Христо Смирненски и руската революция

Христо Смирненски
худ. Иван Христов

Северния Спартак

От нишките на свойте мъки тежки
изтъках твърдата си броня аз.
А моят меч е сноп души човешки,
калени в пламъка на сетни грешки
и в мъдростта на свойта първа власт.

По стръмните пътеки на борбата
вървя обгърнат с пламъци и гръм;
пламти под моите нозе земята
и в устрема на свойта ярост свята —
стихийно величав и властен съм.

Аз — жалкий роб на кървави арени —
издигам своя меч несъкрушим
и братята ми идат разярени,
и бурята разраства се край мене,
за да се втурне в дверите на Рим.

Напразно ме посрещат легиони!
Всуе преграждате вий моя път!
Върху купчинката на златни брони
ще хвърля аз железни милиони
и огъня на мойта робска гръд.

И с вихрите на тия снежни степи,
ще ви разпръсна властен и сърдит,
ще ви разпръсна немощни и слепи,
защото мечът ми е мълнии свирепи,
защото слънцето е моя щит!
1921

Нотата на Чичерин

Към нотите ний нямаме охота
и пеем по народен глас,
а болшевиките изпратили са нота —
и чакат отговор от нас.

Дома да беше барем президента,
решил би всичко веднага,
но как ли сам да срещне комплимента
Народний магазин сега?

Наш Сандо пълномощно не остави
на Телефончето дори,
та празната хазна да се удави
в премъдрост, сделки и пари.

Той с влагата на лигата народна
днес иска да ни напои —
и натоварен с мисия господня,
въздушни замъци строи.

А, вярвам, знаете вий всяка лига
отде изтича и защо;
ах, за оранжевите лиги стига
внос-износ с 50 на сто…
1920

Борис Кустодиев, Болшевик, 1920г.

Червените ескадрони

В утрото на светла ера, с факела на нова вера,
идат бодри ескадрони с устрем горд и набег смел,
а над тях, кат хищни птици, кат настръхнали орлици,
спускат се и разпиляват гръм шрапнел подир шрапнел.

Кон изправя се, изцвили и отронил сетни сили,
грохне мъртъв на земята някой воин поразен.
В миг уплашен спира коня, но наново той догоня
стъпките на ескадрона, в общий прилив устремен.

И развели буйни гриви, над пожънатите ниви,
като вихър отминават ескадрон след ескадрон.
Под копитата извива прах на облачета сиви
и премрежва с бронзов блясък огнения хоризонт.

Ето татък край върбите екнаха пушкала скрити
и вълни от кървав пламък срещнаха се гръд със гръд;
сви се буря безпощадна, зазвънтя стомана хладна —
кратка схватка и наново ескадроните летят…

Ах, летете, ескадрони! В устрема ви милиони
погледи са приковани със надежда и любов.
Свил десницата корава, целий свят се днес изправя
стреснат, трогнат, очарован от победния ви зов.

Нека в ужас, в изненада рухне всяка черна сграда
на световната неправда, на сподавения стон
и човекът да намери зад открехнатите двери
мъртви старите химери на бездушния закон.

Ах, летете вий сред сеч и дъжд от огнени картечи,
вий — развихрени предтечи на безоблачните дни!
С буря, мълния и грохот възвестете гордий поход
на възбунените роби, на червените вълни!

И когато сетний камък на обгьрнатия в пламък
и разруха древен замък се отрони в пепелта,
вий слезнете от конете и земята целунете —
възцарете вечна обич, вечна правда на света.
1920

Поема за руското дете

Далеч сред степите безбрежни
в порутен дом лежи дете;
навън виелицата снежна
безкраен бял саван плете.

А редом с болното детенце
простенва ссухрена жена
и взира се с печален поглед
през ледената тъмнина.

— Спи, късно е — му тя нашепва, —
навън се спуска черен мрак.
— Ах, винаги е късно зиме —
отвръща то и стене пак.

А тя му приказки разправя,
поглаждайки го със ръка,
за вещицата баба Яга
с дворец от кокоши крака,

за феята с коси зелени —
далеч там в мътните блата,
как с жабите ведно живее
и чудни песни пее тя…

И слуша бледото момиче
с разтворени от страх очи,
а вънка вихъра разбунен
напява гневно и бучи.

И сякаш някой черен призрак
се носи шеметно в нощта
и удря с вледенени пръсти
по заснежената врата.

