Лопушанската дружина – народната епопея 1923
 |
| Художник Стоян Венев. |
Лопушанската дружина
Какво е през септември да вървиш по поречието на Огоста? Как отекват вече петдесет години в планината тези имена - Бойчиновци, Фердинанд и Криводол? Защо отново слънчогледите напомнят за една поема? Кои са тези хора, които вече и на пръсти можеш да ги преброиш, задъхващи се от веригата на дните, с присъдата да са история?
Кои са тези хора?
По професия: учители, колари, обущари или просто селяни.
По партийна принадлежност: комунисти, земеделци или просто безпартийни.
По предназначение в една дружина от въстаници: командири, знаменосци, музиканти, санитари, артилеристи, картечари, хора от обоза, свръзки…
…Сега са като върховете с вечен сняг, по чудо оцелели сред изстрелите и пожарите на шпицкомандите, останали сред оределите редици на Лопушанската дружина…
*
Спомнете им Септември. Наистина - ще те попитат кой, но Септември ще звучи като парола. И тези балканджии ще напсуват болестите си и старостта си и ще ти кажат, че имат още работа в поречието на Огоста; оня топъл цвят на знамето ще успокои треперещите им ръце; флигорната ще почне бодро „Марсилезата” - най-напред на място, после в похода към Фердинанд („репетицията” е била след десет вечерта пред отворения клуб, макар че трябвало да е в дванайсет)…
Музикантите дошли, защото чули: на площада става нещо. Но музикантите не са били разбрали - най-важното е станало. Оня тих учител Георги, който можел да направи и на мравка път, кмет на първата комуна в Лопушна (по документи - г-н Дамянов, Георги), запасният поручик-телеграфист, препасал парабел, влязъл в пощата - предал до Белимел и Чипровци:
Въстанието в Лопушна обявено Точка Създаден е революционен комитет Точка Обявена е мобилизация на мъжкото население Точка Направете същото Точка
„Капелото” с фамилия Германски (иначе германофоб) ги върнал да си вземат инструментите. С „Дружна песен” почнали - народът трябвало да се сбере. Отсъствали от музиката барабанчикът и тромпетистът: някъде зад селото, от някакъв баир те давали сигнал - разбуждали Огоста…
На сутринта, най-напред на място, после в боен ред, с „Марсилезата” потеглили за Фердинанд. С „Марсилезата” - като предчувствие…
Entendez-vous dans les campagnes
Mugir ces feroces soldats?
Ils viennent jusque dans vos bras
Egorger vos fils et vos compagnes!
Свирили по пътищата. Свирили, където няма жив човек; свирили, когато преминавали край слънчогледите; свирили до първия снаряд пред Фердинанд. След това залегнали: пълзели и кларинетът, и флигорната, тъпанът се тътрел, барабанели буците по барабана…
Фердинанд е взет отново! Но за Бойчиновци ще трябват пушки: кларинетът може да се носи в джоб, тъпанът останал в някаква си къща, флигорната в един царевичак… Тръгнали към музиката на куршумите…
Знаменосците разбрали (без да ги е учил някой) - знамената не трябва да пълзят; знаменосците разбрали (без да им е казал някой) - нужно е оръжие, тъй както трябва да бъде взет отново Фердинанд. Тогава знаменосците свалили от прътовете знамената, скътали ги в селските торби - знаменосците понесли прътовете вместо пушки…
Така е, не в единствено число, а - знаменосци! Една дружина с много знамена! Объркват ни се плановете - да убиват знаменосеца и знамето да взема друг; объркват ни се плановете - да търсим септемврийската Княгиня, извезала звезда и чук със сърп (знамената са направени от клубовете на Лопушна и Соточино).
Спомнят си - едното знаме пред Фердинанд било у Цеко Димитров; другото - от Соточино, го носел дълго все Иван… Иван на Спасовите… Там, където окончателно се сбрали всички от дружината, знамето поела Катя - едно момиче с ученическа барета, след нея - друг…
 | |
|
Командирът Речта в онази вечер в десет, на двадесет и втори, разбира се, не е запомнил никой. Но оня тих учител обявил въстанието; секретарят на района говорил за правителство на работници и селяни; запасният поручик без пагони обявил мобилизация; телеграфистът бил кратък: „Да живее въоръженото въстание! Долу фашистката диктатура! Да живее нашата работническо-селска власт!”
От следващия ден учителят, телеграфистът, районният партиен секретар, запасният поручик без пагони ще бъде и завинаги ще си остане - командир на Лопушанската дружина. И тя - завинаги - в състав: три бойни роти, нестроева команда, санитарна част; по численост - 750 въстаници; по въоръжение - бойни пушки - 70, картечници - една, пистолети - около 40; невъоръжените - като навсякъде в Септември 1923…
Казват ни - без Лопушанската дружина не можело да се говори за въстанието през Септември в този край - най-силната и най-боеспособната въстаническа единица. И се връщаме за потвърждение при Фердинанд, Бойчиновци и Криводол: промяна на маршрути, точни планове и устремни атаки, две победи - Бойчиновци и Фердинанд. Дори при Криводол с така неравностойни сили - успехът е променлив; дори и Криводол не може да е синоним на поражение, а само отстъпление… Или кръщение, бойното кръщение на Лопушанската дружина…
Какво дължим на командира?
