 |
| Момент от "Лайпцигския процес" |
На 23 декември 1933 г. най-върховният съд в Третия райх – Имперският съд, е принуден да издаде оправдателна присъда за подсъдимите Г. Димитров, Бл. Попов и В. Танев, обвинени в подпалването на Райхстага. Оневинени са, но не и освободени. А защо се протака въпросът с екстрадирането им от Германия, не изяснява никой: нито д-р Фрик – министър на вътрешните работи, нито пък някой от висшето ръководство на държавната тайна полиция. Разбира се, лансирана е и официалната версия: българското правителство не разрешава на тримата да се завърнат в Родината си, тъй като били загубили българското си гражданство. Вестник „Мир“, орган на Народната партия, поднася на своите читатели следната обективна информация:
„От няколко месеца името на българина Г. Димитров се носеше из колоните на вестниците като име на един истински герой. И трябва да признаем, че той се държа пред Лайпцигския съд тъй гордо и, можем да кажем, тъй дръзко, щото накара милиони хора да се възхищават от него. Особено той [Димитров] стана популярен, когато съдът го призна за невиновен в подпалването на Райхстага, а германското правителство го задържа в затвора, и то при по-тежки условия, отколкото беше като подсъдим... След решението на съда държанието му в затвора е незаконно“. Всеки текст може да бъде коментиран, да се оцени доколко обективен е и пр. В случая ще акцентувам на прокрадналото се твърдение, че дори след като процесът е завършил, Г. Димитров продължава да e под прожекторите на медийното внимание. Това е безспорен факт, а обяснението се свързва с онзи заплашително-предупредителен израз, отронил се от устата на министър-председателя Гьоринг:
„Внимавайте, пазете се, аз ще се разправя с Вас, само да излезете от съдебната зала“.
„Само да излезете от съдебната зала“... Светът е стреснат. Светът е развълнуван. Светът се тресе от догадки да не би протакането във времето да не е планирано, за да може да се реализира заплахата на „железния Херман“. (Любен Станев е автор на романа „Заледеният мост“, където развива тезата за готвен атентат срещу Димитров през зимата на 1934 г.).
 |
| Георги Димитров, Васил Попов и Димитър Танев |
В медиите се появяват сведения за условията в Берлинския затвор, където тримата българи чакат да се реши съдбата им. Вероятно с цел да се затвори устата на общественото мнение, в килиите е допуснат кореспондент на „Дейли експрес“. Димитров се възползва от случая, за да зададе въпрос-констатация:
„Аз разбирам, че Гьоринг желае да бъда екзекутиран..., но да се държи човек след оправдателна присъда – това не мога да разбeра. Аз протестирам срещу това и вярвам, че и Вие ще протестирате за мен!“ Денят, в който излиза интервюто, е 7 февруари 1934 г. – повече от 6 седмици след приключване на процеса. След 10 дни вестник „Пладне“ иронизира мълчанието на българските държавници:
„Колкото Г. Димитров удиви света със своето достойно държание в Лайпциг и Берлин, толкова българското правителство озадачава общественото мнение със своето престъпно мълчание“.
Във втората половина на февруари настъпват важни събития: на 15-и Президиумът на Изпълнителния комитет на СССР дава на Димитров, Попов и Танев съветско гражданство. Въпреки последвалите вербални ноти до Министерството на външните работи на Германия (от 16 и 21 февруари) с освобождаването на българите и осигуряването на тяхното отпътуване ... не се бърза. Изчаква се незнайно какво. (Ван дер Лубе е обесен още на 10 януари 1934 г. – сякаш се бързало, за да не разкрие нещо важно около палежа на Райхстага!).
Развръзката е на 27 февруари 1934 г. (пак на 27 февруари, но предната година, е запалена националната светиня на Германия!). Получилите съветско гражданство Г. Димитров, Бл. Попов и В. Танев призори са изведени от затвора и без никакви обяснения ги вкарват в леки автомобили и отпътуват под конвой в неизвестна посока. Последните им стъпки на немска земя са на летище Кьонингсберг. Там ги очаква самолет на компанията „Дер Луфт“. Отлитат. А в това време, дори не и за час, снежният плац на московското летище почернява от събрано множество. Сред посрещачите са видни съветски държавници, партийни ръководители, членове на Изпълкома на Коминтерна.
 |
| Георги Димитров и Йосиф Сталин |
В 19 часа самолетът се спуска плавно на летището. Оркестър изпълнява „Интернационалът“, но и музикантите се поддават на емоциите, притичват заедно с останалите възторжени посрещачи, а песента се поема от многохилядното множество. Набързо създадените плакати, като че ли най-добре изразяват истинските чувства: „Слава на теб, героичен революционер!“, „Здравей, безстрашен войнико на световния болшевизъм!“, „Димитров – гордост на нашата класа!“. Московчани посрещат един истински герой – не измислен, а реален, от кръв и плът; човек, чийто живот е свързан най- тясно с работническата класа.
Живодар Душков
