РАЗВИТИЕ НА ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА И НА ПОЛИТИКАТА ПО СИГУРНОСТТА НА БЪЛГАРИЯ В РАМКИТЕ НА НАТО И ЕС

Иван АЛАДЖОВ 
журналист 

І. ГЕОПОЛИТИЧЕСКО ПОЛОЖЕНИЕ И ГЕОПОЛИТИЧЕСКИ ИНТЕРЕСИ НА БЪЛГАРИЯ

Членове на Североатлантическия пакт днес са 28 държави. България бе приета през пролетта на 2004 г. Ползите и задълженията, които произтичат от този факт имат двоен произход: от една страна те зависят от стратегическите намерения на пакта, а от друга - от българските геополитически интереси, от нашите възможности и от взаимоотношенията ни с нашите съседи. Кое е характерното за тези два аспекта в отношенията “България - НАТО"? 

За НАТО Балканите винаги са били част от основната му стратегическа оперативна зона. В нейната военна конфигура-ция България заема югоизточния край на региона и изпълнява двойна роля: по отношение на Европа и Европейския съюз тя е сухопътна граница и вход към Мала Азия, а по линия на НАТО - тя е морската му граница към Русия и района на Кавказ. В сравнение със своите съседи България споделя по-голямата част както от предимствата, така и от недостатъците на Балканския полуостров. Тя не разполага със свободен излаз към Средиземно море. През нея минава само един международно важен път - диагоналът Централна Европа - Турция - Индия. В проект са още коридорите Русия - Гърция и “коридор № 8“ Албания - Кюстендил - Бургас. Ако преценим реалистично отношението на европейците към страните от региона, ще трябва да признаем, че за тях Гърция с нейната островна структура е по-привлекателна, Румъния е по-голяма от нас, а Турция военно е много по-важна и по-силна от България. 

Отношенията на страната ни с всичките й съседи са исторически негативно обременени. Със Сърбия имаме столетни проблеми, за гърците сме “варвари”, за македонците - “татари", за румънците сме народ, който не може да се самоуправлява. Най-добро отношение към нас в общочовешки смисъл като народ (но не и като държава) изненадващо имат турците. Държавата им не е забравила миналото си величие на империя и факта, че ни е владяла близо 5 века. 

Всичките ни съседи са късали територии от България и на това се дължи афоризмът, че България граничи отвсякъде със себе си. Опитите ни да забравим тези неприятни факти, да събудим чувство си на национална гордост, позовавайки се на уникалната ни история се конфронтират с европейската концепция за “новата цивилизационна идентичност", според която с образуването на Европейския съюз ще отпаднат всички граници и национални различия на Стария континент, а натрупаните през вековете вражди и проблеми автоматически ще намерят своето решение в обединението на всички народи в единна европейска нация. 

За отношението на Европа към нас голямо значение имат и взаимоотношенията “Европа - Русия”, както и обстоятелството, че още от Освобождението ни от турско робство от руснаците в края на 19-тия век, а и от годините на Студената война, България се ползва с името на най-проруско ориентираната страна. За Европа, обаче, Русия не е изцяло европейска държава. Тя винаги е стояла на пътя в стремежа и към експанзия на Изток, известен още и като “Drang nach Osten”. 

За недобронамереното отношение в Европа към Балканите като “барутен погреб” на континента допринася и опекунското отношение на европейските Велики сили към региона като към техен заден двор, в който империалната им политика е оставила повече конфликтни проблем, отколкото е решила. Достатъчно е да си припомним за Берлинския конгрес 1878 г., който след Освобождението ни от турско робство разчлени Сан Стефанска България и върна 2/3 от нея обратно на Турция, само и само да лиши Русия от един силен съюзник на Балканите. 

Нашата история Изобилства с факти и за унизителни военни поражения, които сме нанесли на западноевропейските кръстоносни походи към Константинопол, за гибелта на техните предводителите граф де Ньой и Балдуин Фландърски, за позорния разгром на английските войски на фронта при Дойран през Първата световна война и прочие. Тези факти трайно са запечатани в европейската памет и няма да бъдат лесно забравени. Това обяснява и пословичната неприязън на Чърчил към българите, които той нарича “конекрадците отвъд Дунава” и презрително смята, че “Ориентът започва от там, от където се пие боза и където клозетите миришат лошо”. Може и да е прав, но всяко стадо си има и мърша. И за англичаните не могат да се кажат само суперлативи. Вероятно заради тези негови исторически сантименти и като жесток урок и отмъщение за нас, той нареди София да бъде бомбардирана през Втората световна война, въпреки, че беше град без военно значение. И само застъпничеството на Сталин по настояване на Георги Димитров спаси столицата ни от пълно разрушение. 

