Людмил Стоянов

АКАДЕМИК ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ (1886 - 1973)

поет, писател, литературен критик, публицист и общественик

Към руския народ

Както Балкана, навъсен хайдутин,
бди над земята ни в синия свод,
тъй за народа ни в страшни минути
мисли великият руски народ.

Помнят бащите ни Шипка и Плевен.
Руска кръв греела в полския мак.
„Идат!“ И кичели с росен и невен
млади девойки казак до казак.

Прости певци за Столетов и Гурко
песни по сборове пеят до днес.
Млади невести под шарена хурка
спомнят за руската слава и чест.

Робство и мрак като рицар пронизваш,
щедро вестиш свобода и живот:
твоята правда е живият извор
на всечовечност, о руски народ!

В мъжество, в доблест – кой би те надминал?
С теб по другарство – кой би се сравнил?
Паднал бих, в немощ до днеска бих гинал,
ако не бяхте познал и любил.

Няма по-мъдро от руското слово,
няма по-звучна от руската реч.
Всичко високо и нужно, и ново
идва от нея и литва далеч.

Бихме ли ние излезли повторно
яки и читави от пропастта?
Бихме ли с трепет днес, ясно, просторно,
пели за волност и чест песента,

ако не бяха заветните братя,
братята руси и руски чеда,
с чука и сърпа по знамената
и над чело – с петолъчна звезда?

Дойдоха те и ни всичко простиха,
и ни подадоха братски ръка –
руската ярост е шеметен вихър,
руската обич е буйна река.

Честност, другарство, справедливост, сърдечност –
те ще пребъдат в грядущия век.
Руската правда е правда човечна –
с нея израснах и станах човек.

Както Балкана, навъсен хайдутин,
бди над земята ни в синия свод,
тъй за народа ни в страшни минути
мисли великият руски народ.



Филм за живота и творчеството на българския писател и антифашист Людмил Стоянов.
(С благодарност към „Революционен пламък“.)

Людмил Стоянов и съпругата му Мария Грубешлиева (поет и телевизионен редактор)

Смълчаният самотник

(за Людмил Стоянов)

В писателските среди се разказва как някой си отишъл при Людмил Стоянов да вземе негова статия за литературния вестник, а класикът го поканил да почака малко, за да я довърши. И продължил да трака на пишещата машинка. В същия кабинет на един диван била полегнала съпругата му Мария Грубешлиева, наметната с леко одеало. Гостът се смутил и казал, че може да намине след малко, за да не разбудят Мери, а домакинът, без дори да прекъсне писането, го успокоил с думите: “Няма да я разбудим, тя умря…”

Ако това е вярно, писателят тогава е бил на осемдесет и четири години - възраст, примирена и със живота, и със смъртта. Неговата рождена дата е пообъркана, както и името му. Самата Мария Грубешлиева разказваше веднъж, че дълги години се чудела защо на всеки Гергьовден Людмил Стоянов получава телеграма, която прочита с усмивка и смачква в шепа, докато най-после й доверил, че истинското му име е Георги и само един човек помни това - негов приятел от Балканската война. Впрочем, през 1968 година със Серафим Северняк пътувахме из България и попаднахме в още неоткритото за софийския киномонд селце Ковачевица, съхранило старинни каменни къщи, улици като русла на ручеи и говор - ехо от предишни хора. То бе родното място на всеизвестния тогава писател и общественик, но неколцината мъже в кръчмата, които попитахме за него, не бяха чували нито едно от имената му - ни рожденото, ни литературното. А знаете ли нещо за Мехмед Синап, попитахме тогава. За Мехмед Синап те знаеха достатъчно. От Ковачевица към Сатовча, Кочан, Црънча и Бръщен се простира земята Чеч - легендарната територия на загадъчен средновековен герой, описан от Людмил Стоянов покрай образите на Бенковски и Стамболийски. Интересното бе, че сведенията на хората от кръчмата за Мехмед Синап идваха изцяло от страниците на Людмил Стоянов. Или пък той бе написал знаменития животопис по техни разкази, но нямаше кой да ни каже това. Прочутият писател бе смълчан и самотен, не споделяше с никого нищо за себе си. И въпреки това от Чеч се върнах направо в писателското кафене, където Людмил Стоянов имаше навик да се заседява, и побързах да му се похваля, че най-после съм бил в Чеч, че сме написали със Серафим Северняк пътепис за “Литературен фронт”, и че съм във възторг от тамошните хора.

