Искаме да го видим

Той жив е! Към велики бъднини
със нас ще бъде в гордия ни поход
Залезе той във земните си дни,
но грей могъщо в нашата епоха.

Н. Фурнаджиев

Никога в театралния салон на пристанищния град не се е събирал такъв народ. Потоци от хора се сринаха по улиците към театъра и задръстиха салона. Един час преди започването на представлението всички места бяха заети. Удари вторият звънец. Портиерът с мъка притвори двете крила на голямата входна врата (отвън напираха) и завъртя ключа. Насядалите с напрегнато внимание следяха как се изтегля нагоре желязната завеса. Под ложите, покрай стените и по средищната пътека се тълпяха стотици правостоящи: заводски и пристанищни работници, моряци, рибари, летовници от многолюдните домове за отдих и култура, накацали като бели патици покрай златистите пясъци на черноморския бряг. Директорът на столичния Народен театър влезе в ложата и с тревога огледа набъкания салон.

Среща на Георги Димитров с деца.

- Ще съборят театъра! - рече той и впери очи надясно към дъното, където изпод краката на право- стоящите почнаха да се измъкват като мишоци босоноги малчугани с изрусели глави, къси гащета и летни фланелки.

- Откъде извират тези деца? - извика той, обърна се назад, излезе от ложата и закрачи към не канените гости.

- Вие как влязохте? - викна гневно директорът на първите, които се озъртаха като изтървани зайчета и мигаха.

- Ние. . . - започна да мънка едно от тях - ние. . . през вратата.

- Но тя е заключена!

- Ние влязохме на пладне, когато не беше заключена - обади се друго.

- А къде стояхте досега?

- В гардеробите. Там се укрихме и чакахме.

- Да ги изгоня ли? - попита един от разпоредителите.

Директорът погледна децата, които бяха прекарали цели осем часа в гардеробите, и прочете в очите им такава гореща молба и пламенно желание да видят пиесата, че гневът му изведнъж утихна и той махна с ръка:

- Остави .ги да гледат. Но защо се мотаят още и не бият трети звънец? Кажи им да почват!

Отвън някой започна да удря по вратите с юмруци.

- Отвори да видим този какво иска! - извърна се рязко директорът към театралния вратар.

Входната врата полекичка се открехна. През пролуката между двете крила се подаде глава на възрастен мъж с набръчкано чело и побелели вежди:

- Другарю директор, моля ви се, пуснете го.

- Кого? - попита директорът.

- Момчето ми. Доведох го да види. Цял ден сме били път с него. По петляно време сме потеглили.

- От кое село сте?

- От Крилатица. Вие не сте го чували. То е малко селце, забутано в горите край границата. Моят син помогна на граничарите да заловят един опасен народен враг. Награда му дадоха хората. Пусни го бе, другарю директор! Нека види и запомни, докато е живо. Аз няма да додявам. Ще го чакам навън, додето свърши представлението.

- Влизайте и двамата! -рече директорът и отведе гостите от границата към своята ложа.

Поклонение при преминаване на влака с тленните
останки на Георги Димитров.

Започна пиесата «Лайпциг - 3З››. Пламъци обхванаха райхстага в Берлин. Ония, които подпалиха своя парламент, се разтичаха да ловят комунисти и изкараха пред съда един невинен човек, окован с железни вериги. В салона стана горещо и задушно.

- Отворете прозорците да влезе въздух! - поръча директорът на един от служителите.

А навън навалицата от хора, които не бяха си купили билети за представлението, беше наводнила целия площад. Никой не си отиваше. Всички стояха с очи, устремени към отворените прозорци на салона, и напрягаха слух да доловят някоя дума от устата на артистите.

Но ето че по едно време забучаха мотори. Блеснаха големи жълти огнени очи и окъпаха със светлина целия площад. Пристигнаха три камиона, наблъскани с младежи, които чевръсто наскачаха и се втурнаха към вратата на театъра. Чуха се гласове.

- Почнало е!

- Окъснели сме!

- По-бързо, другари!

- Влизайте!

- Къде? Вратата е заключена!

- Как тъй заключена?

- Отваряй да влезем! - извика силен мъжки глас и една могъща човешка вълна се люшна напред. Театралната врата запращя.

Вратарят, пребледнял и разтреперан, се втурна към директорската ложа.

- Разбиват вратата! - извика той.

- Кой? - скочи директорът и изхвръкна от ложата Тичешком стигна до входа, завъртя ключа, отвори и прегради пътя на първите.

- А бе, другари, какво правите вие? Защо дигате шум и пречите на нашата работа? Какво искате?

- Да влезем - разблъска с лакти другарите си един брадясал мъжага със сламена шапка, бутната на тила. Широка, полудетска усмивка озари устните му.

- Откъде пристигнахте?

- Идем от село Харман. Направо от нивите. Привършихме жътвата и - право тук. Ние сме първенци по високите добиви. Имаме седем наградени с ордени и тринайсет майки с повече от десет деца.

- Ясно, че сте по високите добиви. А ти?

- Аз съм председателят на стопанството. Може ли да влезем?

- Не може, защото вътре е претъпкано. Няма нито едно място. За да влезете вие, трябва да изгоним другите.

- Нека се посместят. Не е голяма работа.

- Дума да не става. Ще съборите театъра.

Председателят на стопанството се почеса по врата. Ония зад гърба му нададоха викове:

- Искаме да видим другаря Димитров!

- Покажете ни го!

- Нека излезе!

- Но другари - отвърна им директорът Камен Зидаров, - вие знаете, че Георги Димитров почина през 1949 година. Подсъдимият на сцената не е Димитров, а гримиран артист!

Денонощна опашка са поклонение пред тленните останки
на Георги Димитров. София 1949г.

- Знаем! Нека излезе артистът!

Дълбоко развълнуван от този изблик на преклонение и любов към великия покойник, директорът отстъпи и прекъсна представлението.

Подир две-три минути на театралния балкон се появи артистът, който изобразяваше на сцената Георги Димитров.

- Гледайте! Гледайте! Същински Димитров!

Огромният площад мигом онемя. Всички смъкнаха шапките от главите си. Над хиляда очи се впи ха към любимия, незабравим учител и вожд. Изведнъж над притихналия град се понесе могъщо, продължително ура и разтърси нощт.

Ангел Каралийчев