Дълбоките корени – Орлин Василев

Художник Борис Ангелушев

ДЪЛБОКИТЕ КОРЕНИ

Нито едно от по-значителните политико-обществени движения в новата история на България, включително мощното съпротивително движение срещу фашизма и хитлеристкия империализъм, не може да се разбере и оцени напълно добре, ако се забравят дълбоките влияния, които оказа върху сформирането на народностната ни психика петстотингодишното ч е р н о  р о б с т в о под анадолските завоеватели и борбите на българския народ за национално освобождение.

Като реален обществен фактор не бива да се недоглежда и отношението на дълбока признателност на българския народ към своя освободител – великия руски народ. Огромно влияние върху нашия трудов народ и интелигенция оказа и Великата октомврийска революция, създаването и укрепването на Съюза на Съветските Социалистически Републики.

На трето място трябва винаги да се има предвид влиянието на социализма в България и борбите на работническата класа и селските маси за икономическото си и политическо освобождение.

Петвековното турско робство причини на целокупното ни национално развитие необхватни с човешкия разум злини. То замрази за дълги столетия една самобитна култура, която, ако би се развивала с началната си скорост, днес би придавала на страната ни непознат за много от напредналите страни културен облик.

Но същото петстотингодишно робство допринесе и някои добрини на народа ни:

То, най-напред, просмука народностното съзнание със с т р ъ в н а  о м р а з а  к ъ м  в с я к а  р о б и я  и  п о д т и с н и ч е с т в о, с ненавист и презрение към всеки тиранин и завоевател на чужди земи.

Многовековното иго превърна едва ли не в инстинкт ж а ж д а т а  з а  с в о б о д а  и  с т р е м е ж а  к ъ м  н е з а в и с и м о с т. То накара българите да запомнят и нивга да не забравят, че свобода и независимост не се даряват, че те само с оръжие се извоюват, само чрез кървави жертви могат да се бранят и отстояват.

Робията под отоманците, след като изравни в бедността, труда и теглото преобладаващото мнозинство на българите, ги надъха с естественото ч у в с т в о  з а  р а в н о п р а в и е т о  н а  ч о в е ц и т е, накара ги навреме да разберат, че всяка власт, щом не е по воля народна, е власт враждебна, противонародна.

Робството разви обществените ч у в с т в а  н а  в з а и м о п о м о щ  и  с о л и д а р н о с т, научи българите да редят общинските си и обществени дела върху началата на демократическата изборност и представителство, да отхвърлят всека власт, дошла по силата на икономически предимства, да не признават никакво наследствено право на власт и да уважават само онзи обществен първенец, който непрекъснато жертвува личното си добруване заради общественото преуспяване.

Най-сетне, петвековното робство под чуждия завоевател вкорени още по-здраво във всички българи ч у в с т в а т а  н а  б р а т с к о  е д и н с т в о  к ъ м  о с т а н а л и т е  с л а в я н и, породи и закрепи убеждението, че без помощта на „дядо Ивана“ – на руския народ, най-големия, най-могъщия от братята на славянското семейство никакво освобождение не може да се постигне. А когато вековната надежда на българския народ наистина се сбъдна, когато б р а т у ш к и т е се вдигнаха от далечната си земя на чутовен поход да спасяват славянския събрат и в кървави епически жертви ни донесоха първото освобождение – тогава чувството за славянска близост се претопи в дълбока пламенна обич към русите. Тази обич проникна в целия наш живот, преля в песните и приказките, в литературата и училището, влезе в кръвта на изстрадалите до степен, която ще си остане непонятна за всички чужденци, които не са теглили робство и не са получавали освобождение, извършено не в дипломатическа канцелария, а чрез кървавите битки при Плевен, Шейново, Шипка, Стара-Загора, пред самите очи и рамо до рамо с поробените.