“Кои от тях?” - попита Людмил Стоянов. “Ами ето, открихме един човек в Црънча, казва се Северин Делибашев…” “Като те питам кои от тях, имам предвид занаята им. Тютюнджиите ли, мулетарите ли, дърварите ли, зидарите ли…Има ли още в Чеч коне? Ако няма коне, какъв спомен за Мехмед Синап…”

Разказвах му колко високо и бяло ми се стори и на мене небето на Чеч - както той го рисува в романа. Говорех за каменливите пътеки, по които вървяхме със Серафим, хванати за мулешки самар, а под нас в пропастите бучеше тъмнозелена - сякаш морска - водата на придошли през май ручеи. Описвах училището в Црънча, където “Под игото” и “Мехмед Синап” са поставени редом в една витринка под портрета на Васил Левски като съзаклятнически реликви.

Той в кафенето обикновено дремеше на някоя маса в ъгъла, опрял рамо в дървената ламперия, зад която, както казваха, били фамозните микрофони на Държавна сигурност. Затова и дума не продумва бай Людмил, шегувахме се ние, по-млади с половин век и по-незрели с няколко системи за шпиониране на свободната мисъл. Но се скупчвахме често около него, защото понякога мълчанието, с което реагираше на наши приказки, бе доста красноречиво.

Носеше старомодни тъмни костюми, веднъж ми направи впечатление тъмновинената му вратовръзка с голям възел на кафява риза. Не помня дали пиеше алкохол, но и досега го виждам през здрачното ветрило на цигарен дим. Струваше ми се, че когато си тръгва от кафенето на ненеговия свят, Людмил Стоянов изчезва през площад “Славейков” всеки път за последен път…

Не се мяркаше на телевизионния екран, не се дочуваше по радиото, никой не изследваше творчеството му. Той, който бе установил първите контакти на българските интелектуалци с Пол Елюар, със Салвадор Дали, с Александър Фадеев на знаменитите антифашистки конгреси във Валенсия и Мадрид, не бе калесван за участие например в софийските международни писателски срещи. Няма да видите подписа му на така наречената “писателска камбана” в непроницаемата композиция - клетка около парк-хотел”Москва”, нито на стената в интериора на същата страноприемница. Там са подписите на тогавашните секретари на писателския съюз, щастливо самоуверени, че чиновническата йерархия е и творческа. Стихнали бяха в забрава и последните години на Людмил Стоянов. След смъртта му се разнесе слух, че оставил няколко завършени ръкописа, но и вест като тази не предизвика интерес. Нагло и тъпо неговата стогодишнина бе подмината от нашенската културжурналистика - която знае всичко, освен какво точно е написал едикойси писател, и която може всичко, освен да направи сравнение с други писатели, тъй като и тях не е чела. Вестникарската подмяна на естетическите критерии с критерии информационни днес е придобила размерите на злокобно национално явление. Днес няма критически статии за творби и творци, днес има интервюта, защото критиката изисква познания и вкус, а интервюто - да се върви с победителите, според популярния израз. Стойностни творби и творци са премълчавани и ако бъдещият изследовател реши да проучи по родната преса кои са били, да речем, обилно осветените писателски фигури на “демокрацията”, той ще бъде буквално затрупан от саморекламни интервюта с някаква еротична поетеса, с някакъв съчинител на вулгарни романи, с някакъв изпълнител на римувани куплетчета за Ванички и банички. Местна мадам Лъже - Тисо подрежда восъчните фигури във вестникарския литературен салон и той, макар да е претъпкан, изглежда празен.

Безспорният принос на Людмил Стоянов към българската литература бе отнесен изцяло в приноса на свръхдаровитото поколение след Иван Вазов. Там, сред Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Гео Милев, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Димитър Подвързвачов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Чавдар Мутафов, Сирак Скитник, Николай Райнов, Георги Михайлов, Николай Хрелков. Да, той бе един от тях, но също така бе и сред следовниците им, защото живя дълго и на него се падна да продължи авангардния европейски дух на поколението си в литература, ознаменувана от самобитните по български таланти на следващата генерация - Йордан Йовков, Елин Пелин, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, Атанас Далчев, Димитър Панталеев, Никола Вапцаров, Димитър Димов, Георги Караславов, Димитър Талев…

В края на краищата Людмирл Стоянов бе вграден в литературното минало.

