Васил Коларов - Реформи или революция
 |
| Васил Коларов, скулптура от Митьо Солаков |
Нейната програма е програма на „мир и спокойствие"... – „Бъдете мирни и спокойни; гладни ли сте, жадни ли сте – гладувайте в мълчание, умирайте без ропот; нито гък, нито звук от вашите души: тъй ще засвидетелствувате патриотизма си към отечеството." За осъществяването на тази програма на „ред", на „мир" и „спокойствие" буржоазията вика за помощ „левите" – земледелци, радикали и широки. Те имали някакъв престиж още пред народа, те не били достатъчно компрометирани, те имали още лице да излязнат пред народната маса, тяхната дума можела да мине. Буржоазията ги призовава на помощ и те, верни на своето минало, на своята природа и на своята програма, охотно й се притичат на помощ. От войната насам България се управлява от коалиционни кабинети; от шест месеца насам коалиционният кабинет се състои от едно „левичарско" болшинство – прочее България се управлява от „левите" партии. Каква е ролята на „левите"? Ролята на „левите" трябва да бъде да „обновят" България, да я „реформират". Фактически ролята на „левите" е да дадат възможност на българската буржоазна държава, разкапала се, разклатила се от основите си, да преживее критическото време. Ако е съдено на тая буржоазия да доживее по-светли дни, да преживее кризата, тогава тя ще ритне „левите", ще ги прати да служат на своята „фраза", а тя изцяло ще се настани като пълновластен и неограничен господар на властта. Но това време е много проблематично, нашето убеждение е, че то никога няма да дойде. Прочее „левите" ще играят ролята на спасители на буржоазното общество.
Ала „левите" трябва да излязат с една програма. И на първо място, понеже сега царските тронове се катурват, цар Фердинанд абдикира, престижът на монархизма е значително покрусен, те се обявяват веднага за „републиканци".
Те искат „република". Но, другари и другарки, какво е тяхното „републиканство"? То е от такова естество, че им позволява да участвуват в коронни съвети в двореца, да стават министри на царя, да използуват всичките сили на властта, за да обуздаят истинското републиканство, противомонархическо движение в страната. Г. Малинов в своята реч се занимава с „републиканство" на „левите" и казва така: „В този смисъл, в смисъла на „левите", и аз съм републиканец". Пък и г. Теодоров в Народното събрание се напълно съгласи с г. Янко Сакъзов, когато последният обясняваше, че бил „републиканец", но за една република, която да бъде осъществена по „надлежния ред": когато народът се събере на избори, гласува за депутати, тези депутати се явят в Народното събрание, направят предложение за изменение на конституцията, пък Народното събрание приеме конституцията да се изменя и България да се обяви в република и царят утвърди този закон – България да стане република (смях); тогава ще станат избори за Велико народно събрание, ще се гласува изменението на конституцията и България ще бъде обявена република; ако щете даже, по антецедентите царят ще се яви във Великото народно събрание – ще го отвори и ще благослови неговото дело. По тази процедура ще стане републиката на г. Янко Сакъзов, и г. Теодоров е напълно съгласен с него. И г. Малинов в своята реч казва така: „Републиканство, монархизъм – те са работи исторически, днес сме монархия, утре сме република; нищо не е вечно, може един ден да дойде да станем републиканци, тогава аз ще бъда пръв републиканец. Но, прибавя той, думата е сега за реалната политика. Сега ние ще крепим ли монархизма или не, ще искаме ли да хвърлим страната в смущение, в раздори, в преврати или не – ето големия въпрос." И той похвалява „левите", че те, макар в опозиция да са твърде революционни на фрази, обаче когато са на власт, в съприкосновение с властта, когато носят отговорностите на управлението, тогава те са много трезви и мъдри държавници, които държат сметка за необходимостта.
Но, другари и другарки, днес има една голяма опасност, тя е от международен характер. Народът тук се движи, вълнува се, но върху неговото движение и вълнение упражнява влияние един голям исторически факт, който нищо не може да засенчи. Той е международната, болшевишката революция.
