ПАБЛО ПИКАСО В ОЧИТЕ НА СВОИТЕ ЗНАМЕНИТИ СЪВРЕМЕННИЦИ.
 |
| Автопортрет с палитра, 1906 г. |
Никога художник не е бил приживе така прочут, както Пикасо. Тайната на неговата слава е във вечната му младост, в постоянното обновление, защото този седемдесетгодишен човек може да се смята днес за най-младия художник на своето време.
Започнало преди близо шестдесет години неговото творчество все още продължава да изненадва, да възмущава и за щастие да буди възторг. „Най-важното в тези времена на духовна нищета – цитирам Пикасо – е да създаваш възторг. Колко хора са прочели Омир? При все това всички говорят за него. Така е възникнал суеверният култ към Омир. Такова суеверие предизвиква скъпоценна възбуда. А именно от възторг се нуждаем най-много и ние, и младите.“
Очите на Пикасо подмладяват очите, които той привлича с творбите си. Пикасо знае, че човекът, който върви напред, открива на всяка стъпка нов хоризонт, знае, че не съществува младост без движение, в застой, без жар, без увереност, без надежда. Пикасо е на седемдесет години, но той знае, че миналото не може да се възкреси, че светът се разкрива пред нас, че всичко тепърва трябва да се създава, а не да се възстановява предишното. „Защо да се вкопчваме отчаяно – казва той – за всичко онова, което е дало вече своето?“ Ето къде е тайната на младостта: ние тръгваме непрестанно от днешния ден, днес аз започвам, утре няма да започна пак същото, а нещо ново и така всеки ден ще се раждам за самия себе си и за света. Времето не отминава, времето все започва. Още през 1912 г. Аполинер казваше за Пикасо: „Нов човек, светът е неговото ново представяне. . . Той е новороден, който внася порядък в света за свое лично ползване, както и за да улесни отношенията си със своите себеподобни.“
 |
| Герника, 1937 г. |
И днес ние не честваме Пикасо, а го откриваме тържествено, защото той се появява на бял свят. Голяма ще бъде неговата сила и геният му ще разцъфти, Утрешният ден няма да изпълни обещанието на вчерашния, а обещанието на следутрешния ден. Това вечно дете, този нов Фауст се зарича да пленява, да омайва. Той желае да притежава средствата за постигане на това и като ги желае, ги има, а като ги има, ги обновява безспирно, на всяка цена.
 |
| Семейство клоуни, 1905 г. |
И той, разбира се, погубва душата си по този начин, но не своята бъдеща душа, в предишната, наследената, която разпилява по пътя си. Всяка сутрин, като се събужда, той извоюва утрешната си душа. И когато си спомни за мъртвите, които са били въодушевявани от същия огън, той ги вижда живи, при това живи и млади, вечно живи, защото техният устрем не е отслабнал. Огромният им труд се приобщава през вековете към стремежа да се победи времето, който се проявява в бързината, в бесния ритъм на ръката на Пикасо. За тях, както и за него младостта, жаждата за живот произтичат от сливането на две съществени дейности: Да виждаш и да се учиш, живеейки. Да виждаш – това означава да разбираш и да обичаш, да споделяш, да се обвързващ и да преценяваш, да градиш и да се самопознаваш по мярката на хората и на света.
Пол Елюар
 |
| Гълъбът на мира. |
Още от самото начало е ясно, че Пикасо е искал да покаже своята работа: тайната на една мисъл, която си проправя път, какво тя елиминира и какво подбира.
Иначе какво търси тук, на тази стена, това, което бих нарекъл „История на гълъба“? От условния образ на гълъба, живял в съзнанието на художника, до тези геометрични скици. Оттук именно изниква символът, покрил стените на целия свят, който преди една година кацна на земята, за да литне напоследък с пълен размах из всички страни. Така у милионите хора, които знаеха за Пикасо само легендата от новогодишните списания и хумористичните вестници, изведнъж секна смехът по поръчка, за да отстъпи място на доверието на сърцето.
 |
| Гълъбът на мира, 1961 г. |
На тази изложба от сив, зелен и златен бронз, в чернобялата рамка на рисунките, един човек от 1950 г. пожела да покаже своята работа, сериозната си работа на другите хора от 1950 г. дори когато те не виждат колко сериозна е тя. И няма съмнение, че те всички – едни с предубежденията си, със своите понятни изисквания, други предварително решени на омраза или на злостен присмех, и най-сетне трети е проста изненада или с достолепно заблуждение, – всички те без съмнение ще се спрат пред поредицата от образи, където черното и бялото, по-сполучливо от всички багри на деня, изпълват със светлина една стая, в която можем да съзрем само край на завеса, ивиците на капака на прозореца, част от дюшек. И все пак всички ние –
 |
| Гълъбът на мира, 1949 г. |
скептикът, поклонникът, учуденият, жената със своята рожба на ръце, войникът, още несигурно боравещ с оръжието, човекът в напреднала възраст и онзи веселяк, – всички проникваме заедно с Пикасо в тази стая и ш-шт! задържаме дъх, глас и стъпки. В тази стая една жена гледа заспал мъж. Вариациите на една тема, подхващана стотици пъти от художника, а тук сведени само до няколко рисунки, се съсредоточават в едно изображение: жената на преден план гледа друга жена, приклекнала като нея, като че ли се оглежда в огледало. . . И в този момент на посещението ни, кой от нас би извисил глас? Ето ни, различни и подобни, въведени сякаш за ръка в средеца на интимния живот на хората, пред гледка тъй красива, че трябва да се върнем към майсторите на колорита, към венецианските художници, за да си обясним нашата собствена почуда. Прост бял лист, малко туш, и ето чудото, което създаваха в другата стая натюрмортите или гълъбът, готов да литне.
Луи Арагон
 |
| Трагедия, 1903 г. |
Пикасо е от онзи тип хора. за които Микеланджело е казал, че заслужават да бъдат наречени орли, защото надвишават всички други и си пробиват път през облаците чак до светлината на слънцето. А днес вече всяка сянка е изчезнала. Последният вик на умиращия Гьоте „Повече светлина!“ се изтръгва от едно възвишено и загадъчно творчество, както и все още звучи от творчеството на Рембранд.
Гийом Аполинер
 |
| Гладачка, 1904 г. |
Текстовете са от „Мисли върху изкуството“, Пол Елюар, Български художник 1979.
 |
| Старият китарист, 1903 г. |
