Защо няма щастие и как то може да се достигне? – Димитър Благоев (първа част)


„Димитър Благоев в Пловдив“, художник Димитър Киров, стенна мозайка.

ЗАЩО НЯМА ЩАСТИЕ И КАК ТО МОЖЕ ДА СЕ ДОСТИГНЕ?
Посвещава се на работниците

Първа част

Секи му се ще охолно да живее – и работника и търговеца, сиромаха и богатия, простака и образования: секи иска щастие да намери. Но много ли са честите хора по света? – Работниците например навред съставляват болшинството. Дали те живеят охолно? 
Знае се как работникът се поминува: през целия си живот той работи; неговият труд прави богатството; носи на гърба си цели господарстава, с потта на челото си уголемява знанията, а сам се мъчи, живее в простота, забравен от света, подритнат от хората. Какво ти тука щастие? 
Че страшна сиромашия натиска работниците, мъчи ги грубата неправда и те нямат бял ден – то го всеки знае. Едно време и работниците са живели свободно, трудили се за себе си, сами си били стопани. – Нареждали си работата, както им кроял умът. Но не можаха да си запазят щастието, не можаха да си запазят правдата. Защо така? 
Ето защо. Народили се чорбаджии, дошли са царе, и народът изведнаж се не сетил, че те му са душмани, че те ще му смъкнат кожата. Та и не са били съгласни помежду си, и ето че с царски указ чорбаджиите отърват от народа земята му, насила го карат да се труди заради тях, заробват го. Сега няма вече робство. Олекна ли на работниците? То се знае как олекна! Още по-зле! И как можеше инак да бъде? В едни страни народа просто изпъдиха от земята, в други му дадоха такъва, че да я триеш на главата си – сал пясък, в трети му оставиха толкоз малко, щото той самичък трябва да я напусне, защото за нея той трябва да плаща откуп на чорбаджиите и на правителството под вид на помелен налог. От това става ясно, че първите станаха пролетариат, т.е. хора без сяка собственост, и станаха чираци на чокоите, на фабрикантите и др. богаташи, които едно време със сила са зели от народа земята му и богатството му. Другите в късо време трябваше да напуснат нивята си и лозята си и да станат надничари, трети влетяха в ръцете на лихвоимците – чорбаджии. А при това още и началството бие, пъха в коша – дай пари, че и толкоз. То не ще да знае нищо повече. Че какво да стори сиромахът работник? Едно му само остава: да напусне земята си, да се предаде на изедниците чорбаджии и да тръгне да се скита по света. 
Тъй е то ставало и става. Работниците бягат из селата, дето им видят очите. Повечето от тях отиват във фабриките и заводите. Къде да се дени сиромахът, когато навред началство, навред чорбаджии, не му дават мира, а секи иска да живее. Обикновено сега в градовете се събира едно голямо множество народ, което дири работа по фабриките и заводите. Днес от сички краища на света викат, че работа няма, че насякъде работниците теглят черно теглило; че фабриките се затварят и търговията спира. Какво излиза от това? - Между работниците се подкача жестока война, война на живот и на смърт. Секи се мъчи да бутне другиго в ямата; един от другиго грабят залъка из устата си. Брат става против брата си, сестра против брата си, мъж против жена си, майка против децата си, чада против родителите си. С една дума бой на всички против всички. Разбира се, работниците не щат това но кому се ще от глад да умира? Никому? Всеки иска да живее, а като няма възможност, то трябва или да се намери тази възможност, или неизбежно иде войната между хората, неизбежен е грабежът на залъка от устата на един от другиго. Това и става между работниците. Тоя грабеж на залъка от устата на другиго, тази война се нарича конкуренция. А във войната отде ще се земе щастие? 
Сега всичкото домакинство насякъде на това е основано: да грабят един от другиго залъка из устата си – на конкуренцията. Пак в господарството сичко зависи от уредбата на домакинството. Работниците на фабриките ядат един другиго с конкуренция. Това същото правят и селяните. 
Знае се, че във всичките господарства. работниците са главните плащачи на данъка. Всичките средства на господарството излизат из неговия джеб. Дето ще рече, из джеба на селянина. Селянинът е вечен длъжник на чорбаджията и на правителството. Както единият, тъй другият еднакво му дерат кожата. 
Да кажем, че таз година е плодородна, че има голямо изобилие. В този случай чорбаджията и правителството бързат да хванат селяните за врата – пари давай! Селяните, щат не щат, трябва да закарат храната на пазара. Тука се и захваща войната помежду им – един у другиго намаляват цената на хляба. Селяните не съзнават това, но най-сетне излиза така: те продават хляба си за безценица, па парите грабват от ръцете им лихвоимецът чорбаджия и правителството, а те си остават с празни ръце – в сиромашия. 
