Между гривата на огъня и гривата на коня – Христо Черняев
МЕЖДУ ГРИВАТА НА ОГЪНЯ И ГРИВАТА НА КОНЯ
Беше в първите дни на септември - 1944 година. Четиринадесетгодишен, работех като телефонист в пощенската станция на гара Горна Манастирица (сега град Борово), Русенско.
В ушите ми завинаги остана да звучи вестта на русенските телефонистки за пристигането на Червената армия.
Посрещнахме по братски с хляб и сол първия съветски разузнавателен камион; по шосето към Бяла и Горна Оряховица се изнизаха съветските танкове и оръдия все на запад… по петите на хитлеристите, които бягаха…
И една вечер изви към мегдана на гарата прашна обозна част от каруци с гумени колела, теглени от едри коне с тежки копита. Тя возеше боеприпаси и снаряжение.
Здрачаваше и в ранната лятна септемврийска вечер обарутените в боеве войници изпълниха с весел смях дворове и къщи, посрещани като свои, като освободители. Голяма част от тях останаха на гаровия мегдан, до кладенеца, около старата стволеста круша.
Движенията, разговорите, песните, атмосферата на войнишкия бивак сега ми изглеждат съвсем по Тьоркиновски. В тъмнината пламна буен огън, някой опъна руска хармоника, заиграха казачок. Горе блещукаха едри мизийски звезди.
Ние - дечурлига и юноши, уж малки, но големи, опиянени от свободата, която дишахме с въздуха, стояхме в кръга на солдатите и те ни милваха по меките косички.
Хармониката затихна и се поде разговор, по-скоро някакъв спор. Войниците спореха за Маяковски и Есенин. За пръв път чувах тези имена. Ставаше дума за поезия, за предпочитания.
И изведнъж между гривата на огъня и гривата на един кон, сякаш между два пламъка, застана среден на ръст войник с червени пагони, с руси кичури изпод кепето си, който започна да декламира наизуст стихове от Сергей Есенин.
Всички мълчаха като в храм и слушаха под откритото небе. Звъннаха стихове като музика, като цяр за душата, като песен от други простори.
Замириса на Рязанска степ, на северна трева по коситба, на далечни бисерни извори и езерца, на синьо опалено небе.
Войникът с червените пагони не декламираше, а сякаш пееше тихо и меко и покоряваше и омагьосваше всички.
Вълнението, дошло от Есениновата поезия, ме владееше изцяло; по своя дъх и интонация тези стихове ми бяха близки, сякаш носех у себе си тези чувства и войникът само ми ги припомняше и ги разгаряше у мене.
Цели два часа той - обикновеният редник и както разбрах по-сетне - учител от Рязанския край, свещенодействаше.
Помня и оживените разговори след това. Сякаш в моя крайдунавски кът бе пренесен целия оня свят, който караше съветските войници да се чувстват у дома си.
Пак вдигна светлината си огънят, пак се втурнаха звуците на хармониката. Но от поезията, която чух, сърцето ми пееше озвездено.
Защото там - на мегдана, през военната 1944 година между гривата на огъня и гривата на коня ме плениха с кристалната си чистота трепетите на руската Есенинова душа.
Христо Черняев
С благодарност към „Литературен свят“ и „Фото-архив Тодор Славчев“
