Червеният ездач

Любомир Далчев, „Априлското въстание“, Братската могила в Пловдив. След петдесет години На тържествата в Оборище околийският началник произнесе възторжена реч…  Из вестниците От Оборище до Вола бляска героичний път, в пурпура на ореола великани се редят… След Каблешков исполинът ей Бенковски - тоз титан, като метеор преминал през възкръсналий Балкан. Петдесет години вече! А по-живи са те днес - и безсилна всяка реч е за прослава и за чест. Не безсилни - светотатски речи се отправят тем от витии, с бяс злорадски що коват за нас ярем… А народът гол и гладен клати клюмнала глава, той - добитъкът параден в тез „народни” тържества. И Бенковски, и Каблешков питат със тревожен глас: „Все ли тегне иго тежко? Все ли турско е у нас?” Димитър Полянов, 1926 година. Димитър Полянов   е български поет, прозаик, публицист, преводач, народен трибун. Роден е на 16.12 (4.12. ст. ст.) 1876 г. в град Карнобат в будното и родолюбиво семейство н...

Няма го моя син Земята е нахлупила калпак от жълти листа. Те се люшкат като обеци по ушите на дърветата и тихо окапват. С разрошена прашна коса ходи есента като луда, ходи по стърнищата и сбира затъпкания клас. Краката ѝ са наранени и тук-таме по сламките след нея блясват малки червени капчици. Тя минава край синорите, спира под високите осени и дълго се вслушва. Плаче някой. Някой нарежда с мътен глас. Тръгва. Жълтите ѝ коси греят. И когато завие в гората, по изсъхналия лист се чуват ясни стъпки: „Чуп! Чуп!“ Дядо Пейо си иде от града – прегърбен и сръбнал. Върви старецът, клати глава заканително,  а пред него тича белоглавото му куче Московеца. Тояжката, на която виси шарена торба, рисува преплетени рисунки във въздуха. Върви дядо Пейо и мисли: тежко. Няма го Пеньо. Тръгнеш, изходиш целия свят, никъде не можеш да го намериш. Тежи като куршум на сърцето. В земята сякаш потъна Пеньо. Ееех! – Ставам една сутрин рано – зорницата току беше изскочила над кавака, – в...

Пабло Пикасо, „Гълъбът на мира“. Свобода По ученическите ми тетрадки по моя чин и по дърветата по пясъците по снега написвам твойто име По всички страници прочетени по всички бели страници по камък кръв хартия или пепел написвам твойто име По позлатените картинки по гербовете на бойците по кралската корона написвам твойто име По джунглата по мъртвата пустиня по птичите гнезда по теменугите по ехото от детството ми написвам твойто име По чудотворствата на нощите по хляба бял на дните по неразделните сезони написвам твойто име По късчетата от лазур по блатото мухлясал лъч по езерото месец жив написвам твойто име По нивите по хоризонта по птичите крила по воденицата на сенките написвам твойто име По всеки полъх на зората по корабите по морето по планината полудяла написвам твойто име По пяната на облаците по потните струи на бурята по гъстия досаден дъжд написвам твойто име По формите преливащи в отблясъци по багрите превърнати в к...

Габриела Панова е родена на 20 април 1992 година в град Кюстендил. Завършва специалност „Международни отношения“ в УНСС и магистратура в Исторически факултет на Софийски университет. Предмет на изследователския й интерес са антивоенните движения в литературата. За себе си казва „Обичам да живея в търсене с раница на гръб и да задавам въпроси - на себе си и другите. Вярвам, че човекът е Човек, когато твори.“ Какво да правим с живота си? Аз не знам какво искам да правя с живота си, както не знаеш и ти, както не знаят милиарди други. Но знам, че през живота си искам да правя всичко. Да живея с раница на гръб, да изтъркам подметките на няколко чифта сандали. Да събера света между две твърди корици, дом да ми бъде всеки народ. Да заспивам под голото небе и да се събуждам върху рамото, което броди ден след нощ до моето. Слънцето да изсветлява косите ми, да се превърна в звук от ноти, вятърът да ми стане дихание и веднъж поне да се докосна до звездите и космоса. ...

Йожен Дьолакроа, Свободата води народа, 1830г. Лудите Като калаени войници стари в редици подравнени се редим; ако пред строя някой изпревари, „Хванете лудия!“ — във хор крещим. Едничката награда за такива е глад, преследване и смърт на скот или след време статуя красива за чест на целия човешки род. А колко често някоя идея като девица чака свой жених! Глупците все безумство виждат в нея, „Почакай!“ — казва й мъдрецът тих. Но среща я един от тези луди, които вярват в бъдния възход, и млад живот в утробата й буди, за нас, за целия човешки род. Видях пред мене Сен-Симон, пророка, богат отпърво, после — задлъжнял, зает да отстрани докрай порока, да промени докрай живота цял. Увлечен от започнатото дело, уверен беше той, че сочи брод, по който към успех ще тръгне смело след време целият човешки род. И Фурие ни казва: „Тръгвай вече, народе, и не стой презрян в калта! Труди се във фаланги; надалече сияе и очаква те целта. След толкова нещастия земята се свързва с грейналия небосвод —...

Капитализъм, Херлуф Бидструп Търтеят В своя кошер Търтеят си живееше волно и доволно. За работа и дума не можеше да става, защото беше известен със своята леност. През по- голямата част от денонощието спеше в странично положение на дясно. Щом се събудеше, обръщаше се по гръб, с ръце на тила и доволно се подсмихваше...  До него винаги имаше табла с храна, от която си хапваше по всяко време. А тя никога не оставаше празна. Любимото му занимание беше да наблюдава припрените движения на стопанката си, в стремежа си за всичко да му угоди. Работливата и вечно заета пчела беше като крепостничка в кошера, където нямаше нито миг спокойствие от вечните капризи на дъртия търтей. От постоянното му подтисничество душицата й се бе свила като изсъхнала лешникова ядка. Невъзможността й да излезе извън кошера, поради болезнената ревност на нефелния търтей я отчайваше и разболяваше. А тя искаше простор, небеса, свеж въздух и глътка свобода. Малко бягство от тъжния ден . Минута с...

Майка и дете на морския бряг, Пабло Пикасо, 1903 година. Радост голяма Майка му брои стотинките, а той, с наведена виновно руса главица чака. Този път бяха много, имаше и една беличка, значи трябва да стигнат за хляб.  Ако не за цял, поне за половинка хляб. Не умееше да брои и да пресмята стотинки.  Не му провървя в училище – децата бяха зли, надменни и го обиждаха, като говореха лоши работи за майка му. Не се сдържаше и винаги отнасяше боя – противниците му бяха силни, охранени и подли... Поне още няколко месеца да бе издържал щеше да се научи да смята и да познава поне парите, тъй казваше майка му. И все се канеше да почне да го учи да брои, но нали беше болнава, все не успяваше. Ама щеше да го научи, беше се зарекла поне да го научи да брои парите.  Парите, защото, оказа се, те бяха най-важното нещо на света. Майка му хич не се съгласяваше, че е така, но той си знаеше – парите са това, което дава сила на хората. Ето, ако имаше пари – щеше да ...