Емил Зола - Жерминал

Винсент Ван Гог, рисунка в писмо до брат му, 1881 г.

Слънцето изгряваше тържествено на хоризонта, настъпваше весело пробуждане в цялото поле. Златен поток струеше от изток към запад над огромната равнина. Тази живителна топлина растеше и се разстилаше като тръпка на младостта, сред която трептяха въздишките на земята, песните на птиците, всичките шумове на водите и горите. Хубаво беше да се живее, старият свят искаше да живее още една пролет.

И обзет от тази надежда, Етиен забави хода си, зареял поглед надясно и наляво — в тази веселост на пролетта. Той мислеше за себе си, чувстваше се силен, възмъжал от суровия опит в дъното на мината. Неговото обучение беше завършено, той заминаваше, въоръжен като съзнателен войник на революцията, обявил война на обществото такова, каквото го виждаше, и такова, каквото го осъждаше. Радостта, че отива при Плюшар, че ще бъде влиятелен водач като Плюшар, му нашепваше речи, чиито фрази подреждаше. Мечтаеше да разшири програмата си — буржоазната изтънченост, която го беше издигнала над неговата класа, го караше да мрази още по-силно буржоазията. Изпитваше желание да прослави тези работници, чиято миризма на мизерия сега го измъчваше — ще ги покаже като единствено велики, единствено съвършени, като единствено благородна класа и единствена сила, която ще обнови човечеството. Вече се виждаше на трибуната тържествуващ с народа, ако народът не го погуби.

Песен на чучулига отвисоко го накара да погледне небето. Малки червеникави облачета, последните изпарения на нощта, се разтапяха в прозрачната синевина; и смътните образи на Суварин и Расеньор му се мярнаха. Наистина нищо не става, когато всеки дърпа властта към себе си. Така този прочут Интернационал, призван да обнови света, се бе оказал безсилен, видял бе огромната си армия да се разделя, да се раздробява от вътрешни разпри. Нима Дарвин беше прав, че светът ще стане полесражение, където силните ще изядат слабите заради красотата и продължението на вида? Този въпрос го затрудняваше, макар че веднъж вече го бе решил като човек, уверен в своите знания. Но една мисъл разпръсна съмненията му и го опияни — отново да обясни своята някогашна теория още в първата си реч. Ако трябва някоя класа да бъде унищожена, народът, още жизнен и млад, предстои да унищожи прогнилата буржоазия? Нова кръв ще създаде новото общество. И в очакване на това нашествие на варварите, което ще обнови старите грохнали нации, отново се възвръщаше непоколебимата му вяра в близката революция, истинската революция на работниците, чийто пожар ще озари края на века с пурпура на това изгряващо слънце, което сега обливаше в кръв небето пред него.

Той продължаваше да върви замечтан и удряше с дряновия си бастун камъните по пътя; и когато хвърляше погледи около себе си, виждаше познати места. Спомни си, че тъкмо тук, на Волските рога, беше поел командването на тълпата сутринта, когато разрушаваха мините. Днес скотският, убийственият и зле платен труд започваше отново. Струваше му се, че чува тъпи, равномерни и непрестанни удари там, на седемстотин метра под земята: това бяха другарите, които току-що беше видял да слизат, черните другари, които копаеха в безмълвната си ярост. Без съмнение те бяха победени, бяха загубили пари и хора; но Париж нямаше да забрави пушечните изстрели на „Ненаситната“, кръвта на империята също ще потече през тази неизлечима рана; и макар че индустриалната криза беше към своя край, макар че фабриките се отваряха една след друга, положението на война си оставаше все така обявено и отсега мирът не бе възможен. Въглекопачите се бяха преборили, бяха опитали силата си и бяха разтърсили със своя вик за справедливост работниците от цяла Франция. И затова тяхното поражение не успокояваше никого — буржоата от Монсу, обзети след победата си от смътно безпокойство за утрешния ден, поглеждаха зад себе си, за да видят дали все пак в това голямо затишие не се криеше неизбежният им край. Те разбираха, че революцията ще избухва непрекъснато, може би утре, с генерална стачка, с обединяването на всички работници, които имат спомагателни каси и могат да издържат в продължение на месеци, като ядат само хляб. Този път бяха успели да нанесат само един удар с рамо по прогнилото общество и бяха чули пукот под краката си, почувстваха, че следват и други трусове, все нови и нови, докато старата разклатена сграда се срути и потъне в бездната като „Ненаситната“.