В Русия революция, в Унгария революция – тържествуващи пролетарски революции, – в Германия революция, пролетариатът непрекъснато щурмува капиталистическата държава, за да я завоюва; и в страните от Съглашението така също пролетариатът се надига, вълнува се, изказва открито своите симпатии към руския и унгарския болшевизъм и иска от своите управляващи да се откажат от политиката си на война против Руската и Унгарската социалистически републики. Тая опасност съществува и в България, и за българската буржоазия. И ето върху нея са съсредоточили вниманието си всички управляващи партии и правителството, към нейното отстранение са насочени усилията на „левите" партии. Болшевизмът е опасен! Вярно е, че г. Сакъзов днес тук, „без да прави апология на болшевизма", казал две добри думи за него. Другари и другарки! Българският пролетариат и международният пролетариат няма да забравят отвратителните и цинични клевети и ругатни, които широките „социалисти" в България изсипаха против болшевизма. (Бурни, нестихващи ръкопляскания.) Парламентарните лидери на широките „социалисти" в парламента нееднократно ругаеха руските болшевики. (Бурни, нестихващи ръкопляскания.) Парламентарните лидери на широките „социалисти” в парламента нееднократно ругаеха руските болшевики като палачи, хулигани, разбойници, убийци на руския народ („Позор!” Бурни ръкопляскания.) Издателската фирма на общоделската партия в специална брошура от г. Асен Цанков(44) не се посвени да събере всичката помия, която мръсните пера на подкупните европейски журналисти успяха да напишат в продажната буржоазна преса, за да помрачат светлото дело на руските и унгарските работници и селяни. („Позор!” Бурни ръкопляскания.) Истина е, че тези „реални политици", верни на своето подло минало, когато видяха, че болшевизмът представлява една непобедима сила, че въпреки техните предсказания и предсказвания на цялата буржозия, той, далеч от това да се провали, всекидневно засилва своите позиции и всекидневно нанася такъв пердах на своите страшни противници от целия свят, че те во веки веков ще помнят кога са излизали на открито състезание с Червената армия. (Цялото събрание се слива във възгласа: „Да живее червената армия!” Бурни, нестихващи овации.) ... това кара дори и широките „социалисти" да превият врат и отвреме-навреме те се виждат принудени да „признаят" болшевизма. Е добре, болшевизмът няма нужда от „признанието" на изменниците и предателите на пролетариата! („Вярно!” Бурни ръкопляскания.) Болшевизмът през техните трупове … (Бурни ръкопляскания.), разкъсвайки ги, ще закрепи и увековечи своето тържество. Болшевизмът, който днес руши влиянието на всемирните банкери, на милиардерите, на империалистите, няма да се стресне от кряканията на тези продажни жаби! („Вярно!” Бурни и продължителни ръкопляскания.) Той ще върви решително и твърдо по пътя на победата!
Ала трябва да се подбие престижът на българските тесни социалисти! Напразни усилия! Всичко това, което на тях се струва силно оръжие за подкопаване доверието на масите в тесните социалисти, се оказва тъкмо от противно естество. Народната маса, без да е достатъчно просветена, без да знае точно в какво се състои болшевишкият режим и какво точно е донесъл той на руския и унгарския народи, инстинктивно, по чувство на солидарност с угнетения работнически свят, разбира, че болшевизмът е евангелието на трудещите се маси и той им носи благоденствие и избавление от игото на капитала, и тя инстинктивно се вслушва в гласа на ония, които говорят за болшевизъм, и инстинктивно вярва в доброто, което болшевизмът носи. Народът всекидневно става все по- болшевишки и по-болшевишки. („Вярно!” Бурни ръкопляскания.) Клеветите не помагат и трябва да се прибегне към насилия. „Левите" са дигали голяма врява против военното положение, военните съдилища и цензурата. Шестмесечното тяхно управление обаче ги демаскира като отвратителни демагози и шарлатани. Те не премахнаха нито военното положение, нито цензурата, нито ограниченията на събранията, а, напротив, днес спрямо тесните социалисти всички конституционни права и свободи са много повече ограничени, отколкото в миналото. Аз не искам да ви говоря за Перник, за Сливен и за маса други места в България, където „лявото" правителство окървави своите ръце и своите чела с кръвта на гладните и измъчени български селяни и работници. („Позор!” Бурни и продължителни ръкопляскания.) Няма да ви споменавам за затварянето на работнически клубове, за превземането на партийни архиви, за арестуването на 400 перничани, за преследването на железничарите и други държавни служащи и на стачкуващите работници в цялата страна под режима на „социалистическите” министри. Аз искам да спра вашето внимание само върху два факта. Първо, върху цензурата.
