Синовете на Чили - Салвадор Алиенде, Пабло Неруда и Виктор Хара

Героичната съпротива на Салвадор Алиенде в последните часове от живота му.

През есента на 1973 година само за няколко дни - между 11 и 15 септември - Чили загуби трима най-обичани свои синове. Те бяха президентът Салвадор Алиенде, поетът Пабло Неруда и певецът с китара Виктор Хара.

Последните фотографии на Салвадор Алиенде достигнаха до нас. Видяхме го с каска на главата, с автоматична пушка в ръце, а също така и с президентската лента на гърдите, но вече мъртъв, поставен в троноподобното кресло от защитниците на двореца “Ла Монеда” като някакъв символ. Вероятно когато военните влизат най-после в откъртените от бомби и куршуми зали, тях ги посреща единственият останал на поста си - Народният президент Салвадор Алиенде с петна от собствената си кръв по копринената лента на властта.

Пабло Неруда угасна в дома си в Исла Негра. Чили бе вече с пребити от приклади уста и погребението му бе мълчаливо. Най-великият поет от тихоокеанското крайбрежие бе заровен набързо и в страшна тишина, защото фашизмът бе забранил и плача по поета. В същото време домът му бе преобърнат в търсене на забранени ръкописи. Когато се върнаха от гробищата, близките му намериха няколко от индианските керамични статуетки на фамилната колекция строшени от нещо кораво и тежко, вероятно офицерски ботуши.

Виктор Хара изчезна с народа, откаран на печално известния стадион в Сантяго. Между вратите на футболното игрище военните наблъскаха всички ония, които им изглеждаха съмнителни. Там имаше всякакви хора, общото помежду им бе, че бяха невинни. Но народът трябваше да бъде сплашен и всички бяха сплашени, всички бяха заставени да стоят с ръце на тила.

Никола Инджов 

Салвадор Алиенде говори на многохиляден митинг 

Последната реч на Салвадор Алиенде 


Съотечественици!

Навярно, това е последната възможност да се обърна към вас: военно-въздушните сили бомбардират радиостанциите "Порталес" и "Корпорасион". В моите думи няма тъга, а разочарование и нека те са морално наказание за тези които са нарушили положената клетва: военните на Чили - командващия на родовете войски и адмирал Мерино, който се е назначил за командващ на флота, а също и на господин Мендоса, генерал-подлец, който до вчера заявяваше своята верност и преданост към правителството, а сега също се е провъзгласил за генерален директор на корпуса на карабинерите.

Пред лицето на тези събития за мен остава да кажа на трудещите се само едно - аз няма да подам оставка!

На този кръстопът на историята аз съм готов да заплатя с живота си за доверието на народа.  И аз убедено му казвам, че семената, които ние посадихме в съзнанието на хиляди и хиляди чилийци, вече не могат напълно да бъдат унищожени.

Те са силни и могат да ви подтиснат, но социалният прогрес не може да се спре, нито със сила, нито с престъпление.

Историята принадлежи на нас и нея я създават народите.

Трудещи се от моята родина!

Аз искам да ви благодаря за верността, която вие винаги сте проявявали, за доверието оказано от вас на човека, който бе само изразител на дълбоките надежди за справедливост и който заклевайки се да уважава конституцията и закона, удържа на думата си. Това е решаващ момент, последният, когато мога да се обърна към вас. Но аз искам, вие да вземете урок. Чуждестранния капитал, империализма в съюз с реакцията създадоха условия за нарушаване от въоръжените сили на традициите, на които ги учеше генерал Шнайдер и на които остана верен майор Арайя. Заедно те станаха жертви на тези социални слоеве, които днес стоят по домовете си, надявайки се с чужди ръце да си върнат властта, за да могат и за напред да защитят своите имения и привилегии.

Аз се обръщам първо към обикновенната жена в нашата родина, към селянката, която вярваше в нас, към работничката, която много се труди, към майката, която знаеше, че се грижим за детето и.

Аз се обръщам към специалистите на нашата родина, към специалистите-патриоти, към тези, които всичките дни продължаваха да работят, за да провалят заговора, докато професионалните обединения на специалистите, класовите обединения помагаха на заговорниците с цел да защитят преимуществата, които на малцина даде капитализма.