Същата война, същата конкуренция съществува и между фабрикантите, търговците и др. То се знае, че сега сичко се върши на едро, в голям размер. Защото хората узнаха, че едрото домакинство е по-изгодно и повече богатство дава. Да влезем в коя да е фабрика и ще видите, че там работят хиляди хора, произвежда се голямо множество предмети. Произведените предмети не се харчат ни за прехраната на работниците, които ги произвеждат, нито пък трябват на фабрикантина направо да се прехрани. Не само това. Произведените предмети даже не отиват за нуждите на известна местност, а напротив, пръскат се по цял свят и се дирят неизвестни купувачи, които можат да ги купят и да спечелят от това пари. С една дума, домакинството засега се основава на кяр, на уголемението капиталите, а не на потребностите на работническия народ. Да се разменят предметите на пари, на злато и сребро – ето на какво е засега основанието на домакинството. А де се продава и на кого се продава, то е се едно. Който има пари, купува, който ги няма, гладува. 
Да търгува днес секи може; в търговията се признава пълна свобода. И наистина търговци от сичките господарства припнали са по цялото земно кълбо да разнасят стоките си. Секи търговец се мъчи да закара стоката си там, дето по-добре може да я продаде, при туй никой не знае колко стока трябва в еди-коя си страна. По причина на тази неразбранщина на едно място се натрупват стоки от цял свят. Тука то и става бой между търговците; захваща се конкуренция. В тая битва оръдия са стоките. Който продаде по-евтино, той побеждава. А за да се продава по-евтино, трябва стоката да се произвежда на едро, че да може сяка вещ отделно да се продава евтино, а пък от сичката да се спечели, а не да се загуби. Дето ще се рече, при конкуренцията победяват и печелят само големите търговци, пък малките се затриват. Дребното производство се събаря, едрото го поглъща, малките капитали се поглъщат от големите. Сега в някои господарства, както напр. в Англия, не можеш намери дребни стопани; там няма дребно хозяйство, последните се преобърнали на пролетариат от едрото домакинство. Същото става и по другите земи. 
А от това ето какво произлиза: от една страна, от съборените дребни домакини числото на гладните работници се уголемява, а от уголемението на числото на работниците цената на труда се намалява. От друга – земята, фабриките и въобще капиталите се събират в ръцете на шепа богаташи. Богаташите, като се ползуват от голямото число работници, на които нищо друго не остава, освен да си продават ръцете – инак ще умрат от глад – за нищожна плата, събират ги в големи работни общества. Тези общества 1) работят евтино, 2) произвеждат едно твърде голямо количество стоки, сяко парче на които се продава евтино, а от всички се получава голям кяр. Ясно е сега, че днес може да търгува само онзи, който произвежда стоки на едро. И секой се старае на едро да произвежда и продава. Но на кого да се продава? По-голямата част от народа са работници, работниците продават труда си толкова евтино, щото едвам могат да живеят, а други и без това остават. Разбира се, от това, че те не могат да купят и най-нужните за тях предмети. От това числото на купувачите се умалява се повече и повече, а производството се увеличава. Какво излиза от това? Ето какво: днес често такова множество стоки се натрупва на пазарите, щото няма къде да се дени. В Англия, Франция, Германия сега се произвежда едновременно такова множество напр. платно, сукно, чит и др. т., щото не могат да се продават – пазарите са препълнени със стока и естествено е, че тука сички се затриват. Фабриките и заводите се затварят, стотини хиляди работници остават на пътя без работа, задължени и гладни, на другите се намалява платата им, почва се борба между работниците и капиталистите. 
Това още не е краят на войната. Тя отива надалеч. Секи вече знае, че днес капиталистите господствуват в господарствата. Всичко в господарството им служи – и средствата, които се събират от народа, и войската, и полицията. А у тях няма друго желание, освен да трупат пари, капитали да събират. С тая цел сяко господарство се мъчи да завладей пазарите за продан на стоките, да отвори нови пазари на своите капиталисти. Тука вече конкуренцията се води между цели господарства; сяко господарство воюва с ножа в ръка, с огън и с топове. Тъй например: Англия се бие с Африка, Русия иска да се възползува от затруднителното положение на Англия и обявява ѝ война. Франция сочи своите удари към Китай, Германия гледа как да прихлюпи Франция, Австрия примъква войските си към Турция; Италия към Африка; Сърбия си играе с българите; българите с гърците. С една дума, навред се види само една всеобща война. А кога ли войната е докарала на хората щастие? Кога хората се ядат един другиго, какво ти тука щастие? Тука всичко е на вятъра, няма нищо трайно, всичко зависи от случката. Работниците сами по опит знаят това. Вчера например имал работа и можел да тури някоя друга пара настрана, днес останал без работа и всичко мътната повлякла. Току-виж, че влетял в дългове на бакалина, на хлебаря, на фабрикантина, на лихвоимеца чорбаджия и през цял живот се бъхте и пак не може да се отплати. Също тъй секи знае или е чувал, че днес един богат човек как утре опросява и гледаш го в коша седи за борчове, вчера бил човек сит, кога днес няма какво да яде.

Следва...

Димитър Благоев
Списание „Съвременний показател“
1 юли 1885 г.

Популярни публикации от този блог

Тихият дон – филм 1957-58 год.

Песни за една страна – Испанска хроника

Балада за комуниста – Веселин Андреев