Памет за Пеньо Пенев - Ние от Димитровград - Пеньо Пенев
Ние от Димитровград
 |
| худ. Борис Ангелушев |
Помниш ли ?...
Беше наскоро. Влакът ни носеше през Тракия. В купето до прозореца, подпряла брадичка с малките си юмручета, седеше Павлина - работничка от Химкомбината. Някаква стара женица, приказлива и добродушна, стискаше в полата си шарена бохча и току ни поглеждаше.
- Отивате си, а - питаше тя и не дочакала отговор, бързаше да продължи: - Тъй, тъй... Човекът не е кол, който може да се забие навсякъде... Сърце има той, сърце! Ей толкова, една шепа месо е, но без него нищо не става... Човек е като дървото: където поникне, там си корен пуска, там си расте най-добре... А вие откъде сте?
- От Димитровград, бабо! - отговори и за трима ни Павлина.
...Защо тя отговори така? Нали ние и тримата не в Димировград, а другаде сме видели за първи път слънцето?
Забрави ли?
Седемнайсетгодишни, ние поехме на юг, ние - едно поколение, не изкачило още последния хълм на юношеството.
Седемнайсетгодишни дойдохме край Марица, за да изграждаме град.
И всички трудности сякаш бяха чакали само нас! В самото начало силите ни едва стигаха до обедния кръстопът на дните. Волята свършваше...
- Инатът нали няма свършек! Впрягайте ината, момчета! - подвикваше ни от скелята на 39-ти блок майсторът Кольо Тодоров и обещаваше: - До довечера който не се разкисне, от утре ще го уча зидария да реди!
Дните сякаш спираха точно при нас, на нашия строеж. Струваше ни се, че за да отминат, трябва да ги превозим заедно с чакъла и пясъка, с тухлите да ги пренесем на ръце; с макарите да ги изтеглим един етаж по-нагоре, да ги налеем с бетона и кофражите.
А тънката гънка край устните на Митко Иванов, наши възпитател, никога не изчезваше.
- Само с ръце работата не спори, приятели ! - говореше ни той. - Виж, когато се понапрегне и мозъкът, по-друго е...
И веднъж ли ни събираше той „на ум да ни учи", както се шегуваше тогава хармонистът Цанко. А клубове нямаше. Седяхме ей така на голата поляна, в кръг, кръстосали крака „по турски", пък Митко я вестник ще ни прочете, я някаква книжка... И свикнаха нашите момчета, обикнаха книгата, задружиха с нея.
Дотогава в района ни имаше само три пътеки: едната водеше от жилищната барака до строежа, другата - Панковата пътека, както я наричахме, отиваше до второто прозорче на съседната барака, в която живееше нисичката арматуристка Пенка; по третата пътека ходехме на храна в работническия стол.
Четвърта пътека бе направена по-късно, когато Митко започна да ни чете книжки. Тя отвеждаше до библиотеката. В дъждовни дни се заличаваше, изгубваше се, но превалеше ли дъждът, стъпките на младите работници отново я утъпкваха. Един ден край нея, върху стената на дървения склад, се появи и табелка с такъв куплет:
„За да строиш заводи, здания,
освен лопата, кирка и цимент -
на теб са нужни в тоз момент
и знания!"
Имаше в нашата бригада едно едро, смугло турче. Бекир се казваше. Майсторите го наричаха Бекир Разсипията. Каквото похванеше - било лопата, кирка или летви - все ще го счупи. Иначе в работата беше огън. Мечтаеше да спечели много пари, че ще ходел булка да си купува. Но понеже работеше за трима, ядеше също за трима, и пари за булка все не можеше да спести.
Неграмотен беше Бекир. И се заеха другарите да го ограмотяват. Пък и той залягаше. През почивките току-виж сврял се в някой изкоп, сложил тетрадката върху лопата, плюнчи молива, мъчи се да напише някоя буква. Дори и през работа, така както пресяваше пясък, ще спре за малко, ще заглади с напуканата си длан купчинката и на нея написваше пак трудната буква, някое число или цяла дума... Така, лека-полека, ден след ден, месец след месец Бекир се научи да чете и пише. И първото му писмо, което написа до бай Кольо, гласеше: „Майсторе, речи на бачо Петър да ме премести на бетонобъркачката, машинист искам да и ставам!"
За булка по-рано говореше, а на другото лято престана да споменава за „купуване". Но вече наистина беше машинист на бетонобъркачка. И дълго време не се връщаше да нощува при другарите си - оставаше да спи при нея.