Българският народ все така непосредствено можа да види и след войната, с каква алчна враждебност се насочиха всички други империалистически хищници, за да унищожат придобивките на скъпо заплатената от руския народ наша свобода. Той видя, как на Берлинския конгрес тялото на младата българска държава беше разкъсано, как подвигът на славянския брат бе омаловажен, как без неговата повторна защита бисмарковци отново щяха да ни върнат към дивашкото турско средновековие. И това не само вкорени още по-дълбоко народната любов към славянска Русия, но изгради историческото убеждение, че за България няма да има свобода и независимост от деня, в който нейната политика се отдели от привързаността към Русия.

„Два исторически факта са свързали българския народ с великия руски народ, – писа Георги Димитров в съветския в. „Правда“ от 16. IХ. 1943 год.

П ъ р в о – България е получила своето национално освобождение от ръцете на руския народ. Този факт е укрепил сред българския народ дълбоки традиции на признателност и любов към руския народ.

В т о р о – българският и руски народи са свързани с общността по съдба на славянските народи в борбата против тевтонските стремления за поглъщане на славянството. Кръвното славянско родство, близостта на езика, общността на писмеността и културата, общността на интересите в борбата против немската опасност са създали основата на неразрушимата връзка между българския и руски народи. Всички крупни дейци на българското национал-освободително движение в течение на 19 век се явяват горещи и убедени поборници на руско-българското братство. В лицето на братския руски народ, особено след Освобождението на България от руските войски, българският народ вижда своя освободител и голямата опора за своето национално съществувание“.

Въодушевен от тези свои основни чувства и стремежи, опрян на тези свои ръководни начала – нашият изстрадал народ разгърна юначни сили, за да уреди под напътствието на първите си, наистина мъдри, руски съветници своята млада държава.

Великото народно събрание приема демократическата за времето си конституция, всяко селище изгражда демократическото си общинско самоуправление, страната се замрежва с модерни училища. Любовта към свободата, готовността да се пренесе мило и драго в защита на роба, благодарността към братята-освободители – ето основите на общественото възпитание на подрастващите поколения. Подвизите на хайдутите, легендарните дела на революционерите като Левски и Ботев, Бенковски и Каблешков, Кочо Честименски и толкова други са славни образци за сформирането на българския нов гражданин. Ботевият стих: „Тоз, който падне в бой за свобода – той не умира!“ е главна мярка за нравствената стойност на човека.

 

"Посрещане на Съветската армия освободителка"
Братската могила в Пловдив, скулптор Любомир Далчев.

Породените под влиянието на робството и борбите за освобождение чувства на омраза към робията, на свободолюбие и независимост, на обич към потиснатите и на готовност да им се помогне, на славянска и международна солидарност – бяха, наскоро след освобождението на България, още по-задълбочени, осмислени и целеустремени от влиянието на н а у ч н и я  с о ц и а л и з ъ м, пренесен в България от Димитър Благоев, един от първите и най-значителни Марксови ученици.

Условията в новоосвободена България благоприятствуваха за разрастването на социалистическото влияние, и то наистина обхвана голяма част от народната интелигенция, пренесено бе чрез народното учителство сред младежта в училищата, а когато революционният социализъм стана светоглед и учение за действие и на младата българска работническа класа – това влияние стана крупен обществен фактор.

Идеите на социализма и борбите на работническата класа от началото на нашия век послужиха за пример и повлияха за създаването и бързото разрастване на друго едно политикообществено движение, чийто изразител и представител стана Българският земеделски народен съюз, предвождан от видния общественик и държавник, Александър Стамболийски.

Това бе движение на селската маса, която търсеше изход от все повече влошаващото се положение на българското село в кооператизма, в стопанското и политическо реформиране на страната.

Преобладаващото мнозинство от последователите на Земеделския съюз бе дълбоко демократично и борчески настроено срещу хищническия грабеж на градската и селска едра буржоазия, срещу политиката на немския агент Фердинанд и неговата дворцова клика. Народните маси, следващи Земеделския съюз бяха за оная линия на международна политика, която водеше към братско разбирателство със славянските народи, към съпротива на немската империалистическа агресия на Балканите.