Аз ще ви приведа веднага един документ. „Левите" премахнали цензурата! Как? Като я превърнаха в „контролно бюро". „Сега, казват те, няма цензура, а има контролно бюро; контролното бюро бди да не се пише против Антантата." Аз ще ви приведа една разпоредба на контролното бюро до контролните бюра в провинцията за онова, което е запретено да се пише (чете): „Запретено е да се пише: 1) против държавите от Съглашението; 2) да се хули безосновно офицерството и армията; 3) запретена е агитацията против държавния строй и заменяването му с републикански" – те са инак „републиканци"! – „4) забранена е апологията, възвеличаването на болшевизма; 5) забранено е да се пише за Балканската федеративна република; 6) забранена е критиката на правителството от партиите на блока, както и недостойната критика между партийните вестници на блока; да се пише по-малко за германофилство; 8) да не се пише за движението на съглашенските войски; 9) забранено е да се иска Моравско (Смях.); 10) не трябва да се пише, че българският народ е отишъл доброволно на война, а е бил принуден (Смях.); 11) забранява се оповестяването на публични събрания освен по прехраната; 12) нищо да не се пише против буржоазията (Общ смях.); 13) да не се пише за засилването на болшевизма дето и да било; 14) в резолюциите на партийните събрания да не се изнасят работи против вътрешната политика на правителството, които са от естество да внесат смут и раздор. Дирекция на печата, контролно бюро № 19 от 14 януари 1919 г." Прочее под режима на „левите" при участието на двама „социалисти" в правителството, инак отявлени „борци" за свободата на печата, контролното бюро издава тези скрижали на свободата на печатното слово в България! („Позор!” Бурни ръкопляскания.)
Другари и другарки! Вторият факт засяга събранията.
През времето на г. Мушанов(45) публичните събрания бяха забранени, позволяваха се само организационни събрания. Фактически всички публични събрания ставаха под фирмата на организационни. Г. Пастухов, като министър на вътрешните работи, „отмени" циркуляра на министър Мушанов и заповяда: „Публичните събрания са позволени, но само на закрито; митинги на открито, манифестации и демонстрации са забранени". Това беше първият акт за гарантиране „свободата" на събранията на българския народ. Но както през времето на Мушанов, тъй също и сега, при режима на г. Пастухов, българският народ в желанието си да се осветли и да се прояви като жива политическа сила, която иска да влияе върху хода на събитията, ръководен от партията на комунистите, напук на всички забрани правеше и продължава да прави събрания и митинги ... („Вярно!” Ръкопляскания.) … манифестации и демонстрации. Българският народ фактически разпокъса тези противоконституционни паяжини, с които спасителите на буржоазния „ред и спокойствие" искаха да обвият свободата на народа. Г. Пастухов, като министър на полицията, стесни свободата на събранията, като направи една крачка назад спрямо онова, което българският протестиращ народ, упражнявайки своите конституционни права, беше вече наложил и властите бяха принудени да търпят. Но тук не се спря спасителната дейност на „социалистическия" министър на полицията.
От известно време насам, откак се заговори за избори – по-рано нямаше такова нещо, – българската буржоазия тръгна сред народа да агитира. Очевидно е, че нейните оратори трябваше да бъдат изложени на много неприятни сюрпризи. Представете си, че след всичко, което извърши правителството на Радославов, последният, понеже идат избори, един ден свика народа на публично събрание и се яви пред него да говори: или ако не той, то вместо него се яви на публичната трибуна неговият зет г. д-р Хр. Георгиев – той е „почтен" човек, вие чухте преди малко, че той притежава акции за милион лева – или пък се яви г. Тончев, който водеше всички парични преговори между Германия и България. Е добре, работници и граждани, в името на политическата веротърпимост вие сте длъжни спокойно да седите на местата си! Вие нямате право да възнегодувате против тях, да ги заплюете и заклеймите като убийци и предатели на българския народ, вие нямате право да ги апострофирате, понеже полицията на г. Пастухов не позволява! Г. Пастухов издаде едно окръжно, в което казва: „Когато някой се яви, да говори на едно политическо събрание, никому не е позволено да го апострофира, никой няма право нито въпрос да му зададе, нито неодобрение да му изкаже. Позволява му се само да го аплодира." Ако искате да аплодирате политическите