ФИЛМ: ПЕСЕН ЗА ЩАСТИЕТО

Но във затвора попаднал на хора
и станал
        човек. 

Никола Вапцаров, Песен за човека




Песня о счастье (1934) Марк Донской

Режисьор: Марк Донской, Владимир Легошин
Сценарист: Георгий Холмский
Оператор: Николай Ушаков
Композитор: Григорий Лобачев
Художник: Семен Мейнкин
Страна: СССР
Производство: Востокфильм
Година: 1934
Жанр: драма

Актьори: Михаил Викторов, Янина Жеймо, Николай Мичурин, Борис Тенин, Федор Никитин, Владимир Гардин, Леонид Кмит, Александр Мельников

1924 година. Марийския младеж Кавирля, моряк по Волга при частника Лебедев, се влюбва в момичето Анук. Старият стопанин също се домогва до Анук, и намразва юношата. Веднъж се сбиват, в резултат на което и двамата падат в реката. Лебедев започва да потъва. Изплашен, че ще го обвинят в убийство, Кавирля се впуска в бягство. После среща крадеца и скитник Гороха и решава да му бъде компания. Попаднал в изправителен дом, героят започва нов живот, под името - Михаил. Разбирайки, че Миша обича музиката и добре свири на свирка, началника на изправителния дом му помага да постъпи в консерваторията. Минават пет години. Миша вече е известен флейтист. Прочитайки за него статия във вестника, Анук решава да открие Кавирля. Опасявайки се, че ще е разпознат като убиец, флейтиста не признава на момичето, че е писал писма през тези години. Оскърбеното момиче се връща в село. Кавирля отива за съвет при възпитателят от изправителния дом. Разбира, че Лебедев е останал жив и е съден като враг на народа. Кавирля се връща в родината и се среща с Анук.




Популярни публикации от този блог

Балада за комуниста – Веселин Андреев

Изображение
БАЛАДА ЗА КОМУНИСТА в памет на моя другар партизанин Стефан Минев — Антон Колко дена го били — ни дума, ни вопъл, ни стон, но устата сгрешила, сама промълвила — Антон… Своето име им казал, но седмица после мълчал, а пък тялото — в язви, и язвите гнойни текът… — Где са твойте другари? — той виждал отряда любим и очите притварял и тръпнел, но бил несклоним. Побеснял и разгърден, край него прострелвал агент — той отвърнал му твърдо: — Убиецо, стреляй във мен! Те в раните люти посипали сол като жар — скърцал с зъби нечуто и как ли без вик издържал?… И в злоба безсилна пак били го диви и зли в страшни мъки се свивал, но дума не им промълвил… После бавно притихнал- смутени, учудени в страх, те го гледали тихо — безмълвен, но горд, величав. — Не човек, а желязо — просъскал агентът фашист. Тихо мъртвия казал: — Не, комунист! Веселин Андреев, лято 1946 г.
Прочетете още

Високи сини планини – Младен Исаев

Изображение
ВИСОКИ СИНИ ПЛАНИНИ Високи, сини планини, реки и златни равнини, небе по-нежно от коприна — това е моята родина! Обичам те, земя голяма, тъй, както си обичам мама, тук мила ми е всяка птица и всяка мъничка тревица. Обичам българските думи, що слушам по поля и друми, обичам хубавите песни и приказките ни чудесни. Когато гледам планините и слушам да шумят реките, в шума на Рила и Пирина аз чувам моята Родина. Младен Исаев ЛЮБОВ Ние тръгнахме като изгрели две слънца. Накъде? Все едно. Беше наша земята, ние - нейни деца. И когато зли облаци скриха и земя, и небе, там звезда керванджийка твойта обич ми бе. И когато сняг бялата зима върху всяка тревичка посе, мен ме сгряваше с живия огън само твойто сърце. И когато в планинските дебри ни понесе гърмяща река, бе за мене спасително клонче само твойта ръка. Благославям аз нашата среща в тоя свят - и добър, и суров, - твойта вярност и сила, моя светла любов! Младен Исаев КЪМ ПОТОМЦИТЕ Ще дойдете на грешната земя като росата призори пречистени. Щ...
Прочетете още

Горящото сърце на Данко – Максим Горки

Изображение
– Живели някога на земята едни хора, непроходими гори обграждали от три страни таборите на тия хора, а от четвъртата имало степ. Те били весели, силни и смели хора. И ето настанало веднъж тежко време; явили се отнякъде други племена и прогонили хората в дън гората. Там имало блата и мрак, защото гората била стара и така гъсто се били преплели клоните и, че през тях не се виждало небето и лъчите на слънцето едва си пробивали път до блатата през гъстия листак. Но когато неговите лъчи падали във водата на блатата, дигала се смрад и от нея хората гинели един след друг. Тогава започнали да плачат жените и децата на това пламе, а бащите се замислили и изпаднали в тревога. Трябвало да се излезе от тая гора и за това имало два пътя: единият – назад – там били силните и зли врагове, другият – напред – там стърчели великани-дървета, плътно прегърнали се едно друго с могъщите си клони, пуснали възловати корени дълбоко в лепкавата тиня на блатото. Тези безжизнени дървета стърчали мълчаливо и...
Прочетете още