А майката се моли тихо,
иконите зове без глас —
стои Исус там скръбнобледен,
с венец от злато и елмаз.

И шепне тя: „Исусе, чуй ме!
Детенцето ми ти спаси!
На таз земя сме всички братя,
а гладна смърт над нас виси.

Спаси ти мойта Василиса,
от глад спаси ти всинца нас!…
Нима за своите малки братя
не ще си спомни благий Спас?“…

Но Василиса с немощ стене,
безкръвните уста шептят:
ах, в тази вечер мразовита
тя моли хляб за стотни път.

Печално майката поглежда.
„Ще дойде хляб, дете, потрай!…
Та може ли добрите хора
тъй да забравят наший край!

От Лондон, от Париж, отвсъде
за нас припомнят си с тъга,
доволно ядене те имат,
не ни забравят те сега!“…

Но хубавата Василиса
безмилостната смърт срази,
на бузите й бледожълти
помръзват горестни сълзи.

И все тъй черна се простира
нощта над снежните поля
и зимата зловеща песен
напява с хиляди гърла.

О, зимо на бездънний изток,
о, зимо на Тобол и Дон,
безумстват твоите вихрушки
над малкия прихлупен дом.

О, зимо на Тобол и Волга,
на Днепър в синкав лед скован,
ще ли ти стигнат снеговете
на толкоз деца за саван?…

… Далеч сред степите безбрежни
в порутен дом лежи дете,
навън виелицата снежна
безкраен бял саван плете.

По Жорж Шеневие
1923

Съветска Русия

Желязна бе твойта броня —
В желязо духа обкова
И твърдо стоя ти на коня,
Изправила в подвиг глава.

Гореше над теб небосклона,
пробляскваха мълнии зли
и удряха в светлата броня
вихрушки от вражни стрели.

Нощта бе пълна с хиени
и болка душа ти смрачи,
а чакаха в теб устремени
разискрени жълти очи.

Но ти беше с броня железна,
но камък бе твойто сърце,
и мина над черната бездна
неспуснала в немощ ръце.

И стихват днес бури метежни,
и милват те първи лъчи —
земя на душите безбрежни,
на гордите сини очи!
1923

"Петроград няма да дадем"
Дмитрий Моор, 1919г., плакат

Руския Прометей

Аз много огън хвърлих по земята!
Разкъсах хиляди слънца
и с размаха на дързост непозната
запалих робските сърца
със урагани от искри…
Като грамаден фар на свободата,
изправен пред великий вход
на новия живот, душата ми гори —
душата на един велик народ!
С виелици от огнени звезди
поръсих земните гърди,
със гръм раздрах аз черните завеси
сред храма на вековните заблуди
и мълния далеч, далеч разнесе
божествен пламък за милйони люде.
Москва пламти. Берлин буботи,
Париж облян е в странен блясък,
под Лондон глух подземен трясък
отронва тежките си ноти,
от Ню Йорк чак до Атлантика,
надлъж над земната снага
прострях рубинена дъга;
вълни от пламъци тя блика
и водопади от искри се сипят
над Индия и над Египет…
Гори, гори земята,
навред аз хвърлих огъня на свободата!

А там на Олимп в златния си трон,
с човешки черепи скрепен,
изтръпна, Зевсе, ти.
Нечакан ужас те смути
и в буйно пламналия небосклон
отправи поглед разгневен.

И ето, Олимп се разтресе
от мълнии и страшен грохот,
орляк от черни птици се понесе
в злокобен смъртен поход —
безумний гняв на боговете!…
Разкъса, Зевсе, мойте меса
във пристъпи свирепи
и белий сняг на недогледни степи
обагри кървава роса.
Но бурята на твоя гняв велик
бе немощна пред мен
и огъня свещен
пламтеше все по-буйно всеки миг
и ето, злоба пак те облада,
и ето, в своя зъл копнеж
поиска да ме оковеш
със хладните вериги на глада.

При Волга твоята сестра — смъртта
надвеси черното крило
и в окървавеното ми тело
заби студените си нокте тя.
О, Зевсе, златен бог на боговете,
напразно си простираш ти ръцете
и ме поглеждаш с кикот глух.
Бесней в безумие, бесней!
С какво ще угасиш ти моя дух —
духът на новий Прометей?
Отнет е огъня на твойта власт,
разкъсани са черните окови
и твърд и горд стоя изправен аз,
като настръхнал огнен колос,
и пръскам пурпурни огньове
от полюс чак до полюс.