мошеници, г. полицейският министър ви позволява; но ако искате да ги осмеете, да ги накарате да избягат, вие нямате право да направите това, полицията ще ви тури на мястото като „смутители" на обществения ред. Но, другари, политическите събрания не са места за парад. Когато буржоазията устройва свои тържества, на които събира своите „културни" дружества и друг безмълвен и безропотен народ, нека си курдисва каквито ще оратори и да очаква от публиката благосмиреност и почитание. Но политическата трибуна – тя е място за политическа борба, за политическа критика и, аз ще прибавя, място за политическа чест. Един народ, който позволява на фалирали политикани и безчестници, на народни предатели и убийци да се явяват пред него и спокойно да му разправят бабини деветини, такъв народ си издава свидетелство за политическо бездушие. Един зрял и свободен народ, който има съзнание за своите интереси, един народ, който се бори, той не ще позволи на народните убийци и хайдути да му говорят! („Вярно!” Бурни ръкопляскания.) Другари и другарки! Това ще бъде и политическата школа на българските държавници. Нека знаят те, когато управляват, че ще дойде ден, когато ще се явят пред лицето на народната маса; нека знаят, че няма да стоят вечно на една недосегаема висота, охранявани от полиция и от сбор от клакьори; нека знаят, че ще се явят пред лицето на самия народ, и тогава да имат кураж да се застъпят за своите дела, за своите действия; те трябва да имат кураж да изслушат в лицето си критиката на публиката, на своите противници, те трябва да имат кавалерството да приемат диспута, който възнегодувалата народна маса им налага. Туй, което става днес в България, то не е проявление на шайкаджийство – напротив, то е свидетелство за издигането на българския трудещ се народ една степен по-горе в политическа възмъжалост. Народът вече не се оставя да бъде мамен и заблуждаван, той различава политическите демагози, фалиралите политикани, злодейците и убийците и им отдава заслуженото. Не са това шайки, които се вдигат против разкапалата се буржоазия, проникват в нейните събрания и изказват възмущението си от нейните оратори. Не, това е българският измъчен, угнетен народ, който днес прозира и за пръв път в живота си извършва един акт на възмъжалост, като дава заслуженото на ония, които го водиха и доведоха до настоящата катастрофа. И затова му дело всички носители на демократическите идеи трябва да му ръкопляскат.
Ала на друго мнение е българската буржоазия, на друго мнение е и нейният върховен страж в този момент г. Пастухов. В 1909 г. г. Такев, като министър на вътрешните работи в демократическото правителство, внесе един законопроект за събранията. В този законопроект между другите „демократически" постановления фигурираха още следните: „Не се позволява никакво апострофиране и прекъсване на един оратор в едно политическо събрание; който си позволи да прекъсва или апострофира, той ще бъде преследван по чл. 180 от наказателния закон за разваляне на публични събрания; второ, не се позволява да се прави събрание в същия локал веднага след закриване на едно първо събрание; такова може да стане само като се изминат поне 2 часа от закриването на първото събрание." Другари и другарки! Вие четохте тогава вестниците и знаете, че цялата опозиционна преса вдигна голяма врява против този законопроект; и г. г. широките „социалисти" обявиха страшна кампания против него, като нарекоха г. Такева представител на най-черната реакция. Четете сега окръжното на г. Пастухова. Ами то съдържа същите тези Такевски постановления от 1909 г. Историята се повтаря. И окръжното на г. Пастухов не е нищо друго освен един смешен фарс. И затуй той няма да уплаши българския пролетариат. Българското работничество, българският угнетен народ ще продължава да апострофира политическите оратори, които се явяват пред него да му дават „осветление" върху различните въпроси, той ще им иска сметка за техните дела. И къде другаде тези политически дейци, бивши министри и депутати, ще дават сметка за своите дела, ако не пред публични събрания? Къде ще чуят те волята, гласа на народната маса, ако не на тези политически събрания? Но днес, когато цялата буржоазия е фалирала, когато буржоазията и нейните опашки нямат нито едно светло дело в своя актив, за да излязат с открито лице пред народната маса, тая маса ги посреща навсякъде със свирки, клетви и дюдюкания ... (Бурни ръкопляскания.)… смъква ги от трибуните, кара ги през прозореца да бягат. („Браво!” Бурни ръкопляскания.)