Поради тези натрупали се с времето исторически факти Европейския съюз и НАТО със зле прикрита неохота ни приеха в своите структури, не толкова като желан съюзник, а по-скоро като необходима територия, за дооформяне на важния югоизточен ъгъл на геостратегическата архитектура на НАТО на изхода към Мала Азия. Всички тези факти не ни дават голямо основание да разчитаме, че в случай на беда може да получим кой знае каква помощ от ЕС и НАТО. Така например, по време на студената зима на газовата криза Русия - Украйна не ни беше разрешено да пуснем в експлоатация затворените блокове на АЕЦ - Козлодуй, а трябваше да се задоволим само със съчувствени съвети на Европа, как да повишим енергийната си ефективност, как да намалим енергийната зависимост от Русия и как да диверсифицираме газовите си доставки. 

Тази несигурна позиция на страната ни много остро поставя въпроса за професионализъма и пригодността на нашите политици да управляват държавата ни в подобни условия на дестабилизирания от кризата свят. Защото няма никакво съмнение, че ние, българите, няма да постигнем националните си интереси никога в съгласие и с подкрепата на нашите съседи. Нещо повече, ако постигнем нещо, то ще бъде въпреки тях и срещу тях. Това не означава, че непременно трябва да водим войни. Но трябва да сме готови да посрещаме обвинения, клевети и подли удари, каквито винаги сме получавали до сега, макар и неохотно да си го признаваме. Ако не се отърсим от комплексите си пред развитите европейски страни, не се поучим да отстояваме националните си интереси от другите нови членки на ЕС и твърдо не заявим нашите позиции, нищо няма да получим и постигнем. 

Настоящата апокалиптична финансово-икономическа криза няма скоро да приключи и ще продължи още години. Всеки от големите, глобални играчи ще спасява себе си, както сам намери за добре и това ще бъде за сметка на бедните и малки страни, каквато е и нашата. Световният хегемон, Съединените щати, например, имат дългове, които през 2008 г. превишиха Брутния им вътрешен продукт (БВП), 2/3 от който се формират от услуги, а не от материално производство. Това означава, че САЩ потребяват повече, отколкото произвеждат, а сметката за това им се плаща от целия останал свят. Те го експлоатират чрез печатането на петродолари - международни пари без никакво покритие със злато или американски стокови ценности. Тази фалшификация рано или късно ще доведе до международна суперинфлация, при която истинското покритие на петродолара - арбският петрол ще поскъпне неимоверно много, а това (ако междувременно не се въведе нова международна валута) ще се отрази пагубно на целия останал свят и най- вече на бедните страни, включително и на България. Ако се емитира нова международна валута, инфлацията на долара ще се пренесе на вътрешния пазар на Съединените щати и икономката им ще колабира. Единствено възможният за тях изход от това положение е намаление на вътрешното им потребление и съживяване на икономиката чрез мащабна война. Подобно е предвиждането и на видния учен Владимир Миронов, директор на, Международния център по висше образование: “Ако шепата преситени държави желае да запази този световен ред, при който печалбите на 353-та най-богати хора на земята се равняват на доходите на 2,3 милиарда души от Третия свят, ще има нова световна война. Човечеството няма да търпи този несправедлив ред и ще го промени. Никой не смее да изкаже открито истината, че е абсолютно невъзможно човечеството да живее така, както днес живеят богатите страни. Това е старателно разпространявана илюзия. Затова съдбовният въпрос пред народите на света е: или богатите или ние? Трети път няма!”.

