Користно оплакване на един нацистки град – Кърт Вонегът
От 13 до 15 февруари 1945 г. Великобритания и САЩ подлагат на масирана бомбардировка немския град Дрезден. Казармите, железопътните възли и предприятията в покрайнините остават почти непокътнати. В една от бомбардировките за 30 минути са убити над 25 000 мирни жители.
На 14 февруари 1945 г. 65 английски и американски самолети без особен военен смисъл изсипват 52 тона бомби над окупираната от нацистите Прага в самия исторически център на града.
Користно оплакване на един нацистки град
Не само съм хвалил един нацистки привърженик, но и съм изразявал скръбта си от смъртта на един нацистки град. Става дума за Дрезден, разбира се. Трябва да повторя, че бях американски войник там, военнопленник, когато градът беше опожарен до основи. Не бях на страната на германците.
Скърбях за унищожаването на Дрезден, защото той само временно беше нацистки град, а в продължение на векове е бил съкровищница на изкуството, принадлежаща на всички земляни. Пак можеше да е такава. Същото важи и за Ангкор Ват, разрушен неотдавна от военни учени заради някаква измислена полза.
Това, че станах свидетел на унищожаването на Дрезден, оказа много по-малко влияние върху характера ми от смъртта на майка ми, от осиновяването на децата на сестра ми, от внезапното осъзнаване, че тези деца и моите собствени вече не зависят от мен, от разпадането на брака ми и прочее, и прочее. Освен това никой не ме е карал да оплаквам Дрезден, дори и германците. Дори и те смятаха, че вече не си струва да го споменаваме.
Затова и аз спрях да мисля за Дрезден, докато през 1976 година от издателство „Франклин Лайбръри“ не ме помолиха да напиша специален увод за луксозното издание на романа ми „Кланица 5“, което подготвяха.
Казах следното:
В тази книга се разказва за нещо, което ми се е случило много отдавна (1944), а и самата книга вече е нещо, което ми се е случило много отдавна (1969).
Времето върви напред и основното събитие в книгата, бомбардировката на Дрезден, вече е спомен, превърнал се във вкаменелост, който постепенно затъва все по-дълбоко в катрана на историята. Ако американските ученици изобщо са чували за нея, със сигурност се чудят дали е била през Първата или през Втората световна война. А и едва ли ги интересува особено.
Що се отнася до мен, нямам особено желание да пазя спомена от бомбардировките жив. Разбира се, ще ми е много приятно, ако хората продължават да четат тази книга и занапред, но не защото смятам, че дрезденската катастрофа ни е преподала важен урок. Самият аз бях в центъра на събитията и единственото нещо, което научих, бе, че войната така разярява хората, че те са готови да опожарят до основи велики градове и да избият жителите им.
Нищо ново.
Пиша това през октомври 1976 година и така се случи, че само преди две вечери бях на прожекцията на новия документален филм на Марсел Офюлс за военните престъпления, „Спомен за справедливост“, в който имаше кадри, правени от въздуха, от нападението над Дрезден — през нощта. Градът сякаш вреше и аз бях някъде долу.
След това трябваше да изляза на сцената, заедно с други хора, които са имали много лични преживявания в нацистките лагери на смъртта и прочее, и да споделя вижданията си за смисъла от всичко това.
Жестокостта определено е триумф на безсмислието. Онемях. Не се качих на сцената. Прибрах се вкъщи.
Дрезденската жестокост, безумно скъпа и планирана в най-малки подробности, в крайна сметка беше толкова безсмислена, че само един човек на цялата планета имаше някаква полза от нея. Този човек съм аз. Написах тази книга, от която спечелих много пари и тя изгради реномето ми такова, каквото е в момента.
Така или иначе, спечелих два-три долара от всеки убит. Това си е бизнес.
Кърт Вонегът, „Цветница“, 1981 г.