Другари и другарки! С десетки и – няма да излъжа, като ви кажа – със стотици наши другари са арестувани и подведени под съд за нарушение на чл. 180 от наказателния закон, за разваляне на събрания, и ревностни съдебни следователи им вземат страшни гаранции. Г. ловченският съдебен следовател арестувал 16 души комунисти, защото освиркали някакъв си народняшки шарлатанин, и за освобождението им определил сега гаранция от 115 000 лв. („Позор!” Бурни ръкопляскания.) Е добре, няма и това да им помогне. Българският трудещ се народ, който мина през войната, наложи примирието, ще мине и през мукавените щитове на продажните слуги на буржоазията. (Бурни нестихващи ръкопляскания.)
Другари и другарки! Последната глава от дългата ми реч ще бъде за изхода от това положение. Положението е страшно, катастрофално. България е в пропаст – това всички признават и не могат да го не признаят. За да излезнем от него, да вървим по същия път, по досегашния път, очевидно не може, пред никого това няма да мине. Трябва България да мине на друг път, трябва да се обнови, трябва да се реформира.
И в това всички буржоазни партии са съгласни. Слушайте речите на всички – всички единодушно ви казват: „реформи, обновление". Обаче какви са тези реформи, какво е туй обновление, какво е тяхното съдържание, какво практически трябва да настъпи в нашата бедна земя, по кой път трябва да тръгнем, път реален, истински, а не въображаем? Тук почват кавгите. И много е понятно: българската фалирала буржоазия трябва да приказва за реформи, но очевидно е, че тя се стреми да запази съществуващото. – „Ще реформираме, да, но като тъпчем на едно място; ще обновяваме, да, но като оставим непокътната тази същата буржоазна и капиталистическа система, която гарантира нашето владичество." Прочее буржоазията, приказвайки за обновление и за реформи, произнася само една празна приказка, тя върши само един акт на измама и на заблуждение. Буржоазията никакви реформи не ще, към никакво обновление не се стреми, защото буржоазията има всичкия интерес да възобнови само своя стар престиж, да поправи загубеното си положение, да закърпи разклатената си позиция. И наистина, какво казват г. г. демократите, които претендират днес да ръководят икономическото и политическо развитие на страната? Какви реформи ще внесат те в страната? Те ви казват: „социално законодателство, просветно дело, водоснабдяване, жилищен въпрос". Социално законодателство! Другари и другарки! Днес демократите правят мили очи пред българското работничество, но в 1909 г. това беше демократическият министър д-р Кръстев, който заяви в Народното събрание, че в България нямало пролетариат, нямало работници, следователно нямало нужда от никакви работнически закони. В 1910 г. това беше правителството на г. Малинов, което ограби работническия фонд за застраховка и медицинска помощ, като заповяда около 500 000 лв. пари от тоя фонд да се върнат на предприемачите и капиталистите. („Позор!” Бурни ръкопляскания.) Не искам да разгледвам подробно тяхното дело по-нататък, но те приказват и за просветно дело. Мина времето на просветното дело на буржоазията. Ами вижте я, та тя няма пари да си плати на джандарите – а преди всичко джандарите й са необходими да й пазят най-малко събранията от негодуващия народ. За училища, болници и детски културни предприятия буржоазията вече пари няма. Има акционерни дружества и банки, нека те се нагърбят с културните задачи. Тя ще има само джандари и малко войска, натоварена с джандарска служба, и друго ней не и трябва. Laissez faire, laissez passer – нека живата икономическа сила сама се грижи за икономическото развитие на страната.