Късно една вечер се връщах от кино с братята Пенчо и Тодор Колеви.
- Какво ли прави Бекир? - досети се някой от нас и предложи да се отбием да го видим.
Небето, разбунтувано и черно, тревожно и страховито, висеше ниско над утихналите строежи. От време на време бавни безгласни светкавици далеч озаряваха гористия гръб на „Габера". Ние прекосихме напряко поляната, прескочихме няколко изкопа една камара тухли - и се спряхме на Бекировия обект. Бекир го нямаше. И тъкмо се наканихме да продължим пътя си съзряхме силуета на човек, който се луташе насам-натам ту се навеждаше, ту се изправяше, събираше нещо... Беше Бекир. Приближихме. Той не ни забеляза; върна се при бетонобъркачката, остави, каквото бе насъбрал, и коленичи.
- Много си се замъчил, Бекир!
Той посрещна думите ни така, сякаш бяхме виновни за нещо:
- Като сте разбрали, че се мъча, защо само зяпате?... Помагайте! Не виждате ли, цяла торба с цимент оставили на открито, а времето ей какво е - след малко ще завали!...
Наумил си нещо, Бекир продължаваше своята работа - нареждаше една до друга донесените от него трески и плочки.
- Хубава подложка стана, а! - изправи се пъргаво той и посочи с ръка торбата: - Дръжте сега... трябва лекичко да я сложим!
Тодор му помогна „лекичко" да постави торбата върху подложката. После Бекир докара някаква количка, обърна я и захлупи с нея торбата.
- Готово! Три дни ако ще да вали, няма да се намокри! - облекчено въздъхна той, като отупваше с каскета ръцете си.
Гледах го така, сякаш за пръв път го виждах. Това ли е Бекир Разсипията?... Не, това беше нов Бекир - добрият, грижливият стопанин.
Дните се втурваха при нас все така трескави и задъхани, пълни с грижа и труд, понесени като конница в галоп. Пек ни печеше, дъждове ни валяха, сняг ни засипваше, брулеха ни насрещни зли ветрове.
Много инструменти се счупиха!
Много инструменти сменихме!
Много километри изходихме по скелите и по земята!...
Птиците отлитаха на юг... птиците долитаха от юг; ние ги изпращахме оттук и отново тука ги посрещахме... И всеки нов ден заживявахме с нови решения и мисли. По стени и вагонетки на мястото на остарели лозунги пишехме нови... Календарното време беше забравено. Имахме свой календар, свое летоброене. И заговорехме ли за някой ден, празничен за нас, наричахме го просто „Когато отляхме бетонната плоча на 40-ти блок" или „Когато изкопахме основите за кислородния цех".
Връстници мои!
Приятели мили от работническия колектив „Александър Матросов", помните ли нашия календар?
Помните ли двете белогръди лястовички, долетели през оная същата пролет, когато бе завършена мазилката на блок 138?
... Те цял ден кръжиха над нас, кацаха под балконите, под стряхата и подпирайки се с опашките си, оглеждаха, проучваха нещо много важно. На другата сутрин пак се появиха на избраното място; започнаха и те своя строеж, гнездо си направиха.
Бригадата също започна нов блок.
При всяко ново долитане лястовичките донасяха дребни сламчици, донасяха в човки и нещо, колкото капка голямо, залепваха го под стряхата, където вече се чернееше един дъгообразен, едва загатнат ръб - и веднага отлитаха.
- Ех, ако и гнездата ставаха от бетон, цяла количка ще им докарам! - вълнуваше се Бекир, като не снемаше поглед от лястовичките.
А ранното утро на другия ден завари пред блока една кошарка от пръст, в нея - вода и кал. До близкия насип, почернял и небръснат, разкрачен и едър, сложил ръце на хълбоци, стоеше Бекир, загледан пак нагоре към стряхата.
- Глупавичките!... Да им пригласиш толкова подръчен материал точно под носа, а те да се пилеят чак до Марица!
 |
| худ. Борис Ангелушев |
Дните идваха и си отиваха, но никой от тях не приличаше на предишния, защото един път ни вълнуваше мисълта - ще замръзне ли нощес бетонът, друг път се тревожехме: ако бай Петър не придума шофьора да докара преди мръкване още един камион, дали ще имаме за сутринта чакъл и пясък...
Дни!... Дни!...