Етиен тръгна вляво по пътя за Жоазел. Той си спомни как беше попречил на тълпата да се нахвърли върху „Гастон-Мари“. Далече в светлото небе виждаше кулите на няколко мини — „Миру“ вдясно, „Мадлен“ и „Сърцеядката“ една до друга. Трудът ечеше навред — кирките, които му се струваше, че долавя от дън земята, сега удряха от единия до другия край на равнината. Удар, още един, непрекъснато удар след удар под нивята, пътищата, селата, които се усмихваха на светлината; целият черен труд на подземната каторга, така притисната от огромната скална маса, че трябваше да знаеш къде точно се намира долу, за да можеш да доловиш голямата болезнена въздишка. И сега той си мислеше, че насилието може би не ускорява нещата. Прерязани стоманени въжета, извадени релси, счупени лампи — колко безполезен труд. Струваше ли това три хиляди души да тичат като опустошаваща банда! Той смътно съзнаваше, че един ден легалната борба може да стане по-страшна. Той ставаше по-благоразумен, беше изживял своята злоба. Да, Майовица го беше казала добре със своя здрав разум, че решителният удар ще бъде друг: да се организират спокойно, да се опознаят, да се обединят в синдикати, от законните, а после, в деня, когато се почувстват единни и се съберат милиони трудещи се срещу няколко хиляди негодници, да вземат властта и да станат господари. Ах, какво пробуждане на истината и справедливостта! В същия миг ще пукне ситото и клекнало божество, чудовищният идол, скрит в дъното на своя далечен и непознат храм, където нещастниците го хранеха с плътта си, без някога да са го виждали.

Но свърнал от пътя за Вандам, Етиен тръгна по паважа. Вдясно виждаше Монсу, който бавно чезнеше. Срещу него бяха развалините на „Ненаситната“, зловещата яма, от която три помпи неспирно извличаха водата. После на хоризонта се появиха другите мини — „Победа“, „Свети Тома“, „Фьотри-Кантел“; а пък на север в прозрачния утринен въздух димяха високите пещи и коксовите батерии. Ако искаше да не пропусне влака в осем часа, трябваше да бърза, защото му оставаха още шест километра.

И под краката му продължаваха да ечат дълбоките удари, упоритите удари на кирките. Другарите бяха всички тук, той ги чуваше как го следват при всяка крачка. Не превиваше ли гръбнак под тази цвеклова нива Майовица, чието дихание долиташе дрезгаво заедно с бръмченето на вентилатора? Вляво, вдясно и още по-надалеч му се струваше, че разпознава други под житата, живите плетища и младите дръвчета. Сега високо в небето априлското слънце сияеше с целия си блясък и топлеше раждащата земя. От майчината утроба бликаше животът, пъпките се разпукваха в зелени листа, полята тръпнеха от никненето на тревите. Навред семената набъбваха, кълняха, пробиваха равнината, жадуващи за топлина и светлина. Обилен сок струеше с шепнещи гласове — шумоленето на кълновете се сливаше в една голяма целувка. И пак, и пак, все по-ясно, сякаш се бяха приближили до повърхността, другарите копаеха. Полето сякаш беше бременно с този шум под пламтящите лъчи на слънцето, в това младо утро. Растяха хора, една черна армия отмъстителка, която кълнеше бавно в браздите, за да израсне за жътвите на бъдещия век, и нейните кълнове скоро щяха да разпукат земята.

Краят на романа "Жерминал", Емил Зола, 1885 г.