За Алеко Константинов
Социалната ирония у Алеко
В невиждания кипеж на гешефтарски страсти и апетити, при формирането на новата държава, в епохата на първоначалното натрупване на капитала, чрез властта, търговия, предприятия, държавни доставки, образователен ценз, журналистика, в епохата на бай Ганю Балкански, Алеко проповядва благородни, чисти чувства, святи принципи, честност, съвест, доблест, чувства и добродетели, култивирани през „друго време и от турско време” - епохата на Възраждането и националната революция, чувства вече угаснали, затрупани със слой мерзости.
Затова и Алеко скъпо ги заплати - с живота и кръвта си: бай Ганю го застреля в тъмнината… угаси свещта от Възраждането!
Бай Ганю и преди, при турчина, не е бил опозиция, а само раболепна рая, че сега ли, когато държавата е негова! И преди той си е гледал търговийката, кесийката, и тогава революционерите и бунтовниците са били за него чапкъни, хайдучаги, както и сега революционерите в Македония.
Но именно сега е дошло напълно царството на бай Ганю, защото напред и турчинът го държеше под крака си, ако и да го приближаваше до себе си, но само, за да държи покорна раята, и революционерите го заплашваха с терор, и народът го презираше, ако и да се боеше от него - от чорбаджията-изедник, дясна ръка на турчина.
Именно сега, пипнал държавната власт в ръцете си, бай Ганю става всесилен: граби, трепи, безчинствувай - няма кой да те спре; съвестта е приспивана, гладната честност е бошлаф, противниците са натикани в затвора или избесени…
Светлината на Възраждането, на просвещението и революцията е угаснала…
Създаден преди векове, в тъмнината на робството и лакейството пред агата, сега тъмнината е свое собствено дело, без намеса на турчина; сега нравствената, социалната и политическата тъмнина е само преобразена в съвременен гешефтарско-капиталистически стил и узаконена исторически, като велика ирония над святата народна цел на Възраждането и революцията, ирония над „святата република” на Левски, Ботев и другите народни идеалисти.
Презреният преди чорбаджия, сега заменен в ново преображение, е пълновластен господар - ето за кого, за бай Ганю - гешефтаря, се е паднала мечтаната и извоюваната с потоци геройска народна кръв свобода - да граби, да трепе слабите, да властвува и богатее.
Верен исторически приемник на народните идеалисти от Възраждането, Алеко иска преди всичко подобрение материалните условия за съществуването на народа, законно и демократическо управление на страната, което да култивира обществената и гражданската съвест, което да възпитава честната личност, чистата душа, да изгребе гнусната пяна и бай Ганювия слой от мерзости и чак тогава да се пристъпва към специални културни институти като Рисувално училище, а към Княжески дворци и - никак. Преди всичко трябва да се създаде съответно съдържание за новата по-висока форма - европейската култура.
При една обществена действителност на отчаяна бедност на населението в покрайнините на столицата и в цялата страна, дето газеното тенеке е придобило такова всестранно приложение в бита на народа; дето раболепството на отвратителния гешефтар бай Ганю е най-цененият типичен израз на гражданското съзнание и доблест; дето тиранията на българския властник по нищо не се отличава от тиранията на Фазлъ паша в турско време, - в тая страна да строиш Княжески дворци, да отваряш Рисувално училище е една нова комедия, чудовищна подигравка с тоя народ триж нещастен…
Ала комедия и ирония е цялата следосвободителна епоха, характеризираща се с бай Ганю, в която са отречени и осмени святата народна цел на българския национален идеализъм от Възраждането, на възвишените пориви и героични дела, плодовете на които обра не човекът, а свинята, не народът, а бай Ганю - гешефтарят.
Героят на националната политическа и социална революция се смени, се подмени с бай Ганю - това раболепно нищожество, което никога не е било способно да се бори и жертвува, да твори историята и прогреса на своя народ, а се оказа то, тая гнусна пяна, на повърхността на обществото, заграбил в ръцете си властта - да стои начело на народа и държавата.
Каква жестока ирония на историческия ход!
Ето защо - всичко в тая страна е опак, щом нравственият урод, раболепното нищожество, гешефтарят, а не идеалистът-общественик се оказва силата в новата държава. Ето защо, за идеалиста и народника Алеко иронията е най-правилното и най-творческото историческо светоусещане и обществено отношение към тая гнусна комедия т. е. към България на бай Ганю - гешефтаря, на партизанина-шайкаджията, обезгероичена и обезсмислена, а някога героична и възвишена, когато е била България на Левски и Ботев.
Ето защо Алековото творчество - от фейлетоните до очерките - диша дълбока и мощна ирония, сарказъм, наред с добродушния смях.
Иван Мешеков
в. „Час”, г. 3, бр. 37, 19.05.1937 г.
Двубоят Алеко - Бай Ганьо
Трудно е да се определи какъв литературен вид е „Бай Ганьо”, но в никое друго наше литературно произведение няма такава съдбовна връзка между автор и герой.
Алеко ненавижда бай Ганьо, преследва го навсякъде с убийствен и изобличителен присмех, а бай Ганьо угнетява до смърт Алековата просветена и жадна за благородство душа. Един безпощаден двубой, в който автор и герой си отричат всичко - и правото на живот дори.
А с каква доверчивост и всеотдайност Санчо Панса следва своя „смахнат” господар и се радва на сдържаната му снизходителна, но благородна любов! Тук огромният конфликт между тях се изглажда и стопява във взаимна любов, в предаността и накрая практичният и честен Санчо коленичва смирено, облян в най-чисти сълзи пред мъртвото тяло на лудия хидалго.
А бай Ганьо излиза из страниците на книгата с думите: „На маймуни ни обърнафти, маскари с маскари!” - двойно обиден и двойно непримирим!
И някъде към град Пещера той причаква своя автор и го убива от засада. Това отмъстително убийство не става в роман, а в реалния живот на родната ни земя. Тук вече няма никаква шега, никакво изкуство и никакъв определен терен на борба.
Бай Ганьо не е измислен литературен герой, не е и символ, а един действителен човек от плът и кръв; между впрочем - една политическа издънка на робството и злонравието - убиец, когото прокурорът не може да улови, тъй като бай Ганьо и прокурор, и на власт, и в опозиция.
А другият герой - авторът - се намира в родния си град Свищов, закачен в джамлък: един елегантен редингот и бяла копринена риза, разкъсани от берданен куршум.
Не коленичи бай Ганьо над Алеко! Алековата душа отлитна непокаяна и неоплакана.
Ние се смеем над тия мрачни страници, но от тях не лъха ни милост, ни любов, ни каква да е надежда…
Илия Бешков
в. „Земеделско знаме”, бр. 211, стр. 4., 23 май 1947
Материалите са публикувани в "Литературен свят"