Куриерът се завърнал от заседанието в „Маркова колиба”, понесъл в себе си паролата… Куриерът знаел какво му предстои: завземане на пощата, участъка и общината; поставяне на постове при бродовете на Огоста; арести на Цанковите представители на властта; изземване на годното оръжие… До оня час след десет вечерта, в който ще се обяви въоръженото въстание!
След това отново: завземане властта в най-близките села: Помеждин и Ковачица, в Равна, в Дълги дел; съставяне на списъци по въстанически роти - на следващия ден.
На следващия ден - отново: куриерът - в авангарда, в атаката на гарата на Фердинанд; на следващия - към Бойчиновци. Пред другите: завземане на ерденския мост или в конния патрул, в атаката за гарата… Или при Криводол - отново сред пълзящите патрули, срещу картечната засада, пръв в атаката, последен в крачката назад и после пак така… А оня ръкопашен бой - на фронта бил, но никога не виждал такава „ръкопашна ярост”!
Последно отстъпление към царевиците на Липен.
Сега е важно да останеш чист като кръвта на знамената, да останеш силен като балканджия дори и пред такава смърт: „На Кръстю Генов, брата на Гаврил, рязали ръцете като на оня балканджия Йово, за да се откаже от свойта вяра.” Сега е важно да не изкрещиш от болка пред хорото на жените с траурни забрадки, залитащи край труповете на разстреляните ти другари!
Борбата продължава до сетния Септември. Ти трябва да си жив… Живей, понесъл своята присъда - да си история…
Безпартийният пристигнал на площада както всички. Доверието в такива септемврийски часове се нарича карабина - дали му да пази арестуваните врагове. От никого не бил сменен до сутринта, когато тръгнал заедно с дружината…
Приготвил се за ден, за два, макар да знаел - „няма лабаво”, взел торбата с малко хлебец, взел за всеки случай горна дреха - нещо и за дъжд…
И сигурно е трябвало - запомнил първия убит пред гарата на Фердинанд (стрелял някакъв си капитан Попов!).
И сигурно е трябвало - запомнил всеотдайността: командирът на дружината попитал сред въстаниците може ли да кара някой влак - обадил се Илия Трънчанина, който бил огняр, но щом е за въстанието, ще опита… И може би е трябвало - след Бойчиновци и той, и още десет лопушанци заминали веднага за Медковец с поп Андрей…
После ще се върне тайно в село… Безпартийният запомнил първата команда, десетимата определени без присъда за разстрел; запомнил втората - пожарите; и третата запомнил… Полковник Кузманов издава заповед: десет от въстаниците да се разстрелят веднага на площада, двайсет и осем - до Соточино, останалите 250 - „ще видим после…”
С въжета връзват десетте - „теб за мен, мен за оня”, до стената ги изправят - изправили се и войници срещу тях; „писнало пискалото”… После ги повторили…
Санитарите - просто четири момичета от Соточино: Катя, Райна, Вера, Мара, тръгнали с момичешкия си възторг като на манифестация с дружината, а стигнали до Фердинанд и до Бойчиновци…
Едната даже искала да тръгне боса; другата - така и не се записала в онези мечтани курсове за акушерки; третата препасала един ръждясал барабанлия, четвъртата… не може вече да разказва. Четвъртата, заради Бойчиновци, изправят за разстрел в училището в Соточино. Присъдите - без съд - са в името на негово величество „Без право на обжалване” (!), злодеите обичат играта на жестокост. До Мария е баща й - попитали ги: кой да бъде пръв? Бащата молел: менe; дъщерята плачела: не, не него - мен… Глух ропот, някой се застъпил… играта свършила.
Чудо някакво спасило Райна… Останалите две със санитарен влак били заминали с ранени от Бойчиновци за Фердинанд. В болницата превързвали войници, офицери и въстаници, но когато градът паднал за последен път - разбрали: безсилието също има апогей - жестокостта…
Това са тези хора… Спомнете им Септември. Наистина те ще попитат кой, но Септември ще звучи като парола.
Очеркът е написан по разказите на участниците в Септемврийското въстание: Вера Трендафилова, Георги Русинов, Иван Герасков, Иван Петров, Илия Матов, Камен Първанов, Катя Спасова, Михаил Живков, Никола Михайлов, Никола Рангелов, Райна Илиева, Симеон Стефанов.
Иван Ангелов, 1973
 | |
|
Иван Ангелов е роден на 18.06. 1943 г. в град Килифарево, Великотърновска област. Завършва средно образование във Втора политехническа гимназия, В. Търново (1958-1961 г.), а висше - във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски” (1963-1968 г.). Професионалната си кариера започва като репортер във в. „Земеделско знаме” (1968-1970 г.). От 1970 до 1973 г. е редактор във в. „Антени”, а през периодите 1974-1979 г. и 1989-1990 г. е завеждащ-отдел, член на редколегията и кореспондент на в. „Работническо дело” („Дума”) за Африка: Хараре, Зимбабве. От 1979 до 1983 г. е зам.-главен редактор и и.д. главен редактор в програма „Хоризонт”, БНР. В Българската национална телевизия е зам.-главен редактор от 1990 до 1991 г. От 1992 до 2001 г. е главен редактор на сп. „Вик”, издание на Гражданска защита, а от 2001 до 2006 г. е главен експерт в Центъра за анализи и програмни стратегии на БНР. Носител е на наградата „Златно перо” на Съюза на българските журналисти.
По материали от „Литератературен свят“
