Марина Димитрова - два разказа

Съвременни творци в социалния жанр

Жена без значение

Дъждът рукна точно, когато Йордан Симеонов и спътницата му излизаха от шикозния ресторант.

„Дявол да го вземе този дъжд,все нещо ще ти развали плановете!” – ядосано изруга на ум той и галантно прихвана елегантната млада жена през кръста.

– Почакай малко скъпа, сега ще изтичам за такси. – каза мъжът и хукна към спрялото наблизо такси.

– Приятел, по живичко де, не виждаш ли как вали, размърдай се, за какво ти се плаща?! Карай към онзи ресторант отсреща, а после към Народния театър.

„Проклети лентяи, стоят си на топло в колата, а после кожата ти одират за няколко километра!” – не спираше да се ядосва Йордан. А как я чакаше тази вечер, така залагаше на нея. Ето, Марга Николова, неговата шефка от Министерството, която сваляше от толкова време, най-после клъвна и излезе с него. Той старателно се беше подготвил първо вечеря в скъпарски ресторант – морски дарове, шампанско, свещи, глезотийки, разбира се и задължителната червена роза, после театър, а след това, е то е ясно – малко музика, малко уиски в уютния му дом… Всичко беше предвидил, само този дъжд – не, съсипа скъпия му костюм. „Така е, все на мен ще се случи, все на мен, защо а?” – продължи да се окайва на ум той.

Когато влязоха във фоайето на театъра оставаха няколко минути до началото на представлението. Даваха нашумялата напоследък постановка по Оскар Уаилд „Жена без значение”. Йордан искаше да впечатли шефката си със своята богата обща култура и затова още от сега беше купил билети за „Тоска”, за „Лебедово езеро” и куп още щуротии, както мислено обичаше да ги нарича. Беше подразбрал, че Николова харесва опера, театър, изложби, затова Йордан попрочете това-онова в интернет по въпроса, колкото да влезе в ритъм. Лично той презираше тези лиготии, меко казано, там с разните възвишени любови, страсти самоубийства и прочее, но нямаше как, нали се бореше с нокти и зъби към поредното повишение, а тази кучка Марга, беше решаващия фактор към това повишение. 

А колко усилия му струваше да заличи бедняшкото си минало на син на продавачка и работник. Пред колегите си измисли едно достойно минало, с родители висши чиновници.

В Министерството беше казал, че родителите му, след пенсионирането си живеят във Франция в наследствена къща по линия на баща му – далечна леля, починала там. В действителност обаче те съвсем не живееха във Франция, нито бяха пенсионери с пенсии на висши чиновници, а най-обикновени пенсионери, с окайващо ниски пенсии.

Живееха в малка къщица в квартал „Подуяне”, останала като наследство от починалата бездетна сестра на бащата на Йордан. Апартамента, граден с толкова труд и лишения оставиха на единствения си любим син. Други деца нямаха и цялата любов и грижи те отдадоха на сина си. Пак с много лишения успяха да го изучат. Но той все беше недоволен, все искаше още и още, а те не можеха да му дадат и се измъчваха и самообвиняваха. Баща му работеше някоя и друга година след пенсия, но се разболя и остана в къщи. Майка му, тя все си работеше, но след пенсия, все по-трудно намираше работа. Йордан се срамуваше от тях, от беднотията им, от грубите ръце на баща си и прическата на майка си, от това, че единственото им развлечение бяха филмите по телевизията и празничния неделен обяд, на който все канеха сина си, а той все не идваше. Той рядко се виждаше с тях, още по рядко се чуваше, ако майка му се обадеше. Беше им подарил стария си мобилен телефон. Те си пестяха минутите от ваучера, за да могат да му се обаждат понякога, колкото да разберат добре ли е. Отдавна не се бяха чували и виждали.

„Старите нещо замлъкнаха, трябва да им се обадя” си мислеше синът им и все отлагаше. Имаше далеч по-важни неща от това.

Йордан и дамата му се насочиха към гардеробната във фоайето на театъра. Той мина пред шефката си и подаде на гардеробиерката мокрите им палта. В този миг се вкамени от ужас. Пред него цъфна засмяното лице на майка му.

– Дани, сине – засия тя и протегна ръка към косата му – как си се измокрил, ще настинеш. Аз вече тук, на гардероба работя, добре, че леля ти Анка ме уреди. Сам ли си? О не, с дама си, ще ме запознаеш ли, много е красива ?! 

Йордан ужасен се дръпна назад и с крива усмивка вдървено и с едва сдържан гняв сковано изстреля: „Госпожо, какво правите, Вие сте се припознали, не Ви познавам!” 

– Синко, какво говориш, полудя ли, баща ти е зле, и ако чуе това, ще влезе в гроба! Грехота е!

Госпожа Марга Николова стоеше на дискретно разстояние от тях и с любопитство ги наблюдаваше. Йордан я прихвана през кръста и настойчиво я помъкна към залата.

– Но Йордан, коя беше тази жена и какво искаше от теб? Защо каза, че е майка ти, нали твоите родители са във Франция, нали?!

– Разбира се, че са там, а тази жена, о, тя сигурно се е припознала, или е луда, всъщност, тя е жена без значение.

Марина Димитрова

Просякинята

Една студена, влажна ноемврийска вечер бързах към къщи. Мъглата, ледена, лепкава обвиваше всичко в мръсно бяло. По улицата притичваха премръзнали минувачи.

Лампите процеждаха мътна жълтеникава светлина. Пред една осветена витрина стоеше нещо черно, като голяма буца пръст. Когато наближих, видях, че е някаква жена. Понечих да отмина бързо, но една мършава ръка протегна към мен поднос за милостиня, на който се търкаляха няколко монети. Старица в протъркано кафяво палто, със забрадка ниско придърпана над лицето, шепнешком ме помоли да й дам нещо, макар и малко „За Бога.”

Припряно отворих чантата си и затърсих портмонето. Нещо в гласа й ми се стори познато, но студът ме пронизваше и бързах. Не намерих дребни и хвърлих банкнота в подноса. Гласът й отново ме изненада „Вие сте много щедра! Дано Господ здраве да Ви даде!” Погледнах надолу към безформената маса, потърсих лицето ѝ и видях очите й, тези очи, които се бяха запечатали в съзнанието ми, тези очи, които ме гледаха с майчина обич, когато бях ученичка, тези очи, които ми вдъхваха сили и увереност. Да, несъмнено това беше тя – учителката ми по литература в гимназията, която ме научи да обичам поезията, да усетя магията на словото и това най-велико постижение на човечеството – литературата. Тогава тя беше толкова ефирна, облечена в белите си дрехи, така душевно и физически чиста, че сякаш излъчваше светлина. А заговореше ли, притихвахме. Ние, буйните и шумни ученици замлъквахме и я слушахме, пленени от възторга, с който говореше за любовта, за честността, за свободата. Тя запали в мен тази любов към словото, която пазя и до днес, разкри ни непознати светове на човешката мисъл и мъдрост, дари ни със способността да виждаме красивото и ценното, разказа ни за приятелството, обичта и състраданието. Тя ни направи по-добри и мъдри. Цял живот ще съм ѝ благодарна.

И ето я сега, стои на тротоара, кафява буца пръст и моли за парче хляб. Сигурно е видяла ужаса в очите ми, сигурно ме е познала, защото с мъка се изправи и затътри подпетените си обуща по улицата, прегърбена, с наведена глава.

Марина Димитрова