Гори, гори земята —
навред аз хвърлих огъня на свободата!
И в онзи час, когато
сърце ти ужаса ще вледени,
когато стигнат Олимп бурните вълни,
вълни от робските души,
които ти от светлина лиши —
о, Зевсе, вожд на златни божества,
ще приведеш смирено ти глава,
и сгромолясан ще те видя аз
от трона на престъпната ти власт!
1922

Русия (1917–1922)

Отдъхни ти с гигантската гръд на Везувий,
пламти с милиони сърца
и през блясъка румен победно целувай
челата на своите деца.

Че с вихрушките волни на белите степи
разляха те своя копнеж,
че издигат глави след борбите свирепи,
венчани със бисерен скреж.

Че пред подвига им вековете ще спират,
ще спускат незрими крила
и с възторг милиарди очи ще се взират
в звездите на странни дела.

Днес отеква последната горестна нота,
от кръв аленее снегът,
но смъртта победила, пленила живота,
ти дишаш със огнена гръд.

Ти стоиш днес изваяна сякаш от камък,
ти в странна блестиш красота
и струи Прометей своя мълниен пламък
през синия взор на Христа.
1922

худ. Владимир Маяковски

Москва

Москва, Москва!
Ти ярко пак пламтиш, ти пак туптиш!
Ти пак си огнено сърце
и с ясна пурпурна усмивка бдиш
над братски стиснати ръце.
Че блясъкът на твоята зора
раздра световната тъма,
че ти като възторжена сестра
събра на цялата земя
и радостта, и бурната печал!…

Москва, Москва!
сърце от разтопен метал!

Москва, Москва!
Пред твоите стоманени врати
разби се вражата вълна;
звездата ти с рубинен лъч трепти
над всяка горестна страна,
където робът цял живот оре,
а мре лишен от късче хлеб,
където пролетарското море,
възвре от пламъка свиреп
на петгодишна демонска война.

Москва, Москва! —
звезда на нови времена!

Москва, Москва!
От своите площади днес мълвиш
присъда над вековен гнет.
Сред теб са Лондон, Рим, Берлин, Париж,
сред теб и целий пролетарски свет.
И горда в своя блясък и гърмеж,
с копнеж за сетната борба,
пламтиш чрез всеки старец и младеж,
зовеш кат бронзова тръба
и твоя зов веригите руши!…

Москва, Москва!
вулкан от пламнали души!
1921

Кронщад

Утро:
С радио чак от Камчатка
имаме следните вести:
след незначителна схватка
огъня Кронщад премести
чак към Урал и Москва,
а без борба след това,
в пламък и кърви облета,
Красная Горка бе взета.

Дневник:
Красная Горка обстреля
твърдата Кронщадска крепост.
Петроград падна в неделя,
в събота с дива свирепост
взел го пак Троцки и там
всичко е в ужас и плам.
Според японската преса
бунт бил избухнал в Одеса.


Утро:
От бюлетина вечерен
вижда се, че във Одеса
няма бунт, даже Чичерин
казал: „Без всяка намеса
на болшевишка войска
Кронщад у наша ръка
в най-скоро време ще бъде,
другаде — мирно навсъде.“

Дневник:
Цяла Русия е в пламък,
рухна славянският колос,
сринат е Кремлинский замък,
Ленин на северний полюс
вчера избягал от срам.
Троцки, оставайки сам,
хукнал с камион към Бухара,
а Луначарски в Сахара.

Утро:
Всичко е тихо и мирно.
Кронщад безшумно днес падна.

Дневник:
Кронщад държи се безспирно.
Цяло Съветско е гладно.

Утро
Кронщад е паднал без слава.


Дневник:
Кронщад ни пада, ни става.

Дневник и Утро:
В сметка на публика жадна
падна печалба грамадна.
1921

"Помощ за Поволжието"

Дмитрий Моор, 1922 г., плакат

В Поволжието

Далеч, далеч — в степта безплодна, суха,
отмина сетната кола
и самотата над селото глухо
надвеси оловни крила.

Ала, ведно със гладните си братя,
не тръгна слепият Демид.
Кат жерав, обезкрилен от съдбата,
остана той от скръб разбит.

Че в избата на дрипавия одър
се гърчеше невръстен внук
и вече в погледа му тъмномодър
замръзнал беше смъртен звук.

И мрачен, стиснал детските ръчици,
мълчи старикът беловлас
и сякаш погребални върволици
минават мудно час след час.