Нека минем сега към „обновлението" и „реформите" на „левите". Какво искат те, как ще реформират и обновят те България? Другари и другарки! Ние видяхме вече данъчните им реформи. Те прокараха 400 000 000 лв. косвени данъци, а досега не са успели още да обложат нито с един сантим многото новоизпечени военни барони, които през войната натрупаха стотици милиони. Те прокараха някакъв закон за „конфискация". Празна работа! Този закон за конфискация го гласуваха всички тези милионери, които аз преди малко изброих. Те прокараха закон за облагане с данък извънредните печалби от войната. И този закон е прокаран със съгласието на всички банки, милионери и архимилионери – акционери в изброените от мен дружества. Прочее данъчната политика на „левите" партии е старата финансова политика на буржоазията. Ограбването на народната маса ще продължва, ще продължава биенето на окъсания народен брашнен чувал. За жалост днес, колкото и да го бият, той вече не пуща. Няма какво да вземате, г-да, вашата политика фалира и вие ще фалирате, защото не сте в състояние даже бандерола си да съберете. Пред вашите очи контрабандата се шири, разтурена е вашата фискална организация. Основите, главният стълб на вашето държавно здание, фискалните основи, са вече от дъното си чурудясали и всеки момент цялата ви сграда рискува да рухне. Но аз виждам, че те „разрешават" и жилищния, въпрос! Другари и другарки! В Русия болшевиките също разрешиха жилищния въпрос: те чисто и просто накараха буржоата да се постеснят и да отворят място в своите палати, окичени с мека мебел, за ония, които създават благата. („Браво!” Бурни ръкопляскания.) А гдето къщите не стигнаха, болшевиките се заеха с общи средства, със съдействието на цялото общество, да строят хигиенични, обширни и естетични жилища за народната маса. Град Казан те го възобновиха почти изцяло, застроиха го с работнически палати, жилища и градини. На тази политика нашата буржоазия противопоставя своята „квартирна" политика. Тя е политика на „Коньовишкия" квартал, на квартала „д-р Радославов". Сега се чува, че са тръгнали да делят мерата около пионерните казарми и другаде. „Сега са избори, вървете, г. г. домници и бездомници, да делите мерата: стройте, разполагайте с обществените блага." А утре? Утре навярно ще има пожарна команда, стражари и войска, но даже и да няма, даже ако тези хорица останат там, нима вие, „реформаторите" на българското общество, разрешавате квартирния въпрос, като оставяте народната маса да си строи гнезда на туберкулоза и на епидемии? („Позор!” Бурни ръкопляскания.) Квартирният въпрос е един обществен въпрос, за неговото разрешение трябват обществени средства; трябва общината, трябва държавата, обществената кооперация, която разполага с обществените средства и труд, да се запретне и на всеки производител, и на всеки гражданин да изгради удобно, хигиенично жилище и да му даде всички удобства, които да направят живота му сносен. Такива реформи трябва да се направят. Но българската буржоазия, дясна и лява, е неспособна за подобни реформи. Работническо законодателство. 8-часов работен ден! Тръгнали са инспектори на труда, устройват събрания и агитират в името на 8-часовия работен ден за широко-„социалистическата" партия. 8-часов работен ден! Ами я вижте – в Пловдив има няколко хиляди тютюноработници и тютюноработнички без работа! Ами вижте – по цяла България трудът и капиталът се уловили за косите на борба за хляб, за подобрение условията на труда! Цяла България е в стачки, работничеството се вълнува, животът ежедневно поскъпва и става за него невъзможен. 8-часов работен ден ще му дадете вие, но 8-часов работен ден, като част от работническото законодателство, от системата на покровителствуването на труда, другари и другарки, днес може да бъде извоюван, запазен и приложен само с активната, живата сила на целия пролетариат. (Бурни ръкопляскания.) Буржоазията и когато в международни договори вписва клаузата за защита на труда, тя лицемери, тя е неспособна да прокара никакво работническо законодателство. Тя днес може само да убива работника, да го подлага на по-тежка и по-тежка експлоатация, защото тя сама не е господар на себе си, на своите интереси, на своето общество. Тя не може да ръководи повече производството. Днес една голяма стопанска криза, която ежедневно расте, разяжда целия свят, разяжда и България. Докогато не се разреши тази стопанска криза, докогато работничеството не получи възможност да работи – а то ще получи възможност да работи само тогава, когато властта мине в ръцете на трудещия се народ, когато трудещият се народ стане господар на материалните блага, на средствата за производството, на земята, банките, фабриките, мините и т. н. – дотогава е невъзможна защитата на труда. Защита на труда днес е възможна само в Русия и в Унгария, възможна е във всяка друга страна, където пролетариатът и трудещата се маса се издигат до управлението. Защитата на труда днес не е дело на реформи на фалиралата буржоазия, защитата на труда е дело на новоизграждащото се общество на работния народ! (Бурни ръкопляскания.)
Прочее ние сме поставени пред една алтернатива. Буржоазията и нейните опашки казват: „Еволюция, реформи, полека-лека". Еволюция, ама ние сме в задънен сокак! Еволюция в стената, удри си челото в твърдата скала – на това ви канят буржоазията и нейните „леви" спасители. Ако имате още лишна кръв и лишни сили, ако искате да продължите великия пример на известния средновековен рицар Дон Кихот, следвайте тяхната рецепта. Втората алтернатива – това е революцията.
