Поема в синьо - Янис Рицос

На Гео Милев
Той обичаше света,
но бе с едно око – виждаше
половината ден син, половината черен.
А той искаше целият ден да бъде син,
целият свят да бъде светъл –
всеки човек да има своята усмивка
и своя декар лазур всред всяка нощ. 

Беше едноок. Не искаше да огорчава близките си
и носеше в празната си орбита изкуствено око –
тънко изписано, синьо,
защото искаше целият ден да бъде син –
едно око грижливо, обърнато към празнотата,
което страдаше за празните ръце, за празните стомаси,
за черната празнота в очите на хората.
Той искаше целият живот да бъде ясносин.
Това око се взираше и различаваше всичко в нощта. 

Един едноок. С име Гео Милев.
Пишеше стихове. Написа „Септември“.
Едноок. А виждаше с хиляди очи неправдата,
забиваше като меч празното си око в гърдите на неправдата,
искаше всичко да бъде синьо.
Арестуваха го. Изгориха го жив.
Човекът, който искаше душите ни да бъдат лазурно-сини.
Изгориха го. Но окото му не изгоря.
Остана като капка синя светлина
вътре в изгорения му череп. 

* 

Бе човек лазурен като правдата.
Сега в музея на революцията това синьо око блести
Като фенер на вратите на свободата.
Това око вижда, осветлява и съди.
Това око заповядва: „Да.“
Да направим лазурносини душите си и живота си.

Един лазурен човек с много червена кръв,
с червени мечти за синия ден.
В музея на революцията се пази неговото око
като емблема на борбата. Видях това око.
В зеницата му е написана цялата история на революцията.
Сини картини от кървави години.
Сини картини с червени знамена.
Загинали борци, които носят високо на ръцете си синия ден. 

Това око не се затваря никога.
Това око бди над София.
Това око е една синя звезда за всички нощи.
Това око вижда, осветлява и съди.
Който погледне това око, придобива очи,
Който погледне това око, вижда света. 

Един едноок човек. С име Гео Милев.
Написал „Септември“ – нищо друго не знам.
Едно синьо „добър ден“ ми каза,
с едно „добър ден“ отвръщам аз,
една синя поема пиша за света –
за „добър ден“. 


Янис Рицос
Превод: Елисавета Багряна


Биография:
Янис Рицос, гръцки писател и ляв политически активист, е роден на 1.05.1909 г. в малкото градче Монемвасия, Южен Пелопонес, в заможно семейство, което по-късно се разорява. Баща му умира в психиатрия. Бъдещият поет от рано трябва да работи, за да живее. От 1925 г. е в столицата. Сменя много професии, работи в балетен ансамбъл, известно време е коректор, постъпва във фабрика. В периода 1927-1929 г. Рицос се лекува от туберкулоза в болницата „Сотирия” и по това време се превръща в привърженик на левите идеи. Член на Гръцката комунистическа партия от 1930-те г. Печата стихове от 1927 г. От 1931 г. сътрудничи на лявото списание „Протопори” („Авангард”), а през 30-те г. - на официалния печатен орган на КПГ - в. „Ризоспастис”, на чиито страници публикува „Писма от фронта”. Дебютира със стихосбирката „Трактор” (1934), написана под силното влияние на Маяковски; тя е последвана от „Пирамиди” (1935), „Епитафия” (поема, 1936), срещу диктатурата на Метаксас, установила се през 1936 г. През 1940 г. влиза като танцьор в трупата на Националния оперен театър и издава поемата „Маршът на океана”. В годините на нацистката окупация се включва в Национално-освободителния фронт на Гърция (ЕАМ) и Народно-освободителната армия на Гърция (ЕЛАС). Активен деец на антифашистката съпротива. През 1942 г. създава драматургичната творба „Жена на брега на морето” и поемата „Последното столетие към човека”. През 1943 г. сътрудничи на атинското списание „Свободна литература” и публикува сборника „Изпитание”. По време на Гражданската война в Гърция, поетът е затворен в периода 1948 г.-1952 г. в концлагерите на островите Лемнос, Макронисос, Ай Стратис. Посещава редица страни, сред които СССР, Румъния, България, Чехословакия, ГДР и Унгария, Куба. За поемата си-монолог „Лунната соната” (преведена на 20 езика) получава първата Държавна награда за поезия (1956). През същата година издава „Впечатления за Съветския Съюз” (1956). През 1960 г. се появява на грамофонна плоча „Епитафия” с музика на композитора Микис Теодоракис. Съставя „Антология на чешки и словашки поети”. След преврата на хунтата на „черните полковници” (1967) поетът е хвърлен в концлагерите на островите Лерос и Ярос, а после е затворен в строга изолация на остров Самос. Освободен под натиска на гръцката и световна (Неруда, Пикасо, Арагон) общественост. След освобождението си написва „Непокорният град” и се включва в току-що създадената Единна демократична лява партия (ЕДА), сътрудничи на вестника й „Авги”. През 1973 г.участва в студентските прояви срещу хунтата в Атинския политехнически университет. След падането на диктатурата, повече от 20 г. живее в Атина. Написва „Химн и плач за Кипър”. Творчеството му обхваща сто поетични сборника, девет романа, четири театрални произведения, пътеписи и други. Преводач на Маяковски, Блок, Алексей Толстой, Атила Йожеф, Назъм Хикмет, Николас Гилен и др. Освен лауреат на Държавната награда за поезия (1956), е носител и на Международната Димитровска награда (1975), наградата „Алфред дьо Вини” (1975), Международната Ленинска награда „За укрепване мира между народите” (1977) и др. Доктор хонорис кауза на много университети. Номиниран за Нобелова награда през 1968 г., но не я получава. Умира на 11.11.1990 г. в Атина и е погребан в родния си град Монемвасия.
Источник - Литературен свят http://literaturensviat.com/?p=55084