Людмил Димитров – Мъртви поети
Мъртви поети
Никола Вапцаров писал в рими
увит в два шала през лютите зими.
Въглища мятал с лопата
за буржоата.
Те му благодарили
като го убили.
Никола Вапцаров дружил с револвер
по-черен от мрака, от хляба по-чер.
Най-черен от всичко обаче
бил е живота.
Точка поставил палача
с куршум в челото.
Не, не, не!
Поетът не умира!
Не, не, не!
Той не умира!
Гео загубил свойто око
така не разбрал за кого и защо.
Гръмнала лоша граната
досами главата.
И ето започнал да пише
за народа си свише
За робът с вила, за роба с чук
за хората тихо вечерящи лук.
И всеки в „Септември“
е бил и негов брат.
Властта удушила го тайно
с тел върху врат.
Не, не, не!
Поетът не умира!
Не, не, не!
Той не умира!
Смирненски писал за бедни деца
без майка, без татко и нежна ръка.
Там пред витрините бляскави
зяпай с надежда.
Уморени крака към мазето
да спиш те отвеждат.
В мазето е мухъл, в мазето е мрак
в мазето се чувстваш последен глупак.
И ето ръката сама
се свива в юмрук.
Насън изкрещяваш: Ура!
и събуждаш се друг.
Мъртви поети кажете ми днес
защо идеалът превърна се в ПЕС?
Запушил ушите си с дъвка
устата с мръвка.
Очите с черни пари
и сърцето дори.
Мъртви поети кажете ми днес!
Мъртви поети бъдете с мен утре!
Мъртви поети живели сте вчера!
Но аз ще запазя в мен
вашата вера.
Стихове: Людмил Димитров
Илюстрации: Мирослав Моновски
Стихотворението е изпълнено и като песен.