Но какво минало бе то! Ето първия брой на списание “Везни”, отпечатан на 15 септември 1919 година. Съдържанието започва с него, Людмил Стоянов, (стихотворението “Иштар”). Следват Николай Райнов (есето “Човекът с факела”), репродукция на литографията “Смърт” от Едвард Мунх, стихотворенията на Гео Милев “Дъжд” и “Жестокият пръстен”, цветна репродукция на прекрасния живописен сюжет на Ваню Бояджиев “Езда през Нощта”, две стихотворения на Христо Ясенов (”Приказно царство” и “Победа”), “Гарванът” на Едгар Алан По в ненадминатия и до днес превод на Георги Михайлов, критически преглед за изложби на Владимир Димитров - Майстора и Елисавета Консулова - Вазова, за спектакъла на Народния театър по драмата “Иванко” на Васил Друмев, бележки за лириката, за художествената проза. В следващите броеве на списанието, както и в алманаха “Везни” , Людмил Стоянов се очертава като втората по значение след Гео Милев личност на знаменития кръг на българския модернизъм. Той публикува стихове, литературнокритически статии, рецензии за театрални постановки, полемични бележки по повод. Неговите работи са подписани с писателското му име, с инициалите Л. Ст. и Л.С. и L., с псевдонима Linx. Във “Везни” Людмил Стоянов се изгражда веднъж завинаги като обществена фигура от европейски мащаб.

Той бе човекът до Гео Милев и може би затова въобще създаваше впечатление на интелект не от нашето време. Неговият социален идеал се бе превъплатил именно в това наше време, но той бе извън психологическите му координати. Говоря за последните пет-шест години от живота му, когато Людмил Стоянов се бе освободил от всякакви обществени ангажименти, не пишеше вече и не превеждаше, не преиздаваше творбите си. Неговото поведение бе премислена позиция в неустойчивия на книгоиздателски съблазни литературен елит. Близо до него се чувстваше, че той е дошъл от съкровена книжовна глъбина, която го прави самотен и смълчан. Ние около него навярно му напомняхме, че някога са го обкръжавали млади безсмъртници. Той бе единственият от своите връстници - обновители на духовния български живот, прекрачил в друга епоха. За миналото той знаеше много, за настоящето почти нищо. Не пътуваше из страната. Не участваше в литературни срещи и четения, не присъстваше на срещи с големци. Може би не го и канеха. Какво можеха да очакват от него силните на деня, освен иронична съпоставка с други като тях?

Тогавашният вестник “Литературен фронт” отпечата прз 1971 година пътеписа ми “Да преминеш през Испания”. Това бе единствената моя публикация, на която Людмил Стоянов като че ли обърна внимание. Заговори ме за Мадрид, за Валенсия, припомни си 1935 година, когато е участвал в международния конгрес в защита на културата от надигащия се фашизъм. Там се бе запознал със забележителни световни личности, олицетворение на идеала за новия свят. Интернирането му от царските власти през 1941 година в крайдунавския Сомовит е всъщност насилствено отстраняване от българската култура на твореца, който тогава е най-силната българска връзка с културата на света.

Беше ли голям писател Людмил Стоянов? Формално - да! Притежаваше всички възможни отличи, с които се удостояваха през ония години хората на перото - лауреат на Димитровска награда, народен деятел на културата, носител на международни премии, протоколен участник в световното движение за мир. Повестта му “Холера” се изучаваше в часовете по литература, немалко класически руски стихове се четяха в негови преводи. Той има своя ниша в българската литература и в неговия случай не може да се прилага сравнителна терминология, характерна за сфери извън изкуството. В изкуството е важно да бъдеш равен на себе си, т.е. да намираш адекватен израз на своите способности. Ето Защо Людмил Стоянов бе просто писател, съчинил едни от емблематичните стихотворения на българския символизъм и два романа - “Холера” и “Мехмед Синап”, които във времена като днешните ще се забравят, но в успокоения и мъдър свят на бъдещето ще се четат като свидетелство за истинското минало на народа.

Имаше обаче и нещо друго. Ние в писателското кафене наистина го възприемахме като връстник и съратник на най-милите ни поети от миналото, докато неговото живо присъствие във всекидневния живот сякаш го отдалечаваше от тях. Близостта до смълчания самотник у нас, младите, би осквернило легендата, в която той бе присъствувал, ако не беше прекрачил отвъд нея. Той като че ли усещаше, че го привличаме към живот, на който не принадлежеше. Защото дълго след своето неповторимо литературно поколение той представляваше неговия писателски манталитет, неговия писателски морал, неговите писателски критерии в съвършено друга по качество среда. Понякога изглеждаше, че Людмил Стоянов доживява живота си със скрита горчивина и бе престанал да пише, защото звездният му час бе отминал заедно със събитията, които го бяха създали като писател - две световни войни, една световна революция, бунтове в Чеч, другарството с Гео Милев и въстания все през септември месец.

Той бе голям сред големите си връстници. Сред съвременниците си от други поколения нямаше какво друго да бъде, освен смълчан самотник.

Никола Инджов, 1999г.