Поколение, което не се сбогува - Волфганг Борхерт

   Ние сме поколение, което не се привързва, което няма дълбочина. Нашата дълбочина е бездна. Ние сме поколение, което не познава щастие, което няма родина, което не се сбогува. Нашето слънце е малко, нашата любов - жестока, а нашата младост - без младост. Ние сме поколение без граници, без задръжки, без закрила. Ние сме поколение, изтласкано от яслата на детството в един свят, създаден от ония, които ни презират. 

   Но те не ни дадоха някакъв бог, който би укрепил сърцето ни, когато го брулят ветровете на този свят. И така ние сме поколение, което няма бог, поколение, което не се привързва, което няма минало, което никой не признава.

   А ветровете на света превърнаха краката и сърцата ни в цигани скитници по нажежените, по затрупаните с преспи колкото човешки бой друмища и направиха от нас поколение, което не се сбогува.

   Ние сме поколението, което не се сбогува. Ние не можем да преживеем разлъка, ние не бива да преживяваме разлика, иначе циганските ни сърца ще изпитат безброй разлъки по пътищата на нашите блуждаещи нозе. Или трябва сърцата ни да се привържат за една нощ, в края на която ни очаква сбогуване? Бихме ли понесли разлъката? И ако ние изживявахме разлъките като вас, които не сте като нас, и ги предъвквате до сетната им секунда, тогава сълзите ни може би щяха да рукнат като порой и никакви язове, строени дори от прадедите ни, нямаше да устоят.

   Никога няма да намерим сили да изживеем разлъката, която ни чака на всеки километър по шосетата, така както сте я изживявали вие.

Не ни казвайте, че сърцата ни нямат глас, защото мълчат, защото не приказват за привързаност и разлъка. Ако сърцата ни кървяха при всяка нова разлъка, която ни чака, ако кървяха силно, скръбно, утешаващо, тогава - нали разлъките ни са цял легион в сравнение с вашите, - тогава викът на нашите чувствителни сърца би нараснал дотолкова, че „би ви заставил нощем да седите на леглата си и да се молите да има и за нас някакъв бог.

   Затова ние сме поколение, което не се сбогува. Ние не признаваме разлъката. Сутрин, когато си отиваме, я оставяме да спи. Избягваме я. Спестяваме я - спестяваме я на себе си и на онези, с които се разделяме. Измъкваме се като крадци. Неблагодарно благодарни, вземаме любовта със себе си и оставяме разлъката там, където сме били.

   Ние сме пълни със срещи, срещи, които са краткотрайни и без разлъка като звездите. Те се приближават, застават за няколко светлинни секунди една до друга и отново се отдалечават без следа, без привързаност, без сбогуване.

   Ние се срещаме в катедралата в Смоленск, ние сме един мъж и една жена - и след това крадешком избягваме един от друг.

   Срещаме се някъде в Нормандия, както се среща родител с дете - след това крадешком избягваме един от друг.

   Срещаме се за една нощ на Финско море и сме влюбени и след това крадешком избягваме един от друг.

  Срещаме се в някакъв чифлик във Вестфалия. Дошли сме да се забавляваме и да оздравеем. И след това крадешком избягваме един от друг.

   Срещаме се в някое мазе в града и сме гладни и уморени и се наспиваме добре, дълбоко, безплатно се наспиваме, а после крадешком избягваме един от друг.

   Срещаме се на света - човек с човека - и след това крадешком избягваме един от друг, защото не се привързваме, не оставаме, не се сбогуваме. Ние сме поколение, което не се сбогува, което избягва като крадец, защото се бои от вика на сърцето си. Ние сме поколение, което .не се завръща, защото нямаме нищо, при което бихме могли да се завърнем. И никого, който би приютил нашето сърце. Така станахме поколение, което не се сбогува и не се завръща.

   Но ние сме поколение, което иде. Може би сме поколение, изпълнено с онова, което ще иде на някоя нова планета, в един нов живот. Изпълнени с онова, което иде - под ново слънце, при нови сърца. Може би сме изпълнени с онова, което иде и което ще бъде нов облик, нов смях, нов бог.

   Ние сме поколение, което не се сбогува, но знаем - всичко, което иде, ни принадлежи.

Волфганг Борхерт