НАТО – ГАРАНТ НА ЗАПАДНОБАЛКАНСКАТА (НЕ)СИГУРНОСТ
НАТО – гарант на западнобалканската (не) сигурност?
На тази тема са посветени много хиляди страници на незнайно колко езици. Това ми дава възможност крайно пестеливо да припомня геополитическата ситуация на Балканите (в т.ч. на Западните) преди края на 80-те години на миналото столетие. В продължение на няколко десетилетия тя се вместваше в схемата „две+две+две” (две членки на НАТО – Гърция и Турция; две на Варшавския договор – България и Румъния; две извънблокови държави – Албания и Югославия). След саморазпускането на Организацията на Варшавския договор ситуацията беше радикално променена. Спомената формула остана в историята. Започна „балканският поход” към ЕО (ЕС) и НАТО. Повечето от балканските страни вече постигнаха целите си – някои изцяло, други – само частично. Логично беше да се очаква, че с това регионът навлиза в лелеяната едва ли не вечна „ера на сигурност”. След изминалите повече от две десетилетия не по-малко логично е днес да се запитаме: „Така ли е в действителност?”. Може би ще скандализирам аудиторията, но моят отговор (убеден съм, че той не е само мой) е „Категорично НЕ!” Ето аргументите.
Организацията на Северноатлантическия договор (по-популярна със съкращението НАТО) беше създадена през 1949 година за борба срещу „съветската” (или „комунистическата”) опасност. Шест години по-късно Съветският съюз отвърна на удара и „в отговор на засилената военна опасност в центъра на Европа” създаде Организацията на Варшавския договор (ОВД). „Основната цел” на пакта беше формулирана като „осигуряване безопасността на миролюбивите държави и поддържане на мира в Европа”.
В резултат на историческите промени от края на миналото и началото на сегашното хилядолетие държавите участнички в ОВД подписаха през 1991 година протокол, с който организацията престана да съществува и де юре (де факто скоропостижната смърт я беше настигнала по-рано). Някои наивници (между които бях и аз) очакваха, че Северноатлантическият алианс ще последва примера на Варшавския договор и ще се саморазпусне, защото разпадането на СССР и преустановяването на дейността на ОВД лишаваше Северноатлантическия пакт от основанията и от смисъла на неговото съществуване. Бяхме жестоко излъгани. Останал без противник, пактът реши, че може да бъде едновременно и прокурор, и съдия, и нахълта в територии, за които по-рано можеше само да мечтае – в зоната на интереси на бившия Съветски съюз, което означаваше и на неговата наследница – Руската федерация (както е известно, тази зона беше договорена – по инициатива на британския лидер Уинстън Чърчил, на прословутата среща между него и съветския лидер Йосиф Сталин през октомври 1944 година). Оставената на изкуствено дишане, Москва можеше само безсилно и безмълвно да наблюдава процесите и да скърца със зъби, без дори да смее да помисли, че е възможно (поне в обозримо бъдеще) да възстанови позициите си.
Обозримото бъдеще обаче настъпи по-бързо от очакваното и изненада много неприятно западните стратези. Те бяха шокирани от решителната намеса на елитни руски армейски части във войната в Сирия и особено от демонстративно използваното от Русия най-модерно въоръжение. Дотогавашното едностранно дрънкане на оръжие стана двустранно, започна нова надпревара във въоръжаването (включително и на Балканите) и връщане към атмосферата на Студената война. Не желая да се вживявам в ролята на всезнаещ и всеможещ арбитър, но съм сигурен, че първопричана за сегашното изключително опасно напрежение са упоритите опити на Северноатлантическия пакт да налага волята си по всички меридиани, да се настани в зоната на жизнените интереси на Русия и да я принуди да приема без възражения решенията и действията на Вашингтон и на Брюксел. Поради това Брюксел, и в много по-голяма степен Вашинтон, носят най-голямата отговорност за това. Конфронтацията с Русия обаче беше огромна грешка. Защото Москва беше обречена да отговори на предизвикателствата.
Военните и политиците, които направиха своя кауза НАТО и приемането на балканските държави в него, положиха и продължават да полагат неистови усилия да ни убедят, че Северноатлантическият алианс е безспорен гарант на нашата сигурност. Вече казах, че не споделям подобни твърдения, а наскоро получих и интересни потвърждения за това. В сръбския портал „Нова српска политичка мисао” попаднах на интересен анализ на Стефан Джукич със заглавие „Брюкселските уроци – членството в НАТО не гарантира сигурност” („Бриселске лекциjе – чланство у НАТО не гарантуjе безбедност”). Авторът е философ, член на Управителния съвет на Движението за неутралитет, с други думи – отговорна и компетентна личност. Повод за анализа са терористичните атаки от 22-и март 2016 година в седалището на НАТО в Брюксел. Ще спомена само статистическите данни, които могат надълго да бъдат обсъждани:
„През последните пет години в Европа са регистрирани 34 терористични атаки, свързани с радикалния ислямски фундаментализъм”, четем в анализа на Джукич. Във Франция те са 12, в Турция – 6, в Русия – 5, в Босна и Херцеговина – 3, в Германия и Белгия – по 2, в България, Дания и Великобритания – по 1. Рекапитулация: в държави членки на НАТО – 26 терористични атаки (моят калкулатор упорито твърди, че бройката е не 26, а 25, но това едва ли е особено важно), докато в държави, които не членуват в Северноатлантическия алианс, атаките са само 8. Общият брой на загиналите е 514 души – 426 в държавите членки на НАТО и 88 в нечленуващите в пакта. Авторът поставя специален акцент върху факта, че в тези цифри не са включени пострадалите от атентати срещу посолства на европейски държави в чужбина, на европейски туристи и войници в Азия, Африка и на територията на други континенти. Очевидно е, пише Джукич, че „по-голяма заплаха от тероризъм грози жителите на държавите от НАТО, а най-голям страх от терористични атаки изпитват жителите на държавите, на които НАТО донесе демокрация – Ирак, Либия и Афганистан, което потвърждава, че става дума за закона за действието и противодействието, при което страдат на първо място невинни и от двете страни.” Тук белградският изследовател очевидно има предвид третия закон на Нютон, според който всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. Опазил ме Бог да подлагам на съмнение откритието на великия англичанин, но ми се струва, че в политиката законът би могъл да звучи малко по-различно: „В политиката всяко действие има противоположно по посока, но многократно по-голямо по сила противодействие”. (Позволявам си тази волност, разчитайки на чувството за хумор на читателите).