И цяло, пламнало от гладна треска,
гори детето като в пещ.
Простенва тежко, в миг се стреска
и пак потъва в сън зловещ.

Попукани уста едва нашепват
молба неизпълнима: „Хляб!“
Въздъхва старецът, сълзи потрепват
и оросяват поглед сляп.

А вън — ни шум, ни лай, ни вик човешки —
гробовно сънна пустота
и в улиците тъмни с крачки тежки
спокойно броди вред Смъртта.

Но ето хладният й дъх полъхва —
пред избичката спира тя,
и в ужас стария Демид настръхва
и стон възбликва на уста.

— О, не! Далеч! Не давам го! Не бива!
Последен внук — последна скръб!
Възпри ръката си немилостива!
Едничък е и толкоз скъп!

И разтреперан, пипа го той в шемет:
— Челото… вледенено… мраз!…
Не може туй! Не може! Няма да го вземе!
Далеч, далеч със него аз!…

Обезумял от страх, Демид трепери,
детето грабва като в сън
и пипнешком през нисичките двери
едвам измъква се навън.

И глухо тук-таме с тояжката почуква,
разветрил белите коси.
Възпира в миг, поема дъх и хуква:
да го спаси, да го спаси!…

Но в миг той спира се, простенва, охва,
изкривя старческо лице
и залюлял се в немощ, тежко грохва
със хладен детски труп в ръце…

А вред — ни шум, ни лай, ни вик човешки —
гробовно сънна пустота
и само сред нощта със стъпки тежки
спокойно броди там Смъртта.
1922

В матушка Рус

Двама витязи се срещнаха пак,
тътен и врева се носят край Нева,
облак прах вие се, стели се мрак.
Али байраци се мощно развеват
и върху тях и надлъж, и нашир
с букви различни: „Реформи и мир“.

Вият се облаци, носи се рев,
боеве люти и дати велики,
вихром се хвърля Керенски със гнев,
лъвски го срещат отбор болшевики;
кърви се леят, а екне безспир:
„Мир и реформи, реформи и мир“.

Тръпне мужикът и вслушва се ням —
чий вик победно из мрака долита,
кой тържествуващ днеска е там
и обиколен от рошава свита,
провъзгласява се жрец на мира
и възвещава пак нова зора!
1917

Политически сонети

№2 на Керенски и с-ие

Суша от реформи, суша!
Прах на всякъде, прах и пек!
Просто идва ти до гуша,
просто пръска се човек!

Ала на, горещините
намаляха изведнъж,
благодатно висините
ви обляха с буен дъжд.

И запяхте вий "Осанна",
но това, което стана,
и у вас възбужда смях:

всичкият държавен прах
у републиката ваша
се обърна днес на каша.
1917

Три години

Москва изправя каменно чело
с венец от нарциси и тръне
и в бурния й поглед тъне
загадката на светлото дело.

Сред дъжд от огнени стрели, сама,
едничка в бурята среднощна,
стои тя горда и разкошна
и мощно грей сред ледната тъма.

Загърната във плащ от гръм и дим,
в небето поглед приковала,
пред пристъпа на всяка хала
тя спуска своя щит непобедим.

И гръмнала с победни тържества
и с вихъра на свойта сила,
в сърце си обич притаила,
Москва нашепва трепетни слова:

* * *

„В сенките на три години
аз блестя като звезда
и в гърдите ми не стине
пламъкът на любовта.

Сред безбрежни степи снежнн
аз съм остров от сърца
и чрез вихрите метежни
пръскам огнени зрънца.

Пред просънени народи
като факел аз пламтя
и децата земни водя
към живот и свобода.“

* * *

„Чадата ми родни отхвърлиха първи
надгробния камък на черния гнет —
с коралния блясък на своите кърви
чертаят днес пътя на новия свет.

И гаснат велики с желания сетни
кръвта им да бъде свещена следа
и в черния мрак мимолетно да светнат
с рубина на падаща мъртва звезда.“

* * *

„Но вий, деца на труд и горест,
възсепнати сред тежък сън,
разбийте черната си орис —
Москва развихря бронзов звън,
Москва ви праща огнен зов
за пристъп лих и за любов.

При Темза, Тибър — и край Сена,
над всеки друм, над всеки кът —
със гръм стихията червена
да отбележи своя път!
Да блесне мълния и плам
над рухващия златен храм!