- „А-а, революция, кръв, вие, тесните социалисти, не сте се наситили на кръв, вие проповядвате още гражданска война!" – Първо, кои сте вие, г-да, които днес се застъпвате за народната кръв? Не сте ли вие същите, които избихте, 9 милиона работнически свят? (Бурни ръкопляскания.) Не сте ли вие, които и днес сте готови всеки момент да хвърлите народите пак в пламъка на войната, за да можете да гарантирате лихвите на вашите милиарди? („Вярно!” Бурни ръкопляскания.) А, вие съжалявате за кръвопролитията! Е добре, ще им отговорим ние, ако е необходимо още кръв да се лее, народите, които ляха безгранично, глупаво и безмилостно кръвта си за чужди интереси, ще пролеят още капка кръв за своите интереси! (Бурни, нестихващи ръкопляскания.) Но, г. г. миролюбци, спасители на народната кръв! Има едно прекрасно средство, да направите да не се пролее нито една капка кръв: последвайте примера на унгарската буржоазия. В Унгария работническата класа възтържествува, без да падне нито един косъм от главата на някой буржоа. Е добре, това зависи от вас, от капиталистите – вървете си. Туй, което вие донесохте на народите, то е само смърт и разорение. Повече вие не сте в състояние да дадете на народните маси. Народните маси имат нужда от слънце, от въздух – вие сте, които спъвате проникването на животворните слънчеви лъчи и на оживителния въздушен поток до техните сърца. Махнете се, вървете си, дайте възможност на работническите маси сами да станат господари на своята държава, на своя труд, на своето общество! (Бурни ръкопляскания.) Но борбата е между вашата кесия, между вашата власт и народната кръв. В тая борба ще възтържествуват интересите на вашата кесия и вие ще се противопоставите на всякакъв опит на народните маси да изплават на повърхността, да станат господари на своите съдбини. Вие сте изпратили техните синове да затъпяват в казармите, да служат на вашите народоубийствени дела. Вие сега учите народните синове как да водят война по улиците, как да потушават работническите и селските въстания. Но горчиво се мамите! Народните синове и в казармите днес имат съзнанието, че са част от живото тяло на угнетения български народ. Вие, г-да, сами се погрижихте да дезорганизирате вашата армия. Капитализмът по пътя на своето развитие дойде дотам, че изяде своята рожба. Вашата армия се разлага, вашето офицерство, галените ви чеда, на които вие възлагахте вашата защита, вие днес изривате като изстискан лимон на купището, пращате ги при народа, при работническия народ. Е добре, тая работническа маса под фуражка и под мундир тогава, когато вие се решите да я извадите срещу негодуващия народ, който иска хляб, свобода и своите права, знайте, че тя ще ви измени, пушките си против вас ще обърне! („Вярно!” Бурни ръкопляскания.)
Но казват ни: „Революция – страшно нещо!" Революцията, господа, е един природен закон, тя се извършва пред нашите очи и в животинския, и в растителния мир. Ние не отричаме еволюцията. Буржоазното общество еволюира, то има достатъчно време да еволюира, но в пътя на своята еволюция то дойде до една мъртва точка, то не може да върви по-нататък. Трябва да избухне един вулкан, да разбие тези изпразнени от историята форми, за да даде простор на живите сили, които са се зародили в недрата на това общество. Пилето в яйцето постепенно расте, еволюира в продължение на три недели, като намира храна в самото яйце, складирана от природата, докато най-после, в края на трите седмици, настъпва момент, когато след като изяде всичкото съдържание на яйцето, то рискува да се задуши и да умре, ако не счупи черупката и не излезе на свободен простор, за да вдъхне въздух и да получи възможност да се храни. Така и в рамките на капиталистическото общество, в което имаше храна, пища за борещите се обществени класи, имаше условия за социално, икономическо и политическо развитие, това развитие вървеше еволюционно, докато най-после буржоазното общество през тая война чрез крайното напрежение на всички сили изяде всичкото си вътрешно съдържание, консумира способността си да еволюира и се превърна само в едни вериги, които днес държат в бездействие живите сили на обществото – обричат на мизерия и гладна смърт създателите на всички блага. Най-после трябва тези вериги да бъдат строшени, за да се освободят скованите сили на обществото, за да може то на нова сметка да поеме въздух, да види слънчевите лъчи и да потегли с нов усилен устрем напред и да създаде по такъв начин един нов етап, една нова фаза в развитието на човечеството!
