Мечти за република – Светослав Минков
 |
| Рисунка и текст Владимир Маяковски. |
Мечти за република
Долу монархията! Да живее републиката!
Тоя лозунг оказа наистина такова неподозирано въздействие върху всички българи и дори великобългари, че за една нощ у нас не остана нито един монархист. Сега със свещ да търсиш някой защитник на царския режим — не можеш го намери. Довчерашни царедворци, царски демократи, монархосоциалисти, задокеански утописти и свенливо усмихнати фашисти просто плюят на монархията и настояват час по-скоро да се обяви републиката. Не могат да търпят повече тиранията на Кобургската династия. На мнозина от тях гръбнаците са счупени от дългогодишно преклонение пред царския престол. На мнозина сърцата все още правят засечка от някогашното изкачване по стълбите на двореца. Стига тоя тормоз! Стига това размахване на царски укази, чието вероломно шумолене действува убийствено върху нервите!
И прави са хората. Години наред те са били бездушни кукли в ръцете на свирепите Кобурги — време е вече да си отдъхнат от преживените мъки и да си пият спокойно кафето в пухкаво меките прегръдки на републиката, която заедно с кафето сигурно ще им поднесе и мечтаната власт, без да унижава човешкото им достойнство. Разбира се, тая република трябва да бъде не народна, както иска Отечественият фронт, а малко по-друга. Довчерашните царедворци, царските демократи, монархосоциалистите, задокеанските утописти и свенливо усмихнатите фашисти мечтаят за известна приемственост във формата на държавното управление. Да не се скъсва изведнъж с миналото. Да не стават сътресения. Да се зачита девизът „Боже, пази България“. Изобщо те искат приятна и благочестива република — може кавханска, може великобългарска, това ще се уреди впоследствие. Важното е не те да служат на републиката, а тя да служи на тях. И още по-важно е: народът да стои малко по-далече от управлението, да си гледа работата и да не пипа постоянно конституцията с грубите си ръце.
Републиката трябва да бъде чиста и свята, както е казал Левски. Преди всичко, възмутително е това неприлично отношение към сегашния малолетен цар, който е станал за посмешище на разните там работници, селяни и тъй наречената напредничава интелигенция. Негово величество е още невръстно дете и не бива да го оскърбяваме. Нека го оставим да си играе свободно в някой от дворците и да го възпитаваме в духа на новото време. Нека го почакаме да възмъжее. Може един ден и той да стане прочут ловец на пеперуди като дядо си Фердинанд или пък да кара влак като баща си. Може тогава и за председател на републиката да го изберем. Защо не! Такива хора като него се раждат не на сто, а на двеста години веднъж. Направете, за бога, анализ на кръвта му, надникнете през микроскопа: няма никакви червени кръвни телца, има само хабсбургски, кобургски, бурбонски и савойски сини телца. Кой от нас, българите, може да се похвали с такава кръстосана благородна кръв? А един председател на републиката трябва да се отделя от тълпата, трябва да притежава високи наследствени добродетели, с една дума — да излъчва обаянието на деликатна и възвишена личност. Допустимо ли е председателят на републиката да бъде човек от народа — какво ще кажат тогава за нас чужденците? Ще ни сметнат за варвари, ще ни нарекат диваци и после върви създавай международни връзки и искай търговски представителства от тая или оная чужда фирма.
Нашата бъдеща република в никакъв случай не бива да бъде просяшка република — без милионери и едри търговци, без рентиери и банкери, както си въобразява Отечественият фронт. В нея, разбира се, ще има бедни, защото всички хора не са родени за охолен и безгрижен живот. Но в нея няма да има незаконно забогатели, а само законно имотни и законно напредващи люде по пътя на мирните държавни доставки и на спокойното финансово строителство, както е в другите културни страни. Защо е нужно съзнателно да опропастяваме цвета на обществото, да му отнемаме легитимните наслади от живота и да го хвърляме в отчаяние? Каква е тая праисторическа завист? Нали все за ударничество разправяме? Нека дадем възможност и на богатите да се проявят като ударници и да увеличат скромно и безшумно своето благосъстояние. От това държавата няма да изгуби, а ще спечели. Тия доказани благодетели ще й се отплатят стократно. Ще подарят икона на някоя черква, ще купят сандалки за питомците на някое сиропиталище, ще завещаят на Министерството на просветата парични дарения, от чиито лихви след триста години ще се отпускат стипендии на даровити българи.
Едно само не трябва да се забравя: че ние сме земеделска страна и че безумие ще бъде да изграждаме тежка индустрия, и то държавна. Не е за нашата република тежката индустрия. Има си хора за тая работа — все стари и опитни доставчици, които и сега са готови на свой риск, просто от любов към занаята си, да доставят на държавата всякакви локомотиви и машини. Косите на тия спецове са побелели от доставки — защо да ги не използуваме с техните широки международни връзки за напредъка и величието на републиката? А пък народа нека го оставим да си оре земята, както са я орали неговите деди, и да не му мътим главата с разни трактори и кооперативни стопанства. Няма да вземаме пример от болшевиките, няма да правим болшевишка република… Впрочем, да живее великият Съветски съюз — нашият втор освободител! Но там, разбирате ли, работата стои малко по-иначе. Там хората са азърбайджанци, грузинци, калмици, татари, изобщо — азиатци. Има, разбира се, и славяни, но и те са азиатци. А ние, българите, сме по-близко до Запада и затова ще трябва да се развиваме и възпитаваме в духа на западната демокрация.
И под благодатното слънце на западната демокрация нашата република ще се превърне в истинска райска градина — с увеселителни заведения и европейски музикхолове с голи красавици, с интимни клубове за сделки, флирт и бридж, с приветливи търговски кантори за внос и износ. Приятни дами с приятни обноски ще се разхождат от сутрин до вечер по улиците, ще дъвчат деликатно пасти в многобройните републикански сладкарници и ще си разменят сексапилни погледи със също такива приятни и сияещи от брилянтин господа. А наоколо животът празнично ще шуми и ликуващите клаксони на луксозни лимузини весело ще огласят простора. И докато републиканската полиция (за бога — не милиция!) ще пази реда и спокойствието, генералщабните офицери ще потракват галантно токовете на лачените си ботуши и ще чертаят с едри линии върху картата на Балканския полуостров бъдещите граници на републиката…
Така мечтаят довчерашните царедворци, царските демократи, монархосоциалистите, задокеанските утописти и свенливо усмихнатите фашисти и очакват с нетърпение деня на референдума. И в това състояние на радостна възбуда те постоянно поглеждат своите скъпи часовници с царски вензели, вадят из джобовете си сребърни табакери пак с царски вензели и пушат цигара след цигара, а цигарите извиват тънък дим между нежните им пръсти, по които блещукат златни пръстени със същите царски коронки и монограми. Досадни царски спомени, станали вече куриози. Невинни исторически куриози.
И невинните любители на невинните исторически куриози придават на лицата си съвсем невинен израз.
Долу монархията! Да живее републиката!
Светослав Минков, 1946 г.