Аз се обръщам към младежта, към тези, които с песен отдаваха на борбата своя плам и сила на духа.

Аз се обръщам към гражданите на Чили - към работника, селянина, интелигента, към тези, които ще бъдат преследвани, защото в нашата страна отдавна - в терористични покушения, във взривове на мостове, в разрушаване на железопътни линии, нефт- и газопроводи - се усещаше присъствието на фашизма. С мълчаливото съгласие на тези, които бяха задължени (чуват се взривове)... Тях ще ги съди историята.

Навярно, радиостанция "Магалианес" ще я заставят да замлъкне и до вас няма да стигне твърдостта и гордостта на моя глас. Това не е важно. Мен ще ме чуват, аз винаги ще бъда до вас. Най-малко мен ще ме помнят като достоен човек, който отговори с верност за верността на трудещите се.

Трудещи се от моята родина!

Аз вярвам в Чили и в съдбата на нашата страна. Другите чилийци ще преживеят този мрачен и горчив час, когато към властта се стреми предателството. Знайте, че не е далече, близък е този ден, когато отново ще се отвори просторния път, по който ще тръгнат достойните хора, за да строят по-добро общество.

Да живее Чили!

Да живее народа!

Да живеят трудещите се!

Това са последните ми думи.

И аз съм сигурен - моята гибел не ще е напразна. Аз съм уверен, че тя ще бъде, най-малко морален укор и наказание за вероломството, страха и предателството.

11 септември 1973 г.


Пабло Неруда

Из "Нека се събуди дърварят"


Аз си вземам тука сбогом, аз се връщам
в мойта къща, при мечтите мои,
аз се връщам в Патагония,
дето вятърът в оборите се блъска
и посипва скреж по океана.
Аз поет съм само - нищо друго, -
всички ви обичам както тоя свят,
дето скитам без родина и без дом.
В моето отечество затварят днес миньора
и войниците командват прокурора.
Но я пак обичам, до самите й недра
аз обичам моята страна студена.
Ако трябваше хиляда пъти да умра,
само в нея щях да искам да умра,
ако трябваше хиляда пъти да се раждам,
само в нея щях да искам да се раждам,
само между дивите дървета,
между южните страхотни урагани,
при камбаните звънливи, купени наскоро.
Нека никой днес за мен не мисли,
нека за земята цяла мислим
и да чукаме по масите от радост.
Не желая да се върне пак кръвта
да накваси хляба и фасула,
музиката: искам аз да дойдат с мене
рудокопа и момичето засмяно,
адвоката и моряка,
майстора на кукли
и на кино да отидем, после да се върнем,
за да пием вино най-червено.
Аз не ида нищо да решавам.
Аз дойдох да пея
и да пееш ти със мене.

Пабло Неруда


Виктор Хара

Хайде по пътя просторен


С мен вървете, с мен!
С мен вървете, с мен!
Хайде по пътя просторен,
там се ражда съдбата ни нова!

С мен вървете, с мен!
С мен вървете, с мен!
Хайде напред към земята,
нека поникнем от нея!
С мен!

Ненавистта се изживя,
не се обръщай назад, чуй песента ми -
тя бърза река е,
слънце и вятър,
птицата, която мира вещай!

Сина ти, братко, върви,
и майките ни вървят!
Всички по пътя просторен,
през полета житни, всички
с мен!

С мен вървете, с мен!
С мен вървете, с мен!
Часът на вятъра настана
и мълчанието свърши, с мен…

Виктор Хара



Свободна песен


Стихът е гълъбица бяла,
която търси си гнездо
и сякаш избухва - само
и само да полети!

Песента ми е също верига
без начало и без край
и във всяко звено отеква
една песен от някой друг.

И мойта песен е свободна,
аз давам я на всеки в дар,
в дар на протегната десница,
в дар на обарутена ръка.

Тогава да пеем всички,
човечество, пейте с мен!
Че песента ми е гълъбица бяла,
която търси си гнездо
и сякаш избухва - само
и само да полети!

И мойта песен е свободна,
аз давам я на всеки в дар,
в дар на протегната десница,
в дар на обарутена ръка…

Виктор Хара

Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Песни за една страна – Испанска хроника

Тихият дон – филм 1957-58 год.