Руснакът иска ли война
 |
| Паметник „Мъжество“ в Брестката крепост, скулптор Александър Кабалников |
РУСНАКЪТ ИСКА ЛИ ВОЙНА
На М. Бернес
Руснакът иска ли война?
Попитай тази тишина,
захлупила поля, гори
и във брезите що се крий,
попитай война, паднал в бой...
и ако той, и ако той
мълчи, попитай му сина:
руснакът иска ли война.
Единствено за роден кът
войникът ли намери смърт
или на север и на юг
спокоен сън да има тук
и под най-мирния акорд
да спиш, Париж, да спиш, Ню Йорк?
И нека каже ти съня
руснакът иска ли война.
Воювахме преди - до смърт.
Не искаме и този път
момчетата да падат в бой,
за да запазят края свой.
Попитай майките добри,
жените, нашите сестри...
Дано усетиш светлина:
руснакът иска ли война.
Евгени Евтушенко
Превод: Живодар Душков
БАЛАДА ЗА МОМИЧЕТАТА - ЗЕНИТЧИЦИ
С години
спомените ни бледнеят,
сърцето неведнъж
натам летя…
Момичета -
войници в батарея,
на осемнайсет -
старшата от тях.
Бретон небрежен
над очите хитри,
далече са война
и смърт,
и мъст…
А танкове
настъпваха към Химки.
Ония същите.
Със черен кръст.
И старшата
за час ще побелее,
по челото й едра пот изби,
а тя командва:
- Слушай, батарея-а-а!
/Ой, мамичко!
Ой, мила!…/
Огън, бий!
И - залп!
Момичетата
тънко вият,
изплакаха
изплашени гърла.
И болката
на цялата Русия
във воплите им гневни
се изля.
В небето се въртеше
вихър снежен.
Отдалече се дочуваше тръбач.
Извечен плач
надвиваше гърмежа
и беше страшен
този женски плач!
Земята -
като майка -
дъх стаила,
замря на смъртоносната черта.
- Ой, страшно е!
- Ой, мамичко!
- Ой, мила!..
Отново:
- Батарея-а-а!
После там -
във центъра на боя
и войната,
встрани от малък изоставен път,
сред огнен ад
и дим до небесата -
сразени -
вражи танкове мълчат.
И екот се търкулва на талази,
кръвта
на тънки струйчици пълзи…
Зенитчиците стрелят
и размазват
примесени с барут и кал
сълзи.
И падаха.
И ставаха със писък.
Съдбата първи път ги призова
да бранят
свойта чест
/в буквален смисъл/.
Родината.
И мама.
И Москва.
Те бранят
идващата своя пролет.
И булчинската рокля
бранят те.
Нечуваното още:
„Ти си моя!”.
Неказаното:
„Чакам само теб!”.
Да се събуждат посреднощ
без сила.
И мъжки поглед
да ги устрели.
Да стиска устни
бледата родилка:
„Ой, мамичко!
Страхувам се, боли!”
И дъжд
върху московските павета,
за да настъпи
мирна тишина…
И тя дойде
в четирийсет и пета -
за оцелелите
в оназ война.
Роберт Рождественски
превод: Борис Борисов
AЗ ЗАГИНАХ КРАЙ РЖЕВ
Аз загинах край Ржев,
сред блатата и мрака,
в пета рота, сред рев
на жестока атака.
Не видях светлина
и не чух как се гръмна -
стръмнина, тъмнина,
като в пропаст бездънна.
И в живота безкраен,
до последния ден,
нито знак, нито спомен
ще остане от мен.
Аз съм там, дето пие
корен тихия дъжд,
дето облак се вие
между хълмите с ръж,
дето будят петлите
всичко в ранния час
и прелитат колите
със свистене край вас,
дето нощем реката
водорасли преде,
дето мама, горката,
и до днес не дойде.
Вие, живи, кажете,
как сред страшния ад
изведнъж в боевете
се прочу Сталинград.
Фронтът бе до безкрая -
като рана червен.
Аз умрях, аз не зная
Ржев дали е спасен.
Удържахме ли, наши,
Дон и донската степ?
Този месец бе страшен.
Беше боят свиреп!
Нима в калната есен
разгроми ви врагът
и към Волга понесен,
той проправил е път?
Не! Колоните вражи
удържа флангът ляв,
инак мъртвите даже
ще потръпнат от гняв.
Че с единствена радост
всеки срещна смъртта -
за родината паднах,
но спасена е тя!
Помрачняха очите
и сърцата мълчат,
за проверка тръбите
вече други зоват.
Всеки орден, успехи,
ще са, живи, за вас.
Но едничка утеха
ще остане за нас:
за родината скъпа
че вървяхме на смърт,
че гласа ни замлъкнал
помни родният път.
Устояхте ли, братя,
до последен боец,
че е страшно с проклятие
да те спомни мъртвец.
Това право свещено
кой ни даде, защо -
знам, горчиво е то,
но за нас отредено.
От четирсет и втора
във земята съм сам.
И какво ли е сторено
по-нататък, не знам.
Студ и зной, боеве,
смърт или изневяра?
Но дано да не е
против нашата вяра.
Може би след това
с Дон врага ни сте спрели,
и в тила на Москва
пак за нея сте мрели.
И зад Волга със плам
сте дълбали окопи,
и сте стигнали там,
дето свършва Европа.
Нека знаем все пак,
че е бил несъмнено
там последният знак
в тая буря военна.
Къс земя посред мрака,
от врага непревзет,
откъдето в атака
пак ще тръгнем напред.
Че зад вас, зад браздата,
се е леел метал,
и прорязвал мъглата
със огньове Урал.
И врагът под картеча
е отстъпвал без ред.
Братя, може би вече
и Смоленск е превзет;
и със битки преминали
през калта и снега,
край граничната линия
днес громите врага!
Може би… Изпълнете
клетвата до един -
край Москва в боевете
споменахме Берлин!
Братя, вие връхлитате
на врага крепостта.
Де да могат убитите
да заплачат в пръстта!
Де да можем сред степите
от салюта велик
ние - глухите, слепите,
да възкръснем за миг.
О, приятели верни,
в тези тъжни поля
чак тогава безмерна
радостта би била,
радостта с неизменна
кръвна част и от нас,
от смъртта с покосени
наша вяра и страст!
Бяхме живи и падахме
честно в боя суров,
всичко свое раздадохме
със синовна любов.
Вие днес сте стопаните
и не с укор към вас
днес обръщам се аз
за смъртта и за раните.
Братя, тази война,
тъй жестока и дива,
бе за всички една,
за умрели и живи.
И от живите няма
днес длъжници пред нас,
нали с нашето знаме
тръгна всеки от вас,
та за делото скъпо,
за съветската власт,
едва крачка пристъпил,
да умре като нас.
Аз - на Ржев във земята,
друг лежи край Москва.
Де сте, воини братя,
кой от вас оживя?
В градове милиони,
по села, у дома,
в боеви гарнизони
и на чужда земя?
Чужда, наша - не зная,
цяла в сняг или цвят…
Аз живот ви желая
от отвъдния свят.
Завещавам ви, братя,
светло щастие днес.
За родината свята
да се трудите с чест!
Приемете човешки
всички трудни съдби,
и победата тежка
без излишни хвалби.
И пазете я свята
всеки миг, всеки час -
като спомен за брата,
мрял за нея и вас!
Александър Твардовски, 1945-1946
превод: Андрей Андреев
