ТВОРЦИ В СОЦИАЛНИЯ ЖАНР - МАРИЯ ИЛИЕВА
***
Пребродих тъмнината,пресякох светофари,
край които празните таксита
разнасят нощните надежди
за шепа сребърници.
Фенерите на моите простори...
Въпросът е:
Дали била е вечност
тъмнината?
Нима си закъснял
фенерите на моите простори
да запалиш ?
Все още лутам се
и шаря с длани
по тухлени стени.
И коридорът -
сив, подобно плъх
(с одрана кожа),
от някого наречен
време...
Във този ден,
когато научаваш,
че си единственият жител
на малката планета под звездите
и шанса да се махнеш другаде
си е отишъл с мъничкия принц
и неговият странен кораб...
А помниш ли,
танцуващите по перваза
стъпки на дъжда?
Въвеждащи в началото
на лунна увертюра,
изписана
с незнайни ноти?
И тази
приказна соната,
понесла те в градините
на твоето детство...
Където,
сред светулчени огньове
си палел тъмното небе
сред шепотът на хиляди изгубени...
Защото там... Не мигат светофари.
И няма ветропоказатели,
и не минават магистрали,
а ти си страдал
сам, с протегнатата длан
и просел милост
от това небе...
Безмилостно,
прихлупено над нас…
Подобно паяжината на паяк.
Оглеждам се...
С усмивка на дете,
по улиците има слънце.
Очаквам да се сбъднат чудесата,
мечтани в тиха вечер.
... Шепнеше в косата,
обещание за светло утро.
А вън е вечер.
Скитникът цитираше Вапцаров!
Петък вечер е.
Делникът прихърква…
Невиждащи очи подпрени
в автобусно ежедневие.
Тръгващо по разписание…
В което аз съм част.
И просто пътник.
Както сме и всичките във времето.
Свободно място…
На него, до прозореца седи
един подпийнал скитник.
Странно!
- очилата са със златни рамки.
Повдигна лапата нагоре
(ръкавът беше скъсан):
- „Наздраве, българи!“
И аз се спрях.
Гласът му беше грапав
Но после кротнах се до него.
Присмех…
Автобусът беше пълен с пътници,
еднакви, като вестници.
Просъскаха очите…
Шепот тих… Излязоха езици.
Като плъхове от дупки
замърдаха очите…
Прилични господа и домакини
се взираха във него…
А той погледна през стъклото,
за нещо кимна,
и после ги разгледа като стадо.
Усмихна се и викна,
(оттекна до тавана):
- Кой от вас ще каже, мили…
Кой е писал:
„Човекът е човек тогава,
когато е на път…“?
Седалките мълчат.
Спогледаха се
стреснато костюмите,
обиците на госпожите,
очилата на чиновници
Замлъкнаха интригите.
Автобусът млъкна,
сякаш спря.
Кондукторът почти оказа се човек!
Отвърна:
- Пеньо Пенев!
А скитникът засмя се и го тупна:
- Ех, братле, ще пия и за теб!
Един със куфар, чиста кожа,
го дръпна, тихо съсна:
- Остави го, виждаш че е луд!
Кондукторът въздъхна.
А скитникът помръкна.
Не изпитах страх, а само болка,
дори посегнах към дланта му
и кимнах благодарно…
Промълвих му:
- Остави ги,
няма кой да чуе твоя глас…
Очите станаха големи.
Залюля се той,
надигна се и каза:
- И да ме убиете,
от мене полза няма,
ще ми вземете опинците съдрани!!!
Доволно се захили с беззъбата уста
и се обърса с опакото на ръкава.
Обърнаха се шлиферите.
Възмутено дадоха му гръб.
А той, разпери дланите към тях
и с блеснал поглед ревна:
- Нощта е черна и зловеща,
но нека бъде ден за вас,
негодници такива…!
И после на седалката се свлече,
със шише ракия и червено вино.
Ръцете му напукани и жълти,
приличаха на старо злато.
Заблестяха във очите ми сълзи,
докато го слушах как примира.
В съня му чувах, как шепти…
Скитникът цитираше Вапцаров…
Седалките се свиха
празни, зли
изпълнени с господа и домакини.