Другари и другарки! Ние сме дошли до тоя момент. Историята е на една повратна точка. Обществото не може повече да върви по същия път. Трябва ерупция, трябва изригване, за да се разбие кората на капиталистическото общество и оттам да избликне нов живот и да почне ново обществено развитие. Това е една историческа необходимост ... Както пилето, пролетариатът израсна в майчиното си яйце, в недрата на своята майка, буржоазията. Буржоазното общество е вече мъртва, никому ненужна черупка, то остава само да бъде погребано. (Бурни и продължителни ръкопляскания.) Този, който ще го погребе, е също израснал. Това са работниците, трудещите се маси. И церемонията на погребението почна, почна от изток, дето най-рано изгрява слънцето. Там погребаха тържествено в Пантеона на мъртвите историческите величия на капиталистическото общество; там се изгражда с големи усилия, със страшно напрежение на силите новото общество, обществото на социализма. Тази процесия, другари и другарки, продължава и в стара, Централна Европа. Тя ще обземе целия свят, тя иде и към нашата земя, дето буржоазията, в различие от буржоазията в другите страни, ще отиде в Пантеона на нищожествата, защото, докато буржоазията в другите страни ще остави подире си паметници на икономическа мощ и сила, в България тя ще остави само смрад, воня и смърт!... („Вярно!” Бурни ръкопляскания.) Пролетариатът ще я погребе и на нейния гроб ще постави надпис: „Тук лежи едно нищожество, един кърлеж, който само жива кръв е смукал, а мизерия и нечистотии е създавал”. (Бурни, нескончаеми ръкопляскания.)
Другари и другарки! Революционният акт не е въпрос на един момент, не е въпрос на 24 часа – няма нужда да се спирам на тая тема. Революционното време, революционната епоха е настъпила за целия свят – тя е настъпила и за балканските земи, и за България. И балканските земи, и, България няма да отбягнат от своята участ. Туй, което моментът възлага на угнетените работни маси и на техните политически представители, то е нуждата те да бъдат организирани и сплотени. Организация и сплотеност са необходими за изпяването последното „упокой" на буржоазното общество – те са дваж по-необходими за изграждането на новото общество и за защитата му от всички възможни удари отвътре и отвън. Новото общество и отвътре ще бъде атакувано, и отвън може да бъде нападнато. Туй, което моментът сега повелява на Българската комунистическа партия, то е да положи старания за една силна и всестранна организация на трудещите се маси и когато часът на решителната борба удари, смело да поведе народните маси на последния щурм за погребението на капиталистическото общество и за изграждането на новото общество – обществото на социализма и комунизма! … (Бурни продължителни и нестихващи овации.)(46)
Васил Коларов
ДОЛУ МАСКИТЕ! - заключителна част.
(Реч, държана на 22 юни 1919 година на публично събрание в театър „Корона”)
Митингът е свикан от партията на площада при Лъвовия мост против войната. На митинга са присъствували главно жени, работнички и войници. Говорил е Д. Благоев, който издигнал лозунги за мир, за поддръжка на мирните предложения на съветското правителство. Митингът е бил свикан въпреки военното положение, въпреки забраната. Полицията не се осмелила да разгони митинга.
(44) Асен Цанков (1883, Оряхово – 1969, емиграция), член на БРСДП (ш. с.), на ПК „Звено” и на Народното социално движение, общински съветник (1911-1914), народен представител (1913, 1923-1927) в ХVІ и ХХІ ОНС, министър на финансите и на външните работи в емигрантското правителство на брат му проф. Ал. Цанков във Виена.
(45) Никола Мушанов (1872, Дряново - 1951, София), юрист, председател на Демократическата партия, председател на Народното събрание, министър-председател и министър на външните работи (1931-1934).
(46) Васил Коларов (1877, Шумен – 1950, София), член на БРСДП и на БКП, секретар на ЦК (1919-1923), ръководител на Септемврийското въстание (1923) и член на ЗК на БКП; член на Секретариата на Коминтерна (1922-1929) и генерален секретар (1922-1923), член на Президиума на ИККИ (1922-1943), възглавява Селския интернационал (1928-1931), директор на Международния аграрен институт в Москва (1929-1939); председател на БКП в Коминтерна (1939-1943); през септември 1945 г. се завръща в България; председател на Народното събрание; заместник-министър-председател и министър на външните работи (1947-1949), министър-председател (1949-1950).
