Червеният ездач

Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът; тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят. Глъхнат оградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи. Странни струни са изопнатите жици, посребрени с тънък пух, и снегът, поръсен с бисерни искрици, хрупка с вопъл зъл и глух. А в мъглата — през безплътните и мрежи — мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп. Вървя край смълчаните хижи, в море непрогледна мъгла, и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла. В стъклата с десница незрима, под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима неземни сребристи цветя. Но ето къщурка позната; в прозореца детска глава; и грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова. Завърнал се в къщи — безхлебен, пиян пак — бащата ругай: и своя живот непотребен, и своята мъка без край. Завесата мръсна, продрана, и едър мъглив силует размахва ръцете ...

Хайнрих Хайне СИЛЕЗИЙСКИТЕ ТЪКАЧИ Без сълзи в очите си, мрачни, зловещи седят те на стана и зъбите блещят: „Германийо, твоя мъртвешки саван с проклятие тройно на нашия стан тъчем ний, тъчем! Проклет да е господ, комуто се молим във зимния мраз и във глад, и в неволи! Напразно очаквахме по-светъл ден, той с гавра отвърна и с присмех студен - тъчем ний, тъчем! Проклет да е царят на тез богаташи, когото не трогнаха мъките наши; изтръгнал из джоба ни всеки петак, досъщ като псета разстрелва ни пак - тъчем ний, тъчем! Проклета и тази родина, която със срам и позор си покрива главата, в която погазват цветята без жал, а червеи крепнат във смрад и във кал - тъчем ний, тъчем! Совалката бърза и станът гърми, тъчем ние денем и в нощни тъми; Германийо, твоя мъртвешки саван с проклятие тройно на нашия стан тъчем ний, тъчем!“

През 1919 година съветското правителство провежда кампания за ликвидиране на неграмотността, влязла в историята като „ЛИКБЕЗ“. Цел на тази политика е била да обучи на четене и писане населението от всички възрасти, като особено внимание се отделя на подготовката на учители. Откриват се училища за пълнолетни, в предприятията се създават „ликвидационни пунктове“, където младите работници се обучавали в седеммесечни курсове. Трудовите училища за деца започват да работят по експериментални програми. През 1927 година в СССР се въвежда единна учебна програма. Особено внимание се отделя на изучаването на руски език и езика на националната република. Задължителен предмет за дълги години става краснописа. От 1930 година всички деца са задължени да посещават четиригодишни училища, а по-късно и седемгодишни. Като резултат, съгласно преброяването от 1939 година в СССР са грамотни 87% от населението. Пушкин Русия — мрак. Русия — гнет. Неразорана целина. Вертеп. Свирепа тишина. На север — ...

ПОЧЕТЕН ЗНАК НА „ЧЕРВЕНИЯТ ЕЗДАЧ“ – 2019 ГОДИНА За дебют в творческата инициатива „Съвременни творци в социалния жанр“ и във връзка със седмата годишнина на "Червеният ездач" се връчва на: Кольо Колев и Габриела Панова Честито! -------------- С почетен знак на „Червеният ездач“ до сега са удостоени: 2018 година: Колектив създал документалния филм „ДОНБАСКА ПРОЛЕТ“ – автор: Екатерина Митринова; оператор: Цветомир Гетов; сценарий: Александър Николов; монтаж: Стефан Петров; превод: Георги Станчев, субтитри: Даниела Пенкова – за творческа доблест. 2017 година: Електронно издание „Литературен свят“ – за принос към българската култура. Стоян Вълев (посмъртно) – за цялостно творчество. Ангел Чортов – за цялостно творчество 2016 година: Ружа Велчева за цялостно творчество в социалния жанр; Живодар Душков за статии, поетично творчество и преводи; Борис Борисов за поетично творчество и преводи; Генка Богданова за стихове посветени на Пеньо Пенев и преводи; Мирослав Моновски за графичен...

Анимационен филм създаден по писма и рисунки на младия Фридрих Енгелс. Киностудио: Союзмультфильм, DEFA-film, 1970г., Режисьор: Вадим Курчевский, Клаус Георги, Катя Георги, Федор Хитрук Ролята узвочава: В. Татарский Още за филма в Уикипедия . 

Буенавентура Дурути – „Капитализма не се обсъжда, той се разрушава“ МАРИЯ ДОС ПРАСЕРЕС Човекът от погребалното бюро пристигна с такава точност, че Мария дос Прасерес, по хавлия и с ролки на главата, едва успя да си пъхне една червена роза зад ухото, да не изглежда толкова отблъскваща, колкото се чувстваше. Притесни се още повече от вида си, щом отвори вратата и видя не мрачен нотариус, каквито си представяше, че трябва да бъдат търговците на смъртта, а свенлив младеж с карирано сако и вратовръзка на разноцветни птици. Не носеше палто, въпреки че ситният дъждец и косо брулещият вятър почти винаги правеха променливата пролет в Барселона по-неприятна от зимата. Мария дос Прасерес, посрещала през живота си много мъже по всяко време, се почувства засрамена както никога. Наскоро бе навършила седемдесет и шест години и беше убедена, че ще умре преди Коледа, но сега едва не захлопна вратата и не помоли погребалния агент да изчака за миг, докато се облече, за да го посрещне както трябва...

МЕЖДУ ГРИВАТА НА ОГЪНЯ И ГРИВАТА НА КОНЯ Беше в първите дни на септември - 1944 година. Четиринадесетгодишен, работех като телефонист в пощенската станция на гара Горна Манастирица (сега град Борово), Русенско. В ушите ми завинаги остана да звучи вестта на русенските телефонистки за пристигането на Червената армия. Посрещнахме по братски с хляб и сол първия съветски разузнавателен камион; по шосето към Бяла и Горна Оряховица се изнизаха съветските танкове и оръдия все на запад… по петите на хитлеристите, които бягаха… И една вечер изви към мегдана на гарата прашна обозна част от каруци с гумени колела, теглени от едри коне с тежки копита. Тя возеше боеприпаси и снаряжение. Здрачаваше и в ранната лятна септемврийска вечер обарутените в боеве войници изпълниха с весел смях дворове и къщи, посрещани като свои, като освободители. Голяма част от тях останаха на гаровия мегдан, до кладенеца, около старата стволеста круша. Движенията, разговорите, песните, атмосферата на войни...