Без едно по-точно познаване на борбите и взаимоотношенията на двете най-мощни политически движения, представени от Работническата партия (комунисти) и от Земеделския народен съюз, не биха могли да се схванат правилно политическите събития в България от първата европейска война до наши дни.

Под влиянието на тези две партии целият трудов български народ – и работници и селяни, и прогресивна интелигенция – бе въвлечен в такъв активен обществен и политически живот, какъвто невинаги познават и най-напредналите буржоазно-демократични страни.

Чрез една обширна и многообразна половинвековна културнообществена и политическа просвета – организираните и неорганизираните в двете политически партии български работници и селяни изясняваха разбиранията си по основните въпроси на вътрешната и международна политика.

Неведнъж се е изтъквало, че българите били „политикани“. И наистина: високото обществено съзнание, ясното разбиране, което проявява трудовият български народ към всички обществени и политически проблеми се потвърждава от всички факти на нашия живот през последните три десетилетия – преди всичко от събитията в края на първата световна война, от първото настъпление на фашизма през 1923 година, та и до разгоряване съпротивата срещу нападателя през 1941 -- 1944 г.

Друг мощен фактор за разпалване на съпротивата срещу хитлеристката агресия бе неоспоримо огромното влияние, което оказваше върху най-широките народни маси Съюзът на Съветските Социалистически Републики, уважението и обичта, които изпитва към него българският народ. В основата на това влияние, както изтъкнахме, лежеше вековната привързаност на по-малкия към по-великия събрат от славянското семейство, както и всенародната благодарност на освободените към своя освободител, дал толкова жертви за нашата свобода. Но „нужно ли е да се казва, че след като руският народ ликвидира царизма и взе съдбата си в собствените си ръце, се създадоха изключително благоприятни условия за разцвета на най-сърдечната дружба между двата славянски народи?“ (Г. Димитров).

Чрез обширната осведомителна и просветна дейност, която разгърна Българската комунистическа партия за истината в СССР, и чрез осветленията на редицата честни наблюдатели, нашите народни маси успяха, непосредствено след революцията, да се опознаят с истинското положение върху шестината от земното кълбо, да се развълнуват от огромното по своето историческо значение преустройство, което ставаше там.

Малко са народите в света, на които антисъветската пропаганда толкова малко да е повлияла. Никакви вражи усилия не можаха да поклатят верността на българския народ към руския, здравата му привързаност към брата-освободител.

Непоклатимо остана убеждението на българските работници и селяни, че само СССР – верен и последователен на своята национална политика – може да бъде безкористен към държавата, към свободата и независимостта ни.

Дори когато немското завоевание беше в апогея си, когато реакцията виеше от радост и възторг, и последните български овчари не се отказаха от старото си убеждение, че за България ще има добруване само ако се прекърши политиката на слугуване на немците и се тръгне към сближаване с политиката на СССР.

Ето защо, целият наш трудов народ изтръпна, когато Германия обяви война на Съветския съюз; в тези чувства на нашия народ се корени обяснението на въпроса, защо българското съпротивително движение доби своя най-мощен размах едва след като немските войски нападнаха великия наш брат и освободител.

Когато хитлеристките бронирани орди наближиха Москва, работници, селяни и интелигенти бяха обзети от дълбоко безпокойство: погиването на Съветския съюз значеше за българите ново многовековно робство – вече не под турците, а под тевтонците, новите варвари, пред чиято жестокост делата на някогашните хуни изглеждат едва ли не милосърдни. Все повече и повече борци хващаха горите и планините, защото всички чувствуваха и съзнаваха, че защитата на свободата и независимостта на собствената им родина против тевтонските завоеватели е в същото време защита и на Съветския съюз, чиято победа над Германия означаваше и спасяването на българския народ от германското варварско иго.

Орлин Василев

Откъс от книгата „Въоражената борба“, 1946 г.