ІІ. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА И ПОЛЗИ ЗА БЪЛГАРИЯ ОТ ЧЛЕНСТВОТО В НАТО

Днешните отношения на България с НАТО са пряко следствие и продължение от края на Студена война. Стратегията на Запада към всяка социалистическа страна по време на тази гигантска конфронтация, бе строго специфична и изградена на основата на конкретни анализи, изготвени от специалните служби на ЦРУ. За Съветския съюз бе подготвен варианта на “Троянския кон” на Горбачов и компания. Акцентът за Полша бе поставен върху католицизма и русофобията на поляците; в Унгария се разчиташе на либералния режим на Янош Кадар. За България се заложи на етническия проблем с турското и ислямското малцинство, на апетитите на Турция да се възползва от своята пета колония у нас и на опита на ислямския свят, начело със Саудитска Арабия, да изгради ислямски коридор към Европа през България и Македония, от Босфора до Адриатическо море. 

До началото на перестройката гарант за нашата териториална цялост и сигурност бяха Съветският съюз и Варшавския договор. Ето защо стратегията на Запада за дестабилизация на България бе ориентирана не към използване на военна намеса на Турция, а към разгарянето на вътрешни етнически вълнения у нас. Турското разузнаване забележимо активира своята дейност в тази насока, а турските радио и телевизионни медии подеха подчертано агресивна пропагандна кампания, ориентирана към тяхната диаспора в страната ни. Това подлъга и провокира правителството на Тодор Живков да предприеме смяна на турските им имена с български и да проведе известния “възродителен процес” за “консолидиране” на нашата нация. Това беше един ход, проведен в погрешно избран момент, несъобразен с намеренията на Горбачов за “перестройка” на социалистическия лагер. 

В условията на изострена до крайност от президента на САЩ Рейгън и лейди Татчър Студена война, България изведнъж беше изоставена икономически и военно от режима на Горбачов и се оказа сама сред вълците. При така създалите се екстрени обстоятелства, страната ни бе ултимативно принудена да предприеме, независимо от политическия цвят на управляващите я през следващите години правителства, необходимите мерки, за да оцелее като държава и народ. Още повече, че след промените, под натиск на Запада, тя бе принудена драстично да съкрати въоръжените си сили до символичната бройка от по-малко от 40 000 души, да унищожи ракетите си със среден радиус на действие, да намали рязко броя на танковете и самолетите и пр. В същото време нейните съседи запазиха военния си потенциал непокътнат. Само сухопътната армия на Турция от около 600 000 войника превъзхожда над 10 пъти нашите въоръжени сили, а Гърция притежава също голяма - над 120 хилядна армия. 

И тук стигаме до основния проблем: какво трябваше да предприеме България в тази объркана ситуация? Очевидно беше, че за самостоятелна политика нямахме никакви възможности. Единственият ни шанс беше да се приютим към някой покровител, който честно да ни подкрепя в борбата за оцеляване. От съществуващите до 1989 г. две алтернативи - Русия и Западна Европа, Русия отпадна и пред нас остана единствената възможност съюз със Запада. 

В този критичен момент на глобални промени, след разпада на Съветския съюз, Варшавския договор и СИВ пазарното пространство за Европейската икономическа общност (ЕИО) неимоверно много се разшири и това отложи с цели двадесет години надвисналата над нея опасност от икономическа криза. През последвалия период на икономически подем, 1992 г. ЕИО се разшири и трансформира в Европейски съюз (ЕС), а НАТО прие нови страничленки от бившият социалистически лагер. Пактът постепенно промени и военната си доктрина от отбрана само на Западна Европа към неограничени военни операции по целия свят. Заради така разширилите се геостратегически ангажименти, НАТО с готовност прие България за свой член и и възложи да пази входа за Европа откъм Мала Азия, да охранява европейската цитадела от емигранти от арабския свят и бившия Съветски съюз, да контролира трафика на наркотици от Афганистан, да препятства проникването на ислямски терористи към Европа и да служи като преден пост на изнесената дълбоко на изток военно-стратегическа линия срещу Русия. 

Проблемите за България от членството и в НАТО се дължат най-вече на повече или по-малко прикритата антируска ориентация на Алианса, останала от годините на Студената война и породена от хегемониалните амбиции на Съединените щати да притежават ексклузивен контрол над световното производство и разпределение на най-ценните химически и енергийни суровини - петролът и земният газ, на които Русия е изключително богата. Световната финансово-икономическа криза и възходът на Китай поохладиха донякъде тези мегаломанските амбиции на Вашингтон, но той продължава да живее и мисли в имперските мащаби на миналите години. Проектът “Анаконда” за обграждането на Русия със задушаващ кордон от враждебно настроени страни и разчленяването и (подобно на Югославия) на три нови държави - Далечен Изток, Сибир и Европейска част, може да е отложен, но не е забравен. Експанзионистичният потенциал на САЩ, макар отслабен, също не е изчерпан. Европейската част от проекта “Анаконда” предвижда създаването на балтийско-черноморски буферен съюз от Прибалтийските републики, Полша, Украйна, Румъния, България и Турция. По същия начин се развива и изграждането на противоракетната отбрана ПРО и въпросът с американските военни бази у нас. 