Черно и бяло
В окопа има само тишина…
Пукот,
проблясна.
Гръм огласи тъмнината.
Стон на ранени…
Мракът ли плаче?
Дебне врагът от засада.
Зейнала паст на чудовище
е пълната с трупове яма.
Мамо, къде си?
Татко,
аз съм твоето малко момче.
Което яздеше клон
и държеше дървена сабя.
В треска изгарям…
Факли пламтят отдалече.
Вражески лагер отсреща…
Екот…
На барут замириса.
И на кръв
топла,
човешка…
От болка простена пръстта.
И страх, като мишка
по телата пълзи.
…Докторе, вижте го моля!
Отворил посинелите устни
войникът опита нещо да каже…
После се спря.
Вече всичко е ясно.
Очите замряха.
Ръката отпусна на пода.
Пречупена снимката падна.
Изтъркана
в черно и бяло…
Под моста
- Мамо, искам да бъда Гагарин
да достигна луната.
- Спинкай любими… вече е късно.
- Мамо… искам да стигна луната.
- Спи малкия… Гагарин е един комунист.
Като крака на улична курва
е отворен прозореца…
И спомени влизат
нечисти,
немити,
дебелия пенис на времето.
Всяка утрин,
като зърна от кафе се търкаля
по пода на моята същност.
Пуша и гледам
фасади,
сиви, като убити гугутки.
Просяци длани протегнали
с овехтели дрипи облечени,
продрани от болка и истини.
Ще остави ли някой, къшейче хляб
за сирака дето се скита
на който домът му е
мост на река.
Под който грижливо
е клетникът скътал
едничко богатство —
одеало и залък.
Скръб,
и тъга
и печал.
Жали ли залезът зимен,
нощем, когато заспива.
По покривката има трохи
и от цигарата пепел.
Под буклуците има цветя
избродирани от моята баба.
Мързеливо избърсвам с ръка
и трохите на простия делник.
Пожълтелите, топли очи
на отдавна мъртвата баба.
Пералнята шляпа…
На мъжът ми нощните чувства
полепени по бели чаршафи.
На синът ми насраните гащи
омърсени сред първите стъпки.
- Мамо, далеч ли е Париж?
- Да, мамо… спинкай
- Мамо, искам да съм велик
- Няма!… Спинкай.
Вечер.
Като пияна гара,
където по пероните си пие бира,
дори и кучетата виждам
край релсите протегнали езици.
… А релсите са шизофренно бели
семафорът е безпощаден санитар
завързал с риза без движение
последният ми палав план.
Стрелките, като ножица пронизват
от циферблата черен на небето
измислено от някого си време.
Бездомните навън
са без часовник.
Луната
като салата
изпълва едната чиния
простряна на воля
на масата в моята кухня.
Друг няма.
Посивял градът ще осъмне,
в булевардът задавен от пушек
под моста ще дойде линейка
поредната хроника утре.
Нейните лампи
блестят минзухари във синьо.
- Мамо, сънувах комети… и
Господ…
- Ще ядеш ли сандвич със риба?
- Татко, дали ще се върне?
- Не е важно… измий си ръцете.
Само стъклото,
като някаква рамка
ревниво ще пази
последната скица…
Момченце,
в ръцете държащо хвърчило.
За автора: Мария Илиева e родена на 03.07.1978 г. Живеe и работи в Пловдив. Автор е на стихосбирките: "Далечно докосване" (2006) и "Сънуват ли птиците" (2007). Нейни стихове са включени в "Антология на новите български поети" (2008), "Кулски поетичен панаир" (2008), Антология на женската любовна лирика "Само за теб" (2009), „Още стихове за вечните неща“ (2012) и алманаха „Културна палитра“ - 1 - (2012), „Културна палитра“ 1-2 (2012) и „Културна палитра“ 3-4 (2013). Има публикации във вестници, а нейни стихове в превод на английски участват в няколко поетични антологии на издателство "Nutshell" (2009), "And again last night..." (2009) и "Words from the web" (2009). Има множество публикации в интернет.
