива укори: „Вие се бунтуваше против „бога“, против установените от него власти, против религията“ – и ги трепяха. Като говорим специално за френските комунари, нека забележим, че френските работници не един път са искали от буржоазията да обича ближния си и да се наредят според заповедите на „бога на слабите“ – върху социално-икономическото равенство. Какво им отговаряха силните на деня, буржоазията? Че те се бунтуват против „бога“ и неговите власти, против религията и черквата, и ги трепяха по улиците, по фабриките, по рудниците и по тъмниците. Какъв е тоя „бог“, който е установил такива жестоки власти, който е разделил хората на експлоататори и експлоатирани, който е установил и поддържа социално-икономическото неравенство между хората? Не е ли той именно „богът Ваал“, „богът Маммон“, „богът на силните и експлоататорите“, „богът на студения материализъм“, „бого-Капиталът“? И тоя „бог-Капитал“, „бог Маммон“ е далеч от „бога на слабите и малките“, от „бога“ на социално-икономическото равенство, от „бога на разума“, „защитник на робите“.
Г-н Х. се преструва, че той не разбирал що е това „бог на разума“, когото възпява Ботев и комуто той се моли. Впрочем може би и наистина да не разбира. Между това ние виждаме, че тоя бог е „богът“ на социално-икономическото равенство, на правдата, на мира, на светлината и пр. И скоро денят на тоя „бог“ ще празнуват народите. Да, тоя ден не е вече далеч. В сегашно време Социалната Демокрация навсякъде расте и енергично заявява, че е време вече да се осъществи социално-икономическото равенство. Наистина, на мирното, на законното и заявление буржоазията отговаря, че се бунтувала срещу „бога“ и властта, и я трепи със „свинец“ (като лани във Фурйи във Франция и в Рим, в Италия); но и на буржоазията едно време тъй. отговаряха светските и духовните феодали, боляре, царе, папи, патриарси, докогато тя в 1789 година във Франция се не яви със своето грамадно болшинство в Генералните щати и не им обяви, че е време да и дадат социално и политическо равенство, че е време да обичаш и блажния си – буржоазията, или ще ги принудят да изпълняват заповедите „християнски“ и да се подчинят на повеленията на нейния „бог Маммон“, на „бого-Капитала“. И ги принудиха! Та не е далеч и денят, когато Социалната Демокрация. ще се яви с грамадното си болшинство в парламентите и ще каже на буржоазията: дойде денят да празнуват народите социално-икономическото равенство, да празнуват деня на „бога на разума“, на правдата, на любовта, на мира и светлината; съгласи се доброволно или ще бъдеш принудена да изпълниш най-сетне заповедите на нашия „бог“, „защитника на робите“. И ако тогава силните и отговорят: пак се бунтуваш против „бога“, против властите му на земята, и я срещнат със „свинец“, па стане „сблъсък“, кой „бог“ тогава ще бъде крив? Кой „бог“ е кръвожадният бог – „гладен за човешки приношения“? „Богът на разума“ и на правдата ли, или „бого-Капиталът“? „Богът“ ли на слабите, или „богът“ на силните? Или г. Х. ще каже, че ако се опираме на еволюцията, ще избегнем „сблъсъка“. Но историята ни показва друго. Еволюцията в известен момент се преобръща в революция. Така напр. еволюцията, начената в ХV век, от която се роди капиталът и буржоазията, в края на ХVIII век се свършва с революция във Франция, а в Германия същата еволюция се свърши с революция в 1848 г. и т.н. Изобщо еволюцията всякога се свършва с революция, с коренно преобразувание на человеческите общества, или по мирен начин, което твърде рядко се случва, или със „сблъсък“, с жертви, което най-често става. Защо ли? Затова защото человеческата история е история на борбата на различни класови интереси, е борба на класите, които ги създава еволюцията.
Димитър Благоев
Сп. „Ден“ книжка 9-10, 1891 г.
„Обществено-литературни въпроси“ том 1, 1901 г.
 |
| Димитър Благоев |