Всичко това е голямо предизвикателство към политиката на България като член на НАТО. Вярното решение на този проблем ни дава исторически изстраданата геополитическа поука: “България може да не е винаги с Русия, но е задължително никога да не е против Русия!”. Защото, ако участието ни през Първата и Втората световни войни в две антируски коалиции срещу великата славянска страна на два пъти ни беше великодушно простено от нея, то не се знае дали ще го направи пак. Българските управници не трябва да забравят, че националните интереси на една страна не се измислят; те не могат да бъдат и променяни. Националните интереси съществуват обективно и най-многото, което може да се направи с тях е, те да бъдат пренебрегнати. Но цената на подобно своеволие във века на ядрените оръжия е много висока и може да ни коства не само нова национална катастрофа, а да се превърне във въпрос на физическо оцеляване. Ако политиците пренебрегнат тази аксиома, това няма да е обикновена грешка, а престъпление. За урок и поука в това отношение могат да ни служат последиците от нашето присъединяване към Тройната ос Рим-Берлин и Токио и символичното ни обявяване на вой- на на Англия и Америка през март 1941 г. Без да гръмне нито една пушка срещу тях, то ни струваше унищожителни бомбардировки над София и едва не завърши с трета национална катастрофа на Парижката мирна конференция 1947 г. Този горчив пример не трябва да се забравя, въпреки че новите ни управници пак услужливо ни включиха без никаква полза за страната в “Коалицията на желаещите" по време на войната срещу Ирак. Национална сигурност не се проси, тя не се осигурява и с лакейско поведение, дипломатически хитрувания и увъртяни договори и документи. Тя се гарантира единствено с добро оръжие, точна политика и честни съюзници. 

Със своята малка територия и нищожни сили България очевидно няма решаващ глас в Алианса, а по-скоро играе ролята на доставчик на пушечно месо за военните му операции в Афганистан, Либия, Косово, Иран и другаде и на купувач на ново и старо въоръжение от Европа. 

Какво получаваме в замяна на всичко това? Получихме статут на “член на НАТО", което донякъде охлади анексионистичните амбиции на Турция и гарантира териториалната ни цялост спрямо възможността да станем жертва на “кипърски сценарий" при евентуални етнически вълнения на турското малцинство у нас. С правото си на “вето” за приемането на Турция в ЕС България увеличи и дипломатическата си тежест на международната сцена. Тези ползи биха били невъзможни, ако тя действаше самостоятелно в днешния глобализиран свят. 

Единственото полезно нещо, което България, притисната в клещите “Изток - Запад", може да направи, е да лобира за предложението на Русия на мястото на НАТО да се създаде “Колективна система за общоевропейска безопасност”, която да отчита интересите и сигурността на всяка европейска страна. Дипломатическата софистика и надлъгване в Европа за извличане на едностранни ползи трябва да бъде заменена с искрена и честна политика на зачитане на взаимните интереси на всички страни и народи, след като живеем на един континент и на една планета. Няма как един народ или страна да бъдат излъгани или ограбени и това да не сложи траен негативен отпечатък на техните взаимоотношения. Това се потвърждава и от драматичната история на България, това обяснява традиционното положително отношение към Русия и неприязнените чувства към Турция; на това се дължи и подозрителното ни отношение към щедрите обещания от Запада, от когото България по-често е понасяла повече негативи, отколкото позитиви. 

Доверие лесно се губи и трудно се печели. А без доверие животът в една общност е невъзможен. Българският народ живя близо половин век в общността на социалистическите държави, сега е член на на ЕС и НАТО и има възможност помъдрял от горчивите поуки на историята да сравнява и да гради своето доверие към новите си съюзници и приятели. 

Иван Аладжов
Един друг европейски съюз е нужен и възможен
Фондация "Бузлуджа", София, 2012