В памет на Христо Радевски
Зидарска песен
Ти се блъскаш – без спиране –седем дена в неделята.
Ти ядеш хляб и сирене
горе негде – на скелята.
Хубавее в ръцете ти
шестетажното здание.
Виж: градът под нозете ти,
ала кой е стопанинът?
Ти поставяш прозорците.
Като твоя син взор са те.
Ала ще ли децата ти
да се плезят от скелите?
Седем дена в неделята
ти висиш върху скелята.
Ти гоиш на стопанина
шестетажното здание.
Даваш своите мускули,
своя ум и умение.
Ала то ще те пусне ли
поне в сутерена си?!
Христо Радевски, 1934
Земя
Раста сред твойте огнени нивяи дишам задуха на твоите долини.
Но аз не зная как да те зова –
разбойница ли, майка ли, родина ли?
Аз сещам как тупти едно сърце,
как блика топла родна кръв от раните,
и бият там по масите ръце
изтръпнали намръщени пияници.
И ми тежи безмерната ти скръб,
страши смъртта, кънтят оковите.
Аз виждам черната пролята кръв
и къщите с барутен дим отровени.
Аз виждам ужаса и пепелта
на страшните настръхнали пожарища,
а брат ми гние някъде в пръстта
и майка ми оплаква свойта черна старост.
И аз горя сред твоите нивя,
сред твойте душни пламнали долини,
но аз не зная как да те зова –
разбойница ли, майка ли, родина ли?
Христо Радевски, 1930
Песен за Буревестника
Максим Горкипревод: Христо Радевски
Над морето накипяло
вятър облаците сбира.
А под тях и над морето
Буревестник горд се вие,
черна мълния е сякаш.
Ту с крило вълните пернал,
ту към облаците стрелнат,
той крещи и те дочуват
радост в смелия му крясък.
Този вик е жад за буря!
Сила гневна, страст гореща,
вяра в гордата победа
чуват облаците в него.
Стенат чайките пред буря -
стенат, мятат се, готови
чак до дъното да скрият
ужаса си пред бурана.
И гмурците плахи стенат,
те - гмурците - не познават
сладостта на бой в живота:
гръм от удари ги плаши.
И пингвинът глупав крие
тлъсто тяло сред скалите…
Буревестникът единствен
пори смело и свободно
над морето закипяло!
Все по-мрачно, все по-ниско
облаците се надвесват,
пеят, мятат се вълните
към гърма от висините.
Гръм гърми. Кипят вълните,
с вятъра те гневно спорят.
Ето вятърът обхваща
ги в прегръдките си силни
и с размах и дива злоба
ги изхвърля на скалите,
и разбива в прах и пяна
изумрудните грамади.
Буревестникът се стрелка,
черна мълния е сякаш,
облаците смело пори,
пяната с крило помита…
Ето, носи се - същ демон -
горд и буреносен демон -
и се смее, и ридае…
С облаците той се смее,
той от радост тъй ридае!
Демон с досет - в тоз грохот,
той умора вече сеща,
вярва - облаците няма
слънцето да скрият - няма!
Вятър вие… Гръм боботи…
Сякаш пламък син проблясват
облаците над морето.
Хваща мълниите морето
и гаси ги в своите бездни.
Като огнени змеици
ту се вият, ту изчезват
отраженията техни.
Буря! Ще избухне буря!
Този храбър Буревестник
между мълниите пори,
над морето разгневено
вика той - пророк победен:
- Нека силна буря тресне!
По материали от „Литературен свят“
