Зеница – Орлин Орлинов

Рисунка: "Жена с дете", Пабло Пикасо

Зеница

Тя се казва Зеница.
Счетоводителка в Н-ското летище.
Сутрин става в седем,
Отвежда децата в детската градина,
закусва и
влиза в счетоводството.
Работи до четири и половина,
взема децата от детската градина,
разхожда ги малко,
връща се в къщи,
приготвя вечеря,
разказва приказки,
изпира дрешките,
и ляга.
Ляга сама в двойната спалня
и гледа дълго как по белия таван
се мятат светлените на прожекторите.
Защо е сама?
Къде е мъжът и?
Къде е бащата на двете деца?
Развод?
Изоставена?
Разлюбена?
Не, няма нищо такова.
Няма нищо особено.
Тя е женена два пъти.
(Ау-у два пъти?)
Да, два пъти.
Женена, неразведена...

Първият и мъж беше летец.
Изтребител.
Капитан Камен Кирилов.
Слънчев младеж.
Свиреше на тромпет в джаза на полка.
Пееше хубаво.
Пееше, когато летеше.
Пееше, когато се бръснеше заран.
Съседите не му се сърдеха и вярваха,
че денят ще е хубав и весел,
щом с песен започва.
Камен се бръснеше
и подлагаше двете си бузи
за малка целувка.
Вземаше Зеницапрез кръста
и тихо и казваше:
"Знаеш ли
след небето,
звездите
и самолета
най-много обичам тебе...
И зеница му вярваше.
Иникога не искаше да бъде ппърва.
Тя просто знаеше, че не е възможно.
Изтребителите са племе особено.

После Зеница
усети, че нещо живее в нея.
После
в един нощен полет
Камен попадна в електрически облак
и сам стана,
светкавица,
облак,
светлинен лъч,
спомен.
И така си остана горе, във нощен полет.

А Зеница остана вдовица.
Не сложи черно,
защото беше бременна.
Не послуша комшийките,
не махна детето,
защото беше обречена.
не глътна отрова,
защото това е живота.

Синът се роди,
а когато започна да пита за всичко,
попита просто, по детски и най-страшното:
"Мамо, къде е моят татко?"
Тя беше готова за тоя въпрос,
а каза най-невероятното
"Твоят татко лети със един самолет
към звездите."
Но момчето растеше на военно
летище
и беше разбрало,
че самолетите излитат и кацат,
а на телевизора видя,
че дори
космонавтите
на земята се връщат.

Тя можеше да се ожени
за главния счетоводител.
Хубав човек.
Земна професия.
Обичаше я може би.
И сутрин, докато нахлузваше
черните ръкавели,
усмихнат и шепнеше:
"Хайде, лястовичке,
стига хвърча на високо..."
Зеница гледаше навън:
слънцето огряваше бетонната писта,
свръхзвуковите крила
на изтребителите-
и умолително отвръщаше:
"Другарю главен счетоводител,
моля ви..."

Пет години живя така.
И пет години един летец,
капитан Павел Стоянов,
насочваше локатора на своето внимание
към нея.
Той беше пръв другар на Камен
и не смееше
дума една да и каже.
Изтребителите са племе особено.
Романтично. Малко демодирано.
Щом любят - любят.
А Павел я обичаше.
упорито и вярно.
По своему.

Когато Зеница веднъж му каза:
" Павле, в града има толкова
хубави, млади момичета...",
той се усмихна, запали цигара
и рече сериозно:
"Портрета на Камен няма да махаме.
Той няма да ни пречи.."
И тя се ожени за Павел.
Сватбата беше весела,
весела, малко тъжна.
Всички пееха.
Всички пееха.
Всички танцуваха.
На Зеница и се плачеше
и все пак и беше хубаво.
А синчето и, петгодишното,
все в очите я гледаше,
все едно и също я питаше:
"Мамо, това ли е моят татко,
дето лети със един самолет към звездите?"
"Да, момчето ми това е татко ти -
върна се той от звездите.
Хайде, върви да играеш със децата..."

После..
после отидоха във Созопол,
наеха си варосана стаичка
в една стара дървена къща
с малко дворче, цялото в мушкато,
мрежи, чирози и квакащи гларуси.

Първо лято!
Лято единствено!
Беше синьо и топло морето.
Те се къпеха, сбираха миди,
както всички наивни влюбени,
по безкрайните плажове тичаха
и безпаметно се обичаха.
И скръбта се превърна в спомен.
И животът стана пак по- хубав,
с нови планове, с нови илюзии,
щото тъй е устроен човека.
После лятото свърши.
И Павел
пак потъна в небесните вирове,
да им дири бездънното дъно,
да надлита звука -
омагьосан-
влюбен в своите космически скорости.

А Зеница отново усети,
че във нея живее нещо
малко, топло и пухкаво,
Като зайче,
като врабче,
като чайка над летен залив ...
Тъй щастлива, тя бавно зрееше, -
и само веднъж
пред портрета на Камен,
изправена,
тя - кой знае защо - изхлипа:
"Ненагледен мой ...Незабравими...
Първи мой...мили...
прости ми!"
Няма щастие ненаказано.
Няма щастие вечно под слънцето.
Който казва, че има - лъже.
Или просто - тъй било писано.

В един полет с учебна "спарка"
"спарката" се запали.
Павел викал:
"Скочи!"
на курсанта,
но курсантът,
уплашен,
не скачал.
И макар че по устав Павел
имал право да скочи -
не скочил.
Изтребителите са племе особено.
А когато
най- сетне
курсантът
към
земята
надул
па
ра
шу
та,
било късно -
керосинът в баките
експлодирал.

А Зеница останала вдовица,
не сложи черно,
защото беше бременна.
Не послуша комшийките,
не махна детето,
защото обречена беше.
Не глътна отрова,
защото това е живота.
Дъщерята се роди,
а когато започна да пита
за всичко,
попита просто, по детски
и най- страшното:
"Мамо, къде е нашият татко?"
Тя беше готова за този въпрос,
а каза най-невероятното:
"Вашият татко лети със един
самолет
към
звездите..."


Тя се казва Зеница
счетоводителка в Н-ското летище.
Сутрин става във седем,
отвежда децата в детската градина,
закусва,
влиза в счетоводството.
Работи до четири и половина,
взима децата от детската градина,
разхожда ги малко,
връща се в къщи,
приготвя вечеря,
разказва приказка,
изпира дрешките
и ляга.
Ляга сама в двойната спалня
и гледа дълго кака по белия таван
се мятат светлините
на прожекторите.