Ще разгадаем всяка тайна
на всяко мъртво божество
и над заблудата безкрайна
ще грейне в чудно тържество
едничкий бог на своя век —
освободеният човек!“

* * *

Сред пристъпа на призраците бледи
на идолите развенчани,
обсипана с пламтящи рани,
Москва празнува шеметни победи.

Москва изправя каменно чело
с венец от нарциси и тръне
и в бурния й поглед тъне
залога на великото дело.

1920

Плакат, Дмитрий Моор 1918г.

Северно сияние

Стозвучний рев на битката вседневна
не стихва в снежните поля.
И върху бледните чела
Смъртта чертай, развихрена и гневна,
зловещия си жертвен знак.

А вихрите сред степите безбрежни
отбрулят жълтите листа,
забравени от есента,
и разпилели къдри белоснежни,
ридаят в ледения мрак.

Но стъпват твърдо легиони горди
по своя буреносен път,
над тях шрапнелите мълвят
заканите на обезличени орди,
прокълнати пред бащин праг.

А всички страдущи и морни братя,
осъдени на вечен гнет
от рухващия стари свет,
целуват с трепет стъпките им святи,
вбраздени в кървавия сняг.

* * *

От сибирските мрачни хижи,
от каменния Петроград,
презрели делничните грижи,
червените тълпи се нижат,
сплотени твърдо брат до брат.

А тъй жестока е борбата!
Отде не плъзна хищен враг?
И кой престъпник на земята
не тръгна с кървав нож в ръката
да сее ужаси и мрак?

Налете с кървави пълчища
настръхналият Капитал,
обърна в дим и пепелища
на Сибир мирните селища,
вериги нови изковал.

Но гръмна мълния метежна
над синовете на нощта
и в свойта участ неизбежна
стопиха се кат преспа снежна
недоброими пълчища.

Безумец е, кой хвърля шепа
пръст — с пръст слънцето да затъмни,
и кой надежда храни слепа
да спре стихията свирепа
на океанските вълни.

* * *

Да бъде крепка, братя,
десницата ви свята!
Вий първи в тъмнината
запалихте звезда.

Лъчът й ще учуди,
зовът й ще пробуди
задрямалите люде
към хляб и свобода.

И вихър от крилати
души ще да разклати
престъпните палати
на земната беда.

Да бъде крепка, братя,
десницата ви свята!
Вий първи в тъмнината
запалихте звезда.

* * *

От руските поля далеч до Атлантика,
през тайнствения лес на Индия безкрайна
и всъде по света, де пот и горест блика,
трепти с рубинен лъч сияние велико,
открило със любов свещената си тайна.
И неговия лъч е взор на херувим,
и неговия зов е гръм: „Да победим!“

Тълпи се легион до братски легиони
и бурното море издига се и тътне:
„Станете вий, деца, вий, робски милиони,
притиснати под златни кървави корони,
угасващи в нощта и в сънищата смътни!
Станете вий, деца на Лондон, Берлин, Рим,
умира старий свят, ний нов ще сътворим!…“

И блика над света туй северно сияние,
огряло огнен път през кървавата вечер,
и робските деца възрастват в великани,
в смирените сърца разбуждат се закани
и тътне все напред рубинения глетчер.
А неговия зов лети кат светъл химн,
а неговия химн гърми: „Ще победим!“

1920

Ний

Ний всички сме деца на майката земя,
но чужда е за нас кърмящата й гръд,
и в шеметния кръг на земния си път,
жадувайки лъчи, угасваме в тъма —
ний, бедните деца на майката земя.

Край нас се вие бич, над нас тежи хомот
и робския закон на жълтия метал;
ний раснем в нищета, ний гаснем сред печал
и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот —
ний, бледи смъртници — родени за живот.

А ний сме океан от огнени вълни,
величествен керван към светли висоти;
Чрез нашите сърца вселената тупти,
живота се крепи на раменете ни,
но ний сме океан от стенещи вълни.

На земните блага всевечни сме творци,
а нужда ни души до хладната си гръд.
Под черните крила на дебнещата смърт
привеждаме чела със трънени венци —
ний, вечните творци, ний морните борци.

Но иде ден на съд! Над майката земя
надвисва ураган и в громкия му зов
преплитат се ведно омраза и любов,
а майката земя възсепва се сама,
потъпкала греха, отърсила срама.

Защото в боен ред сред робската тъма
възбунени вълни издигат се със рев,
защото накипя свещеният ни гнев
и неговият вик стозвучно загърмя:
„И ние сме деца на майката земя!“

1920