И още един акцент в този анализ. „В европейските страни, към чийто модел на неутралитет трябва да се стремят балканските държави (в конкретния случай става дума за Черна Гора, където поканата за членство в НАТО предизвика сериозни сътресения, бел.авт.) – Австрия, Ирландия, Швейцария, Финландия, Кипър, Малта и Швеция, не е регистрирана нито една терористична атака. Тези държави са категорично най-защитени от гледна точка на сигурността срещу тероризма“, пише С.Джукич и завършва: …“трябва да се борим за неутралитет, „защото само неутралните държави са пощадени от тази опасност” (тероризма, бел.авт.)
В деня, когато текстът беше готов за печат (октомври 2016), попаднах на други, не по-малко интересни данни и не устоях на изкушението да ги предложа на читателите. Могат да бъдат намерени в доклада на Европол „Changes in Modus Operandi of Islamic State revisited”. Главните изводи, резюмирани в няколко изречения, са доста тревожни: всяка държава членка на Европейския съюз е потенциална цел на терористични атаки; може би най-застрашени от „Ислямска държава” са Германия, Франция, Великобритания; заплахите ще бъдат актуални и през следващите години; логично е в най-близко бъдеще да се очакват терористични атаки както от отделни ислямски терористи, така и от ислямистки групи; най-застрашени са държавите от западната коалиция.
Заслужава внимание и коментарът на този доклад от руския политически анализатор, публицист и преводач Владислав Гулевич (fondsk.ru). Европейците са в положение на цугцванг, пише той. „Не могат да не воюват против „Ислямска държава” (ИД) в Сирия и в Ирак, тъй като в противен случай Близкият изток ще се превърне в плацдарм за терористично настъпление срещу Европа. В същото време не бива да се довежда докрай пълния разгром на ИД. Защото това ще провокира масово нашествие на бойци в по-безопасни места, където ще бъде продължена „свещената война”.
Политиката на западните държави е недостатъчно ефективна, счита Гулевич. Тя „не спасява Европа от ислямистката заплаха. Цифрите говорят сами за себе си: през 2014 година ислямистите са извършили 4 терористични атаки на територии на държавите членки на Европейския съюз, а през 2015 година те са вече 17. Има информации, че през юли 2016 година ИД е била съпричастна към повече от 100 успешни и неуспешни опити за терористични атаки в Европа, САЩ и Австралия”. В списъка на споменатите по-рано Германия, Франция и Великобритания като най-заплашени от тероризма В. Гуревич добавя Холандия и Белгия.
А сега – няколко изречения за действията на НАТО в държавите от Западните Балкани.
Липсата на време ме принуждава само да ги изброя, а обощенията и изводите да оставя на интелигентните читатели. Ще цитирам анализа „55 години НАТО: продължаващото разширение на съюза” на един от най-добрите познавачи на проблема – Йордан Баев. „Два са главните фактори за преосмисляне ролята и мястото на Северноатлантическия съюз след края на Студената война и радикалното преустройство на съюза от организация за колективна отбрана в организация за колективна и международна сигурност. Ако Старото НАТО бе рожба на Студената война, Новото НАТО, както посочи в своя лекция през 2003 г. помощник заместник-генералният секретар на алианса по външните отношения Джейми Ший, е дете на Балканите. „Прераждането” на организацията е мотивирано в много отношения от войната на Балканите през 90-те години на ХХ век… За пръв път по време на „югокризата” НАТО използва свои въоръжени сили извън териториите на страните членки”. Това стана в Босна и Херцеговина през 1994 година, пише Йордан Баев. Аз пък ще допълня, че тогава Алиансът подкрепи само една от воюващите страни, с което стана страна във войната. Това е една от причините резултатите от мисиите в Босна (IFOR,SFOR) и в Косово (KFOR) да са повече от скромни. Не може да бъде другояче, когато се лекуват не причините за войните, а само се отстраняват последиците от тях, при това не всички и не особено успешно и последователно.
Ще цитирам и заключение на Йордан Баев, което споделям без уговорки. „Като всеки друг обществен субект в обкръжаващия ни свят, Северноатлантическият съюз е обречен да се променя или да остане в историята”, пише той. Само ще добавя, че НАТО не се променя, а когато все пак извършва някакви промени, те обикновено са в неправилна посока. Затова е време „да остане в историята”.
Доцент Стоян Бараков
