Памет за Асен Златаров

 

Професор Асен Златаров

СМЪРТНА ТОЧКА

Животът ни е спрял на опасна точка, няма интрига, няма подем, няма очакване… За радост и празници е смешно дори да се мисли. И всички стоят стъписани, обезволени, полуумрели. Само отрицателното в живота, то е събудено - мракобесническото и хулиганското.

Народът е зле, страшно зле е - и там е причината на това мъртвило. Кметът на едно балканско село ми казваше това лято: „Толкова сме зле, господине, че нищо повече не е в състояние да ни съживи. Ако и останалата България е като нас - нищо не ще може вече да я оправи…”

Като чувах тия думи, тръпки на хлад ме обхванаха. Но ми стана ясно това безнадеждие на моя събеседник, когато ме разведе по селските дворове и къщи и можах да надникна в хамбарите и оборите им: мизерия, мизерия, мизерия…

Цинизъм е да се говори, че сме си добре, че народът се разболява от преяждане! На големците тоя народ не си казва болките, защото нито им вярва, нито ги обича, а тия, които са му приятели, или платонически го съзерцават, или пък не биват допускани до него.

А в това време се разиграва оргията на мръсно партизанство. Вижте какво става в Държавната печатница, в мина Перник, в Дирекцията на статистиката, в Дирекцията на железниците, в съдебното ведомство, в разните седмо, пето и тричленки: идва ви да заридаете от срам и болка.

И, разбира се, че мракът се надига, че добрите сили са парализирани, че безнадеждието става господар в сърцата на добрите и честните. Колко е мъчно да бъдеш честен в едно общество, където мизерията потиска народа, а злите, алчните, жестоките и тъпите почват да стават властелини на живота!

Идва се до покруса, идва се до бягство от служба и дълг и се търси спасение в самотата. А по-слабите или ще се впиянчат, или ще се пречупят и продали се, ще тръгнат по пътя на безчестието.

Тогава защо се чудим, че духовният ни живот замира; няма силни творби, няма изблици на бодра сила, няма духовна жажда. Ставаме плячка на злото: или хищници, или стадо. Добрите воли са омаломощени, защото няма обществено мнение, което да сочи и съди, което да дели добро от зло, което да служи за опора и защита на глас, който би дръзнал да изкрещи истината.

Затова истините почнаха да се мрънкат, затова съвестта ни почна да заспива, затова почнахме да свикваме с гледката на беззаконието и престъплението.

На мъртва точка е спрял животът ни и страшното е да не стане смъртна тая точка!

Какво да се прави? Нужно е да нахлуе живителна резерва на ободрение и опресняване, защото иначе ще се задушим и погинем. Нали знаете: при спорта и при свръхмускулна работа настъпва миг на смъртна опасност: въздух като че ли не достига и напастта е готова да ни връхлети. Това е смъртната точка на свръхсилите.

И тогава се спира за миг работата и идва живителният вздъх: нахлуват от резервите спастрените червени кръвни телца и донасят укрепа на силите, възврат към живот и възможност да се свърши подетата работа.

Смъртната точка е само една: втора няма. И който не съумее да изварди мига на спирането и да използува живителния въздух, пада в крайно изтощение и може да погине.

Ние в нашия обществен и духовен живот сме близо до тая смъртна точка. Не я виждат само мародерите, вампирите, тъпите бюрократи и лекомислените управници. Затова трябва да се бие тревога, за да не пропуснем мига на живителния вздъх.

А тоя вздъх е: дайте повече грижи за народа, за да усети и той малко радост; пресечете користните ръце на партизанщината, която гледа на обществените блага като на плячка; извикайте на работа чисти ръце и добри воли, които ще съумеят да намерят пътя към благополучие на държавата ни; погледнете на духовните ценности с влюбени очи, защото без култа на душата, т.е. без скъпене духовната работа на учения, на писателя, на артиста и художника, изтрива се човешкият образ и човек се приравнява на звяра; да престанат преследвания за убеждения на хората, защото вековни борби се изживяха за правото на свободна мисъл и съвест и ново средновековие е да искаме поврат към мрака на миналото; да се постави бент на черносотничеството и хулиганщината, които почват да стават фактор на обществените ни борби и да позорят доброто име на нацията ни; да се постави като табела на всички държавни учреждения - от Министерския съвет до будката на стражаря - „Слуга на народа”, защото само с това съзнание се стига до величие, което никакви пръски не могат да окалят; най-после с тоя живителен вздъх трябва да нахлуе за работа, за дело, за творчество всичко, което не прави от касата и търбуха си култ на живота, а знае, че освен вълчата максима има и прометеевска: мисъл, дълг, чест, обич за живота и в служба на живота.

Не стане ли това, ние ще пропуснем мига на смъртната точка, а втора няма. И тогава хиените ще бъдат наши господари…

Асен Златаров

в. „Литературен глас”, бр. 174, 25 декември 1932 г.

БОТЕВ И ЛЕВСКИ

От времето на нашето бурно сепване за свобода и независимост имената на Ботев и Левски ще останат най-скъпите, най-примамливите и най-светлите за борческото сърце и борческия порив. В тия две имена ще калява младежът - син на народа - своята вяра и своята воля за дело в живота!

Ботев! - гениална глава и пламенно сърце: той разбра смисъла на борбата, прозря в бъдещето и се изправи като поет и предтеча - пророк за нашите дни на последен напор за скъсване на веригите на социално и икономическо робство. Който се сили да види от Ботева друго от това, което той ни завеща в своите песни и в своите статии, е продал душата си на Велзевула и се е скарал с истината. Не се фалшифицират, защото са от неподправима сплав, „Моята молитва”, „Борба”, „В механата” и тия образцови статии и фейлетони, челно място от които заема „Ден първи”!

Левски! - нравствен гений, девственик-революционер, въздръжник и светец, в живота на който няма ни един грях, нито едно петно. И сам син на бедния и отруден народ, той тръгва между него да го учи на свяст и да буди сърцето му за свобода и човешки живот! Неговото обаяние е огромно и надскача тесните граници на един човешки живот: той е близък и сега за тия, които водят борбата за върховното освобождение на все още поробения икономически и политически човек. Защото той казваше, не се бори за ново царство, дето ще има пак султани и чорбаджии, а за токова, където свободният гражданин свободно и гордо ще реди своята лична и обществена управа.

Ботев и Левски са двата върха, до които се издигна българският дух, за да огрее с блясък съзнанието и волята за възход у тия, които имат очи за висините, чиято душа е узряла за подвиг и жертва и чието сърце е влюбено в истините на живота.

Затова Ботев и Левски принадлежат като водачи, като учители, като пример за следване на тия, които в народната болка, в народната неволя, в народните надежди виждат и живеят своята най-хубава мисъл, своето най-скъпо чувство, и всеки друг, който посяга към тия имена, върши кощунство или нечестна търговия.

Асен Златаров
в. Народ, г. XX, бр. 18, София, 1931

 

„Ботев и Левски“, худ. Александър Поплил