Колко изгреви разцъфтяха!
Колко залези догоряха, отразени в спокойните води на Марица!
Ето тук, зад гарата, преди години, когато още нямаше и улица, минаваха каменоделката Недка Мехтерова и зидарят Стоян Пашов, забързани към строежа на завода, където ги чакаха чукът и длетото, кофите и теслата. Тогава поетите пишеха:
„Тук няма град. Тук всичко е мечти..."
Погледнете сега!
- Тук има град... и сбъднати мечти!
Сега по тротоара на широкия булевард пак минава Недка, но тя вече е лаборантката Пашова, а не каменоделката Мехтерова; тя пак бърза към завода, за лабораторията, и там я очакват епруветки, разни киселини... опити, изследвания... Привърши ли смяната, прибрала се у дома си, отново се навежда над отворената книга, тя - студентката задочничка Недка Пашова - утрешният инженер-химик.
А зидарят Стоян Пашов, нейният съпруг, е в последната година от следването си за икономист.
Израсна градът, израснаха и неговите първи строители - първи граждани! И продължават да растат, да се менят така, както се менят и сезоните. Тук трудът, радостният труд на хората, никога не стихва. Сезони ли?... В Димитровград не е имало и няма сезони! Има една младост, винаги устремена към нещо, мъжествена и упорита.
Тук всеки миг нещо се търси!
И всеки миг нещо се сбъдва!
... Мечтаеше младата стругарка от Машиноремонтния завод Минка Делчева да намери начин, нов начин за фрезоване на оси - по-бърз, по-производителен. Но не се решаваше да довери мисълта си на никого. Няма ли да й се присмеят?! Неудобно е, много е неудобно - има толкова добри инженери и стари майстори в завода, тя ли пък, едно малко момиче, ще направи изобретение! Но нали човек си е такъв, че замечтае ли да намери нещо, да разбере тайната на неизвестността - нищо не може да го спре... И Минка сподели идеята си с опитните стругари Тодоров и Пашанков. Разбраха я те, зарадваха и се, окуражиха я в нейните търсения. После технико-икономическият съвет обмисли предложението, въведе го в производството и неизвестната до вчера стругарка Минка Делчева днес е първата жена рационализаторка в Димитровград. На смяна вместо по 95 тя вече фрезова по 210 оси за ролки.
- И по триста ще фрезовам! - обещава Минка.
А електромонтьорът Петър Стоименов е убеден, че тя непременно ще постигне това... и пак ще се чуела добра дума за нея... И аз му вярвам.
За десет години строителство ние се научихме не само с упорство да мечтаем и да се трудим с упорство. Ние се научихме и упорито да вярваме. На хората да вярваме... Научи ни на това любовта към тях, голямата любов към общата цел, която търсихме и търсим в дните си - щастието от живота, щастието на човека! А нашето щастие е тук, в Димитровград! Не сме го получили даром - сами си го изградихме заедно с града. Как ?
- С любов!
Моят приятел Рустем казва, че всеки се ражда, за да даде другиму любов. Оня, който никому, дори и на куче, не е дал капка любов, той напразно е дошъл на тоя свят. По-добре ще бъде, ако майка му вместо него е родила камък. Такъв човек не познава щастието, няма да остане в сърцата на хората, те няма да го запомнят с добро. Такъв човек - по дяволите!
Рустем така казва. Така мисля и аз.
... И минавайки по моста за квартал „Толбухин", спирам се, облягам лакти на перилото. Гледах хе-е-е там, нататък, където върху моравия фон на залеза се откроява едрата снага на завода, четири огромни струи дим го дърпат за комините нагоре към небето... Но той си остава вечно тук, при нас на земята - мил и вълнуващ първи пролетен цвят, като първи пролетен гръм.
Ето нашето щастие!
Тоя завод и оня там, и рудникът... тая сграда и другата, целият квартал, целият град - всичко е наше! Наша рожба! ... И се гордеем с това ! Обичаме го, милеем за него!... Нали всичко тук е родено от нас!
Може би някой ще каже: бетон и желязо, комини, скели и галерии... Ание казваме: съдба! Щастлива съдба! Нашата съдба! Извоювана в една битка, наречена строителство! ... И скъпа като тежка победа!
Затова не се учудвайте вие, врагове и приятели, че като ни запитате откъде сме, ние казваме: от Димитровград!
Да! - Ние от Димитровград!
февруари, 1957 г.
